Къде остана детството

За всички деца и за тези, които никога няма да "пореснат"

Къде остана детството

Ало, ало Слънчице !

Ало, ало Слънчице !

Случка в бъдеще време

- Престани! Нямаме какво ново да си кажем!

- Сигурна ли си, Тео?

- Напълно! И запомни – повече не ме интересуваш!

- Тео...

Настана миг неловко мълчание. Тя го наруши, изплашена от тишината:

- Няма Тео! За толкова време, нищо не направи по въпроса! Не разбра ли, че вече не издържам !?

- Съжалявам! Аз просто...

- Не се ли досети, че всичко това ми дотегна...

- И на мен, да ти призная - и на мен...

-...просто нямам сили да го понеса....

- И си страшно изнервена...

- ...здравето си разбих!

- И аз!

- Престани вече! Нямаш ли собствено мнение, че кълвеш след мен, като папагал!

- Опитах се веднъж да съм солидарен с теб, а ти...

- Нямам нужда от твоята солидарност вече! Закъсняла е!

- Така ли? А на мен до гуша ми дойдоха претенциите ти!

Миг, преди да каже през сълзи:

- В такъв случай, сбогом!

- Ти го каза, не желаех да се стигне до там, но щом настояваш...

- Не ми оставяш голям избор. Усещах, че така ще стане...

- Глупости, с твоето дебелокожие, влак да те сгази няма да усетиш!

- ...по-силният винаги поема тежестта на това бреме, раздялата!

- Нека цял живот да ти тежи на съвестта, че първа каза „сбогом“

Подсмръкна:

- Ти никога няма да оцениш какво точно правя за нас в момента...

- Много благородно! Поздравявам те!

- Дано си толкова духовит и пред съда!

- Моля?

- Сигурно си мислеше, че ще ти оставя цялото имущество...

Смаян:

- Виж, това не съм го очаквал...

- Моляя? Жилище, вила, кола, мебелите са на заден план, но не на последен!

Нервен, припрян:

- Част от жилището ми се полага по закон, вилата я е строил баща ми, а кола и без друго не умееш да шофираш...Бе ти какво ли умееш! Ехидна: - Ха – ха! Хитрец! Живеейки в едно жилище с мен, ти, естествено се надяваш нещата да се оправят, но докато возиш онази кобила, Милчева, с мерцедеса, докато продължаваш да я мъкнеш на вилата, да „разисквате“ нови еко-проекти... Надменен: - Какво!? Ти май ревнуваш? А само до преди миг говореше, че вече не те интересувам! Разяснително - поучаваща: - Ти - не! Но апартаментът, вилата, колата – да! И не си въобразявай, че ще спечелиш делото! Нахъсано - злобничък: - Зависи от адвоката, миличка! Апропо! Детето ти го отстъпвам без претенции. Бясна: - Така ли! Ами издръжката, мръсник такъв!? Не можах да разбера какво ще стане с издръжката. От съседния жилищен блок се дочу нервен женски глас: - Теодоо – раа...Прибирай се, веднага! Малкото, шестгодишно момиченце тръсна русата си главица, в миг яростта й към Тони се изпари; погледна към терасите, после пак към Тони, след което произнесе с добре заучена интонация: - С теб, съпруже, не съм приключила още! Ще те разбия в съда! - Почакай, Тео! Но тя не го чу. Наведе се, взе от земята олющена мукавена кукла и побягна към петнайсететажната сграда, говорейки й: - Не плачи, маминото! Ще ти намеря друг татко. А на тоя, ще му дам да се разбере! Ще видим кой има по-добри адвокати! * * *

Случка в бъдеще време

Конче - люлка

Едва изкара нощта. След скандала с жена си, не можа да заспи. Въртя се, мята се. Накрая скочи от леглото без да светва и нахлузи чехлите. Лепна парещо чело на прозоречното стъкло и се загледа навън. Пак валеше. Вдъхна дълбоко никотинов дим и примижа.
Дяволите да го вземат. Криво му беше. Ама и жена му, още от вратата го емна, като се прибра:
- Ти, докога ще чакаш? Докато другите, дето хабер си нямат се облажат от това, за което се трепа три години ли?
- Престани де! Брат ми е! - опита се да го защити Богдан.
- Брат!? Какъв брат ти е той? Не си знае бащата.
- Кремо! Ще те цапна!
Тя подскочи, като наистина да бе й посегнал.
- Виж, за това – много те бива...Да цапваш можеш, но да се погрижиш за децата си...
- Чакай бе, жена! Имаш ли къде да живееш? Имаш. Апартамент искаше – е ти го. Под наем, вярно, но пък голям, чак половината празен стои.Тая къща, дето на село вдигнах – палат, ама ти „не,та не!" Селянка нямало да ставаш. Добре! Живей си тук. Ама аз, няма да я оставя да запустее и се напълни с вампири.
Надигна ядно преполовената бутилка:
- Живей си и не се меси! Добре печелим, още година - две и ще го изплатим, наш ще е. - омекваше полека.
Не му се пиеше, но му писна от крамоли. Ей, каква жена. Хем вижда, че няма къде да живее Мирчо, хем...
Година и нещо след смъртта на баща му, дойде
новият. Миньор. В годината се прибираше веднъж – два пъти. При едно от идванията си завари Мирчо, на двадесет дни, та успя да му се порадва. За пръв и последен път. След това галерията го затисна с още двама. На пестил ги извадиха. Майка му пак овдовя. Годините минаваха, тя така и не си потърси друг. „ Няма за кога“ - казваше.
Сама ги отгледа, научи ги да не се делят, да помнят, че една майка ги е раждала. Богдан беше по-голям с десет години. Завърши техникума, започна работа. Печелеше добре като моторист на кораб по Дунав. Докато живееше на село, при нея, посъбра пари, вдигна къща – голяма, в техния си двор, имаше място. В стаите на горния етаж играеха тенис на маса лятно време. Просторни и голи, така си останаха.
Като се зажениха с Кремена, те нещя и да чуе за село:
- Като си строил, не си ме питал, нали! От града не мърдам!
Любовта им трая до раждането на детето. Тежка беше Кремена. Амбициозна и упорита. Насади недоверие и тревоги с идването си, бързо окупирваше чуждото, като управител се чувстваше, всичко що се решаваше - през нея минаваше.
Излязоха на квартира, прехвърли се на пасажер. Корабът пътуваше до Австрия, започна пак да пести, пари им трябваха.
Майка му остаряваше на село сама, като кукувица, в голямата къща. Брат му пътуваше с Тир.
Когато Крема му подхвърли за пръв път идеята, за продажбата на къщата, побесня. "Няма да оставя майка си на улицата! Когато се помине, тогава ще му мислим, сега не!"
Не му тежяха десетте километра до Бонево, но като гледаше тъжните голи стаи, самотната си майка, която от ден на ден вехнеше...
Роди им се второ дете, Кремена кроеше планове. Точно тогава Мирчо се ожени. Доведе си жена, с чуждо дете. Мъчно му стана, когато разбра - здрав и хубав бе брат му, но щом така си бе решил...Не е малък, прехвърля тридесетте вече.
- Обичам я, бате – рече му. - И тя ме обича!
А как им се зарадва старата! Обърна гръб на хорските приказки, като своя прие Денка, снахата. Чак и долу се премести, в лятната кухничка:
- Да си живеят, млади са. Стаи много, но мен тук ми е добре. - казваше. А Нинка, доведеното дете на Мирчо, боготвореше - като да бе нейно.
Богдан тежко въздъхна. Допуши цигарата и забърза към спирката. След десет минути минаваше автобусът за Бонево. Седна най – отзад и се загледа в светлините на пробуждащият се град.
- Не разбираш ли, че ако утре майка ти си отиде – звучеше в ушите му гласът на Кремена – ще започнете разправиите. Тя няма да е вечна жената. На години е. И какво? Ще започнете да се съдите с Мирчо, за подялба! Дворът го остави, но къщата – поне петдесет хиляди има в нея. Защо да делиш с чуждите туй, за което сам си се блъскал! Брат- брат, ама сиренето е с пари! Не ме гледай така глупаво, като да не разбираш! Сутринта хващай рейса и иди! Говори със старата, придумай я. Тя ще те послуша. Кажи й, че ще я вземем в града, но срещу гледане – да ни припише къщата! Толкоз! Инак, оная кучка Денка, дето се прави на хрисима, ще я прикотка, а копелето й ще се шири наготово! Ха!...А ние деца нямаме ли? Ако не помислим за тях, кой, те ли ще го сторят? Като утре ще почука и на нашата врата старостта. Пък в днешните времена – виждаш – не даваш ли, няма кой прага ти да прекрачи, една чаша вода да ти даде...Да ти препише къщата, а дворът, лозето и старите постройки – да даде на Мирчо. Като иска – нека строи. Негова работа. И без друго, всичко е от баща ти, неговият една гредичка не е донесъл...
Автобусът с ръмжене изпълзя по нанагорнището, отхвърли последния завой, въздъхна облекчено и освети с фарове табелата на Бонево. Мярнаха се крайните къщи.
Слезе на спирката и забърза. Къщата им бе на една пряка. Задържа пръст върху звънеца. Сигналът прозвуча дълго и тревожно. Натисна пак. Отново нищо.
„ Господи, да не би!?...“
Отхвърли страшната мисъл и бързо прескочи оградата. Зави зад ъгъла на гаража и облекчен видя светещият прозорец на кухничката.
Ох!, отпусна се сърцето му.
Надникна през стъклото. Майка му палеше печката. Вдигна глава, зърна го и бръчките по лицето й се изгубиха в усмивка - като да не ги бе имало:
- Ех, сине, забрави ме ти, мене. Хайде влез де, не се кокори оттам, като караконджул.
Отвори му, посрещна го, прегърнаха се. Лъхна му на спомени, детство, майчина ласка.
Слава богу, държеше се още!
- Как са децата, Крема? - бърбореше и със старческа припряност премиташе около печката. - А седни де, седни!
- Добре са, всички са добре. Много поздрави ти пращат!
- Да са живи! - сложи чайник да заври. - Сама съм, Боге. Мирчо и Денка с детето, заминаха у сватята. Нефеля била нещо, май няма да запролети. Горката...
Извади тава неначената баница:
- Вчера, в неделя, се надявах да дойдете, разточих. Ще претопля, знам, че обичаш. Ами, ти, как тъй, не си ли на работа днес?
- Вчера работих, днес почивам – излъга я и скокна. -Я да понаобиколя бурето.
- Че от сабахлем ли, Боге – усмихна се майката. - Да нямаш празник днес?
- Какъв по-голям празник от туй, че си жива и здрава, мамо!
Грабна каната и излезе. В мазето бе тъмно, напипа ключа, но не светна.
„ Изгоряла е лампата" - мина през ума му. Заслиза бавно, като с ходило опипваше каменните стъпала. И уж внимаваше, настъпи нещо в мрака, кракът му се прегъна, инстинктивно се отдръпна и останал без опора едва не падна. Опря ръка в стената:
- Мамицата му!
Напипа кибрит в джоба си, запали. На стъпалото, най-долното, лежеше играчката – конче на доведената дъщеря на брат му. Прескочи го и клекна до бъчвата. Почука с пръст.
- Ехе! Май е изтекло! - болката в крака го бе озлобила. - Да пият- могат, ама дойде ли време за копане и пръскане, никакви ги няма.
Внесе пълната кана в затоплената стая:
- Абе, мамо! Там една крушка, няма ли кой да завие?
Накуцвайки седна с недоволна физиономия.
- Да не е изгоряла, Боге? То, аз, откога не съм слизала в мазето. Години вече. - Усмихна му се – Боли ли те много? Дай да го наложим с пелин и свинска мас!
- Нищо ми няма! - продължаваше да се цупи той.
- Нали не съм сама, каквото се наложи, Денка вади. Било компот, било консерва.
Майка му пъргаво дереше парцал, да му стегне крака:
- Много е оправна! И Ленито, внучката, и тя, все търчи да помага. Чудно дете, да е живо...Пък очичките му едни, все едно Мирчо, като малък виждам...Ще рече човек – негово е...
- Айде, айде! Негово - друг път! Дай чаши – сопна й се Богдан.
Яд го хвана, че хвалеше снаха си, а чуждото дете обичаше, като да й бе кръв.
- Е, Боге! Що ти стана? Че то, милото, не е виновно за нищо, мама. Тъй си е. А като рече на Мирчо „татко“, брат ти се топи, топи. И Денка много го слуша. Като да й е първи. Че ако беше някоя друга, както е, все на път с тоя камион...Да даде Господ живот и здраве, да си добият и собствено детенце...Ха пий, наздраве!
Богдан слушаше през дума майчините слова и усещаше злоба да надига душата му.
„ Права беше Кремето – мислеше си.- Ще я прикоткат, ще я омаят и язък за всичко!“
Идеше му да кресне, но благоразумието надделя над болка и яд.
Издебна удобен момент и прекъсна майка си.
- Мамо, - усмихна й се насила и хвана ръцете й. - чуй сега. Иде зима и както се чува, щяла да е по-страшна от миналогодишната. Говорим си снощи, с Кремето, „иди – вика – да я прибереш. Ще завее, ще зафучи. Мирчо все на път, Денка на смени работи; ако се подхлъзне, падне, пази Боже, доде се върнат, стара жена е, колко й трябва...Стаи имаме, на парно сме; хем покрай децата ще е, хем...“
- Ама, Кремето ли го рече туй? - изгледа го старата подозрително.
- Ами тя, ами! Кой друг! И аз си го мислех, ама не беше ставало дума...
- Жива да е! - избърса невярваща сълза съсухрената й длан – Как се е сетила...
- Е, мамо, вярно, че е малко особена, ама за тебе много милее – пънеше се Богдан, но и сам си не вярваше.
- Тъй, мама, тъй. Тя, и Денчето е добричка...
- Абе добра! Ама няма да си зареже фирмата и да седи при тебе. А Крема ще си вземе сега един месец отпуска, децата януари излизат ваканция, сетне аз ще взема двадесетина дена. И хоп – зимата минала.
- Ох, да сте живи, мама...Какво да ти кажа...Не ми се много идва, ама щом Кремето тъй е рекла...Пък и внуците - откога не съм виждала...Ох, на баба те, колко ли са пораснали!
Усмихна се замечтано, та светна в стаичката, по-голяма и по-топла стана.
- А, ами ти, защо така бе, Боге? Виното на голо пиеш! Чакай! Чакай, да ти донеса малко сланинка...Стой си, стой! Айде, сега! За колко ще припна, не ме мисли чак за толкоз дърта. Пък и кой знае кога пак, ще има защо, до мазето да ида.
Засмя се и напук на годините – наистина припна навън.
„ Ох – поразвесели се отведнъж Богдан. - разгеле! То било по-лесно, отколкото си мислех. Да поживее засега при нас, да изтикаме зимата, пък останалото Кремена ще го уреди. Тя по има нюх и приказка за тези работи. Сега Мирчо да му мисли!"
А и стоплило му се бе сърцето, като спомена за децата му; омръзнало му бе да слуша все" Ленито - туй, Ленито - онуй"
Надигна преполовената кана и с удоволствие, жадно изпи останалото вино.
„ Я да я напълня още веднъж, сланината няма зян да иде, я! “ - реши и се надигна от стола.
Сети се за изгорялата крушка, отвори бюфетчето, извади нова, наметна ватенката и излезе.
Вън бе свил студ, уж утро, а тъмнееше от облаци небето, прелетя ято гарвани, направи кръг над двора и с грозен писък се приземи в окопаната градина.
-Брр! - потрепери зиморничаво Богдан и блъсна вратата за мазето.
- Мамо, аз съм, да не се изплашиш! - предупреди я и потърси фасонката в тъмното. Смени лампата и светна. Примижа от внезапната светлина, отдръпна се назад и когато очите му се избистриха, изведнъж усети как нещо го блъсна отдолу, в диафрагмата. Изпусна каната и потресен се свлече върху натрошените стъкла.
- Нее! - изстена невярващ и главата му с глух удар срещна стената.
Долу, на бетонния под, лежеше със счупен череп майка му. Смъртта не бе успяла да изтрие усмивката на надежда от устните й.
В краката й лежеше преобърната играчката – конче на Нинчето.

* * *

        

Конче - люлка

Помните ли Нейно Сиятелство...

...Мимето, да онова, 
глезеното Миме, 
дето "израсна 

девойка прекрасна - 

нежна, кокетна 
и шик издокарана,
само че 
с работа всякаква 
скарана! "  

Прототипа на днешните Андреи,
 Камелии, Галени и пр. ;)

И Ванко-Забраванко, Панчо-Повлеканчо, Данчо-Мързеланчо, Цанко Цаката,  Кирчо, Борю, Сава, Атанас... Лелее, те са за цял клас :) 

Четях книжките на Асен Босев много преди да тръгна на училище. Повечето негови стихове  знаех наизуст :) А Мимето и Кирчо са ми любимци. Даже в училищна пиеска съм я играла кокетката. Много се дуех, главна роля все пак. Фръц! 

Спомням си, че всички герои бяха нарицателни за това какви не трябва да бъдем. То и заглавието на една от книжките беше: "Не правете като тях, да не станете за смях!". Но времената се променят и неусетно Мими и компания се превърнаха в пример за дечицата  - как и кога точно, не разбрах...  Те и по-рано си бяха пример, обаче лош...

Дълго време търсих Мимето в Интернет и най- после я открих! И не сама, а в компанията на почти всичките си приятели.

Ако и вие като мен сте се затъжили за тях, ето я ТУК Мимето, а ТУК са и останалите. 

Приятно пътуване с машината на времето! 

Помните ли Нейно Сиятелство...

Всички се раждат равни

Всички се раждат равни

Когато си мислиш, че не те гледам

• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях, че закачи първата ми картина на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как нахрани изгубено коте и научих, че е добре да си мил с животните.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как направи любимата ми торта за мен и научих, че малките неща могат да бъдат най-специалните неща в живота.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз чух как каза една молитва и аз знаех, че някъде има Бог, с когото винаги мога да говоря и се научих да вярвам в Господ.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как приготви храна и я занесе на приятел, който беше болен и научих, че ние всички трябва да помагаме грижейки се един за друг.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как отдели от времето и парите си, за да помогнеш на хора, които нямат нищо и научих, че тези които имат нещо трябва да дават на тези, които нямат.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея и научих, че трябва да се грижим за това, което ни е дадено.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се справяш с отговорностите си, дори когато не се чувстваш добре и научих, че би трябвало да бъда отговорен когато порастна.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях сълзите в очите ти и научих, че понякога биваш наранен, но няма нищо страшно в това да поплачеш дори.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова, което бих могъл да съм.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз научих най-много от уроците на живота, които трябва да знам, за да бъда един добър и творчески човек, когато порастна.
• Когато мислеше, че не те гледам, аз те погледнах и исках да ти кажа “Благодаря!” за всички онези неща, които видях, когато ти си мислеше, че не те гледам.

Всеки от нас, родител, дядо и баба, роднина или приятел оказва влияние в живота на едно дете. Как ще докоснеш нечий живот днес?

Просто прави това, което би правил, когато мислиш, че не те гледат...защото децата наблюдават и правят това, което ти правиш, а не това, което казваш.

www.izvorite.com

Когато си мислиш, че не те гледам

Глутницата

Не става дума за вълци или озверели помияри. Това обаче е най-точното определение, което ми хрумна, за да характеризирам вчерашната група тийнеджъри, провокирали ме да напиша публикацията за изтърваното поколение.

На нашата малка и тясна централна уличка има няколко барчета почти през десетина метра. Какъв е контролът в тези заведения не знам, но постоянно гъмжи от 14, 15, 16-годишни деца, които след като се напият порядъчно, буйстват и предизвикват скандали по всяко време на денонощието.

Вчера, в ранния следобед, една такава "глутница" беше превзела терена току под терасата ни. Крещяха, сваляха блузките на приятелките си, кикотеха се в пиянска самозабрава.

По уличката не може да се мине от паркирани коли. Понякога и до входната врата на къщата ми е трудно да се добера. Та паркира една кола, и от нея слезе възрастна двойка. И започна гаврата... Един от младежите, същият, който със стръв разсъбличаше гаджето си пред очите на минувачите посред бял ден!, дали заради бас, или да се прави на "велик", а може би просто от бяс, бръкна под полата на старата дама! Съпругът и, почтен побелял господин, едва я откопчи от мръсните ръце на детето, което можеше да му е внук, и заобиколиха отдалеч озверялата глутница.

Мъжът ми не издържа и се намеси. Познайте какво последва! Взрив от подигравки, най-вулгарни ругатни и камъни полетяха към нас. Че как така ще им правим забележка!

Единствено заплахата ми, че ще извикам полицията, (дали обаче щяха да реагират навреме, ако Мишо беше слязъл да се саморазправи с озверелите тийнеджъри, повярвате ми, едва го спрях!), прогони развилнелите се младежи.

Те нямаха нищо общо на външен вид вид с помиярите. Напротив, добре облечени, явно презадоволени в материално отношение хлапета. Родителите им не бяха се скъпили при осигуряване на така желаните луксозни парцалки и аксесоари, придаващи им метросексуален вид. И явно с това се е изчерпала и грижата им. За възпитание и дума да не става! Че нали училището трябва да си свърши работата!

А пренебрегнатите и занемарени в духовно отношение деца най-често се превръщат в насилници. За тях агресията е стил и начин на живот.

Най-пряка връзка с агресията има простащината. Простакът е нахален, самонадеян и нагъл, често налага своите желания при пълно незачитане на правата на другите. А днес простакът е във възход, той е съчетание на скромен интелект, лошо възпитание и непокрити амбиции.

За съжаление замогнали се простаци стават предмет на медийно героизиране и модел за подражание, а това ги възпроизвежда в следващите поколения.

Затова беше и вчерашната ми публикация, адресирана основно към родителите.

Защото за тези деца вече е късно. Изкореняването на агресията може да стане само в ранна детска възраст. По-късно тя може да бъде порицана, затруднена или наказана, когато вече се стигнало до ексцесии, за които четем и чуваме ежедневно. Затова е толкова важно възпитанието в семейството, добрият пример, контролът от страна на родителите. Те са тези, които създават модели, навици, умения и норми за самоконтрол.

Спасете децата си! Спасете бъдещето на България, защото утре ще е късно и непоправимо. Тогава - горко ни...

Глутницата

Изтърваното поколение - децата на Полу-изтърваното поколение.

Децата от "полу-изтърваното поколение" израснаха в безтегловността на прехода и при липсата на ценности. Кратко казано, те не знаят какво искат, освен може би повече пари, и свободно време за да ги харчат за всевъзможни "съвременни" безсмислици.

Немалка част от въпросното поколение е в ъндърграунда. Тези безделници свикнаха да висят денонощно по заведенията и ако нямат състоятелен спонсор намират всевъзможни незаконни начини да си осигурят това "блаженство". Тези екземпляри свикнаха да живеят ден за ден и са готови да убиват, отвличат, взривяват, палят, грабят, крадат, насилват и пр., но не и да помислят дори за някакъв смислен живот.

Смисълът на техния живот е да направят "големия удар" с който ще могат да финансират по нататъшното си житейско безсмислие...

Много претенции, малко амбиции и хъс, малко познания и прекалено интензивно търсене на удоволствието.

Почти всички родени след 1985 не стават - пълен провал - мързи ги, нищо не могат, а много искат и очакват всичко на тепсия...

Истината е, че децата са калпави, а не учителите им, а причината децата да са калпави е в родителите им !

Днешният родител не смее да помисли, че детето му може да е тъпо или лошо възпитано. Когато слушат на родителски срещи какво правят децата им в час, родителите зяпат като пукъли и питат : Ама, за моето дете ли става въпрос ? Да, госпожо, за вашето дете става въпрос. То дъвче дъвка в час, то не носи тетрадка, то слуша музика, то пише СМС- и, то решава судоку, то не си е научило урока, то се репчи на учителката по география, то донесло водка в часа по история, и то нарекло съученичката си "курва мръсна" (+ 16).

Родителят обаче не може да приеме истината, че той е виновен защото не е могъл в къщи да придаде ценностите на детето си. Предпочел е да го остави пред телевизора и пред компютъра. Предпочел е да се задоволи да мисли, че те на училище ще го възпитат, а той родителят за какво да се блъска.

Обществото ни наистина вони.

Вони от хора, които си измиват ръцете с общата вина, които смятат, че отговорността им към обществото се изчерпва с това да изцвъкат някое отроче и да увеличат прираста на нацията.

Ако един родител не научи детето си на уважение и дисциплина, няма кой друг да го научи.

Днешните ученици са деца на безотговорни и твърде ангажирани родители - разхайтени и безконтролни деца. Още от самото им раждане родителите отказват да поемат отговорност с думите - то знае най-добре - кога ще яде, кога ще седне на гърне и т.н. Няма да се изненадам и ако чуя - То само ще реши дали да ходи на училище или не. И изобщо на къде вървим? Децата са нашето бъдеще - горко ни!

Искате ли потвърждение за горното, родители ?

Проверете тогава следното :

- има ли телевизор в стаята на детето ви ?

- има ли компютър в стаята на детето ви ?

- има ли тетрадка по всеки един предмет детето ви ?

- учебникът по всеки предмет изглежда ли да е четен, или стои като нов ?

Успех.

Изтърваното поколение - децата на Полу-изтърваното поколение.

На вниманието на МОН

Похвално е, че МОН прие нов правилник, с който са приети мерки за затягане на дисциплината. Какво обаче се прави за ограмотяването на децата ни?

Публикуваният сканиран текст е план по история за ДЕВЕТИ клас на гимназията, записан от съученичка на най-малката ми дъщеря. Изводите оставям на вас...

Кликнете за увеличение

На вниманието на МОН

Помните ли?

И умоляващото: "Само още малко, мамо..."

Помните ли?