Приказките на барда Бийдъл - 6

3айката Бабити и нейният кикотещ се пън

(част втора)

На другата сутрин всички царедворци от царството се събрали в парка на двореца. Царят се качил на сцената отпред заедно с измамника.

       — Първо ще направя така, че шапката на ей онази придворна дама да изчезне! — викнал царят и насочил пръчката към една от благородничките.

       Бабити също насочила от шубрака магическата си пръчка към шапката и направила така, че тя да изчезне. Големи били изумлението и възхищението на насъбралите се и те силно изръкопляскали на ликуващия цар.

       — А сега ще направя така, че ей онзи кон да литне! — изкрещял царят и насочил пръчката към собствения си жребец.

       Бабити също насочила от гъсталака магическата си пръчка към коня и го вдигнала високо във въздуха.

       Зрителите били още по-смаяни и развълнувани и ревнали поздрав към своя цар магьосник.

       — А сега… — подхванал пак той и се огледал с надеждата да му хрумне нещо, но точно тогава към него се завтекъл водачът на отряда ловци на вещици.

       — Ваше величество — рекъл той, — днес сутринта Сабя изяде една отровна гъба и издъхна! Съживете я с магическата си пръчка, Ваше величество.

       И водачът на хайката стоварил върху сцената безжизненото тяло на най-голямата хрътка.

       Глупавият цар размахал пръчката и я насочил към мъртвото куче. Но както стояла в храсталака, Бабити се подсмихнала и дори не си направила труда да вдига магическата пръчка — защото няма магия, която да съживява мъртвите.

       Кучето не се помръднало и насъбралите се първо зашушукали, после се засмели. Усъмнили се, че първите две магии на царя не са никакви магии, ами най-обикновени фокуси.

       — Защо не се получи? — изкрещял царят на измамника, който се досетил, че му остава само една хитрост.

       — Там, Ваше величество, там! — извикал той, като сочел храста, където се била скрила Бабити. — Виждам я много добре — зла вещица, която ви пречи с гнусните си заклинания да си правите магиите! Някой да я залови, още сега!

       Бабити изскочила от шубрака, а отрядът ловци на вещици се юрнал да я гони, като пуснал и хрътките, които настървено залаяли след жената. Дребната магьосница обаче стигнала до нисък жив плет и се скрила от поглед — когато дотичали откъм другата страна, царят, измамникът и всички ца-редворци заварили сюрията хрътки на ловците на вещици да лаят и да дращят около едно чепато старо дърво.

       — Превърнала се е в дърво! — изпискал мошеникът и понеже се страхувал да не би Бабити пак да стане жена и да го изобличи, добавил: — Отсечете я, Ваше величество, само така трябва да се постъпва със злите вещици!

       Веднага донесли брадва и старото дърво било отсечено под бурните възгласи на царедворците и измамника.

       Тъкмо тръгвали да се приберат в двореца, когато застинали на място от силния кикот, огласил всичко наоколо.

       — Глупаци! — чул се гласът на Бабити откъм пъна. — Няма магьосница и вълшебник, които да бъдат убити, като ги съсекат на две. Ако не ми вярвате, вземете брадвата и съсечете на две великия магьосник.

       Водачът на отряда ловци на вещици изгарял от нетърпение да направи експеримента, но точно когато вдигнал брадвата, измамникът се свлякъл на колене, признал си всички злодеяния и помолил да го пощадят. Докато го влачели към тъмницата, пънът се разкикотил още по-силно.

       — Като съсече една вещица наполовина, ти навлече върху царството си страшно проклятие! — казал пънът на вцепенения цар. — Отсега нататък ще усещаш всяка злина, която причиниш на моите събратя магьосници и вълшебници, като удар с брадва отстрани по хълбока, докато не пожелаеш да умреш от това.

       При тези думи царят също паднал на колене и обещал на пъна незабавно да издаде възвание, с което взима под закрилата си всички вещици, магьосници и вълшебници в царството и им разрешава да си правят магии на воля.

       — Чудесно — одобрил пънът, — но още не си се отплатил на Бабити!

       — Ще дам всичко, всичко каквото пожелае — викнал глупавият цар и закършил ръце пред пъна.

       — Ще вдигнеш върху мен паметник на Бабити в прослава на бедната перачка, за да ти напомня винаги колко си глупав! — отвърнал пънът.

       Царят се съгласил на мига и обещал да наеме най-изкусния ваятел по земите си, който да направи статуя от чисто злато. След това посрамен се върнал заедно с благородниците и жените им в двореца, оставяйки пъна да се кикоти зад тях.

       Щом паркът на двореца опустял, от дупка между корените на пъна се провряла топчеста стара зайка с дълги мустаци, която стискала между зъбите си магическа пръчка. Бабити заподскачала, излязла от парка и отишла през девет земи в десета, а върху пъна оттогава стои златна статуя на перачката и никой в царството не дръзва отново да преследва магьосници и вълшебници.

Джоан Роулинг

"Приказките на барда Бийдъл"

Приказките на барда Бийдъл - 6

Историята на един хахо

Аз съм смотаняк. Голям смотаняк. Изобщо не ми върви с жените. Нито да крача редом с тях, нито след тях, нито дори да се наредя на опашка пред тях.
Скоро беше, гледам на една врата надпис: „Отваряме след десет минути.“ Застанах да почакам. След малко се занареждаха и други, минаха десетте минути, отвориха. Пред мен застана цербер от женски пол, с вълчи зъби и тупаници като на Шварценегер:
- Днес банята е женска. Ти накъде така?
Зад мене смях, закачки, а аз търся дупка да се навра.
Както ви казах - смотаняк. И на доктор ходих. Чаках два часа. Прие ме. Сестрата сложи длан пред устата си и изхихика. Дискретно. А оня рече:
- Очният е на трети етаж.Тук е гинекология.
А пред кабинета жени, изпокапали от смях...Нямах нужда от очен. Докторът защо реши така?
На връщане стоях на спирката докато не мина тролей, в който и шофьор и кондуктор бяха мъже. Облекчено се тръснах на седалката, а оня, с билетите, доближи до мен:
- Тук е място за „Бременни и майки с деца“ - и ми сочи табелката.
Май трябваше да се възползвам от „Очния“...
Едва се добрах до в къщи. Идваше ми да седна и да се нарева. Но ми се стори прекалено женствено. По телевизията вървеше реклама за смяна на пола. Замислих се. Дали няма нещо сбъркано в мен?
Цяла нощ се мятах в кревата – а сега какво? Притиснат в ъгъла намерих компромисен вариант. Трябваше да ида на психолог. Внимателно изчетох предложенията във вестника и избрах мъж-специалист, чиято обява бе в най-крайното каре, при най евтините и незначителни, които почти никой не поглежда. Мислех си: „Този сигурно е нов и неизвестен, значи пълен с амбиции за доказване, а и тарифата му ще е по-добра“
Прие ме добре изглеждащ мъж на моята възраст, облечен като за сутрешен крос. На мускулестия си врат бе преметнал една от онези кърпи, които сме свикнали да гледаме обгърнали бедрата на знойни красавици, по екзотични плажове, в сериалите. Попивайки потта от челото си ме въведе, без да се ръкува с мен, в обширна трапезария, в която имаше пътечка за бягане, лежанка за щанги и велоергометър. Никакви мебели. Светлината струеше през огромните прозорци неподправена, направо от небето.
- Седнете някъде, сега идвам.
Хлътна в банята, чу се шум от душа. Не след дълго влезе ободрен, в халат и подаде ръка:
- Аз съм доктор Казирисян. Какво ви води насам.
Седнал на лежанката между два петдесеткилограмови диска и усмивката на този мъж, се чувствах като смазан. Неудобството от разкриването на душата, необичайната за един кабинет обстановка и откровено очарователното обаяние, излъчвано от него, ме притесняваха. Изплаках болката си, а той мълчаливо кимаше. После млъкнах, заговори той. Заслушах се в гласа му, думите му звучаха просто и убедително. Изведнъж разбрах. Това, което липсва в живота ми е увереност.
"Мисля,- каза докторът - че увереността е сред нещата, които хората не знаят дали имаш, или се преструваш, че имаш, също като оргазма при жените."
- За да се почувствате по-добре, останете да си вземете душ. После може малко да повдигаме. Заедно!
Отказах. Не бях свикнал да ползвам чужди бани. Изпрати ме с усмивка задържайки по-дълго от обичайното ръката ми. Очите му загатваха предложения. Отдадох го на идиотската си мнителност.
Реших да променя държанието си от този ден нататък.
Започнах да ходя наперено по улиците, държах се нахакано в тролея, в службата. Дъвчех дъвка, говорех бързо и отривисто без значение какво казвах, ръкомахах, вземах участие в спорове по теми, от които нищо не разбирах, смеех се на тъпите вицове на колегите, обсъждах с тях жените.
И ми се получаваше. Започнах да излизам от анонимност, придобих самочувствие, а след като замених очилата с лещи, започнах да си вярвам, че съм и привлекателен. Оставаше да се убедя в чара си в реал. И се надявах скоро съдбата да ми предостави такава възможност. От ден на ден се чувствах все по-добре в новото си амплоа, вече и разговарях с някои от колежките. Внимание за сега ми обръщаха по-закръгленичките лелки, но това вливаше допълнителни стимул и енергия в желанието да се разделя по-бързо с ролята си на смотаняк. Типично за кретен като мен, търсещ начин бързо да изплува от блатото на незабележимостта, малко се изсилвах. За което естествено ми бе издърпано ухото.
Влизащ една сутрин в бюфета за кафе, заварих наведени, с гръб към мен, няколко служителки. Разговаряха шумно над някакъв каталог "Есен-зима", суетните им препирни ме накараха да се почуствам съпричастен към веселата атмосфера. Вземайки с една ръка чашата, с другата шляпнах едно от дупетата в поли, избирайки най-стегнатото.
Това ми бе за пръв път! Честно!
И взех та сбърках!

По коридорите на учреждението минаваше една жена, всяваща респект още с появяването си. Дали защото бе секретарка на шефа, или видът й на монахиня, напуснала духовната обител за да ни напомня наличието и на други изконни ценности, освен офисните сплетни, но появяването й някъде из тринадесет етажната сграда, предизвикваше смут и паника. Разхвърчаваха се чистачки с парцали и кофи, лъщяха подове и прозорци, на персонала се раздаваха чисти облекла и кисело мляко. Раболепие в пълна сила. И кеф за бачкаторите.
Висока, стройна, с прихванати в опашка червени коси, разхождаше властно деловото си, черно костюмче, върху безупречни нозе обути в копринени чорапи, затворени в обувки, с нисък ток. Надменното изражение на лицето й не можеше да скрие красивите й черти, но едва ли някой се бе заглеждал в тях-толкова първично чисти и вселенски недостъпни изглеждаха те. И също толкова страст и всеотдайност криеха.
Тук дължа едно обяснение:
Тя никога не слизаше на нивото на партера с изключение на случаите, когато ползваше асансьор. Така, че аз нямаше как да зная нито коя е - що е, нито какво "майка си дири" в хранилището на мъртвите души, както наричаха нашия отдел. Архивът. Което, разбира се, не ме и оправдаваше за постъпката.
Изрева червенокосият „Мустанг“ модел 78, изсвириха спирачки, врътна задницата си, изпищяха гуми, проби път между смаяните трабанти и москвичи и застана пред мен - като ръмжащ див звяр, риещ земята, готов да скочи и ме разкъса. Очите на звяра святкаха в зелено, по гърба ми бавно полазиха паяци, засърбя ме по цялото тяло от този поглед.
- Я- я - я!?
Изумлението и изненадата в гласа й, поразчупиха леденото изражение на манастирска послушница, лицето й полека се отпускаше, загуби надменната физиономия, която явно си надяваше при излизане от шефската стая
-Я, какво си имаме тук!
Доближи толкова близо, че можех с пълна сила да се насладя на аромата, който обикновено оставаше след нея по коридорите. Ръката й изписа грациозна дъга, притворих очи в очакване на звучна плесница, но усетих само върховете на пръстите, които палаво, като на непослушно хлапе оправиха бретона, след това се спуснаха надолу, проследиха линията на носа ми, брадичката, спряха на възела на вратовръзката. Мигът беше пръв, единствен и неповторим, това дори по филми не бях го виждал. Ако ще се мре, сега да е; вече с две ръце притягаше проклетата примка на врата ми, давай, стягай, искаше ми се да изкрещя, а вместо това докосна бузите ми, полъх от вятъра, нежна ласка, неземна...
Потърсих очите й, зелените пламъци в тях се бяха кротнали в дълбоко море, спокойно и мамещо, с повърхност, по която пробягваха искри самодоволство. И любопитство. А може би така ми стори?
- Ще ти се обадя. Идеален си!
По-скоро долових, отколкото чух шепота й всред нарастващите отстрани и отзад изнервени, невярващи и неравномерно работещи мотори на трабанти и москвичи. На устните й цъфна роза - усмивка, после бързо я изтри, форсира и красивите и крака я отнесоха към асансьорите.

През следващите дни живях между небето и земята. Сигурно така се чувстват заглавията по вестниците сутрин. Всеки те чете, оглежда, одумва, почесва се по главата, тц...тц...тц, не вярва, иска да му повторят пак случката. Аз не говоря, натискам се на стола, те ме обсъждат; ало, "Идеалният!" разискват ме, търсят отговори, които не мога да им дам. Някой ме потупва неискрено по рамото, като да ме забива на показ, като крив пирон непобрал се в стандартна кутия.
Вечер се измъквам от службата, търся първата светеща табела зад която сервират повече от боза и ябълков сок, напивам се тихичко в ъгъла. Страх ме е някой да не ме разпознае, да не тръгнат пак приказките, въпросите, "Ти верно ли я таковаш оная, ммм, тц тц тц, лъвица е, от екстра класа, бравос момче, ашколсум ти! Идеалният! "...
Внезапно сполетялата ме известност плаши, не съм подготвен, а и не вярвам чак в такава степен в неукротимия си чар. Защо бях се превърнал от непотребен в "Идеален"? Идеален в какво, за какво?
Боя се от това, и често сменям баровете. Една вечер, в дъжда, спря такси, вратата се отвори. Червенокосо създание с изящен дълъг крак стои до колата. Изникна като от нищото.
Върху мен дъждът валеше, върху нея не. Отраженията в локвите, като мощни прожектори я осветяваха - ефирна и лека, сянката й помръдна, пристъпиха черните обувки с нисък ток към сградата, прочетоха очите табелата " Гей Бар ", зелените пламъци в тях избуяха, като да я превърнат в пепел искаха, но бутна вратата, влезе. Влязох и аз вдигнал яката на шлифера си, подтикван от необяснимо желание да разбера причината за присъствието й на това място. Седнах съвсем близо, зад колоната, от тук можех да виждам сепарето в която бе тя. Скоро при нея седна млад мъж. Не ми бе трудно да разпозная моят доктор. И сега изглеждаше във форма, силните му рамене подчертаваха стегната му фигура в трикотажната блуза, в която бе облечен. На главата си носеше перука, на пръстите на ръцете изкуствени маникюри. Целуна я по бузите, бързо и припряно, и също тъй бързо и припряно заразменяха реплики. Не дочувах разговора, виждах гримираното му лице застинало в мимика, в опит да обясни нещо, стана ми обидно да слухтя, какво по дяволите търсех тук?
От тонколоните Джорд Майкъл сърцераздирателно се оплакваше, че не е разбран, а аз се опитвах да се измъкна. Станах, смесих се с тълпата танцуващи, някой ме хвана, завъртя ме, мъжки здрави ръце ме обгърнаха, по-здрави от моите, дръпнах се, дочувах лек смях. Така въртейки се, опитвайки да се отскубна, погледът ми падна на нейната маса. Беше скочила на крака, с юмруци забити в плота и говореше. Очите й изригваха зелената жлъч на омразата и разочарованието от дълго таена надежда, думите й, надвикали глъча и музиката, в миг останаха увиснали над главите, чух ги добре, макар тя всъщност да шептеше през зъби:
- Край!...До тук бяхме!...Писна ми да чакам извратения полет на сексуалната ти ориентация!...Край на връзката ни!
Избута като непотребна досадна вещ събеседника си и вече от самия дансинг, на педя само от мен добави:
- Още сега ще ида да се изчукам с първия срещнат смотаняк! Дори вече имам някого в предвид! Идеален е!
Врътна се на пети червенокосото, красиво като приказка за възрастни създание, изтрополиха по дъсчения под ниските токове на обувките, вън захлопна врати таксито.
Продължаваше да вали. Дъждът носеше аромат, който бях срещал само по коридорите на едно учреждение. Побързах да се прибера в къщи и изключих телефона.
От една седмица не ходя на работа.
Болен съм.

Румен Романов

* * *

Историята на един хахо

Приказките на барда Бийдъл - 5

             

 3айката Бабити и нейният кикотещ се пън

       Имало едно време в далечна земя един глупав цар, който си наумил само той да владее силата на магията.

       Затова наредил на военачалника си да събере отряд ловци на вещици и им дал няколко кръвожадни черни хрътки. Пак по същото време заповядал във всяко село и град на царството да се прочете възвание: „Царят търси инструктор по магия“.

       Никой от истинските магьосници и вълшебници не дръзнал да си предложи услугите, понеже всички се укривали от отряда ловци на вещици.

       Един хитър мошеник без всякаква магическа дарба обаче надушил възможността да забогатее и отишъл в двореца с твърдението, че е вълшебник с нечувани способности. Направил няколко прости фокуса, с които убедил глупавия цар в магическата си сила, и тутакси бил назначен за главен велик магьосник и за личен учител на царя по магия.

       Измамникът поискал от владетеля цяла торба злато, уж за да купи магически пръчки и други пособия, необходими за правенето на магии. Казал да му дадат и няколко големи рубина, с които уж да прави лековити заклинания, и един-два сребърни бокала, където да забърква отварите и да ги оставя да отлежават. Глупавият цар му предоставил всички тези неща.

       Мошеникът скрил съкровището на сигурно място в дома си и се върнал в двореца.

       Не знаел, че го наблюдава старица, която живеела в колиба в края на парка край двореца. Тя се казвала Бабити и била перачката, благодарение на която чаршафите в двореца винаги били меки и бели, с приятен мирис. Бабити надзърнала иззад чаршафите, които била простряла да се сушат, и видяла как измамникът откъртва от едно от дърветата на царя две клонки и се скрива в двореца.

       Измамникът дал една от клонките на царя и го уверил, че е магическа пръчка с невероятна сила.

       — Но прави магии едва след като станеш достоен за това — предупредил той.

       Всяка сутрин мошеникът и глупавият цар се разхождали из парка на двореца, където размахвали пръчките и крещели към небето някакви безсмислици. Мошеникът внимавал да показва колкото може повече фокуси, така че царят да е убеден в уменията на своя велик магьосник и в силата на магическите пръчки, за които се бил охарчил толкова много.

       Една заран измамникът и глупавият цар въртели пръчките и подскачали в кръг, като пеели безсмислени рими, и точно тогава до ушите на царя достигнал силен кикот. Перачката Бабити наблюдавала царя и измамника от прозореца на къщурката си и прихнала в такъв неудържим смях, че краката й не издържали и тя се свлякла и се скрила от поглед.

       — Щом старата перачка се смее така, сигурно изглеждам много недостойно! — рекъл царят. Престанал да подскача и да размахва пръчката и се свъсил. — Омръзна ми да се упражнявам. Кога, магьоснико, ще мога да правя истински магии пред моите поданици?

       Мошеникът се опитал да успокои своя ученик и го уверил, че много скоро ще бъде готов за истински изумителни магически подвизи, но кикотът на Бабити бил жегнал царя повече, отколкото подозирал измамникът.

       — Утре ще поканя царедворците да погледат как техният цар прави магии! — оповестил той.

       Мошеникът разбрал, че е дошло време да грабне съкровището и да бяга.

       — Уви, това е невъзможно, Ваше величество! Забравих да ви кажа, Ваше величество, че утре трябва да поема на дълъг път…

       — Напуснеш ли двореца ми без мое разрешение, магьоснико, отрядът ловци на вещици ще те залови с хрътките! Утре заран ще ми помогнеш да направя магии пред царедворците и само някой да ми се е изсмял, ще заповядам да ти отсекат главата.

       Царят се прибрал разярен в двореца, оставяйки измамника сам и уплашен. Колкото и да бил хитър, едва ли щял да се спаси, понеже не можел да избяга, нито пък да помогне на царя с магиите, които и двамата не владеели.

       За да излее страха и гнева си, мошеникът се доближил до прозореца на перачката Бабити. Надникнал вътре и що да види — дребната старица седяла на масата и лъскала магическа пръчка. В дървеното корито в ъгъла отзад били накиснати царските чаршафи.

       Мошеникът веднага разбрал, че Бабити е истинска магьосница и може да го избави от страшната беда, която самата тя му била навлякла.

       — Дърта вещица! — ревнал мошеникът. — Кикотът ти ми струва скъпо и прескъпо! Ако не ми помогнеш, ще те изоблича като вещица и хрътките на царя ще разкъсат теб, а не мен.

       Старата Бабити се усмихнала на измамника и го уверила, че ще направи всичко по силите си да му помогне.

       Той й наредил да се скрие в шубрака, докато царят показва какви магии е усвоил, и да ги прави вместо него, но така, че той да не усети. Бабити се съгласила, ала задала въпрос:

       — Ами ако царят опита магия, която Бабити не умее, драги ми господине?

       Измамникът прихнал презрително.

       — Магията ти изобщо не отстъпва на въображението на този глупак — уверил я той и доволен от своята изобретателност се прибрал в двореца.

                                              (следва продължение)

  

Джоан Роулинг

"Приказките на барда Бийдъл"

Приказките на барда Бийдъл - 5

Свети Никола - повелител на моретата

При подялбата на света на свети Никола се паднали моретата, реките, езерата и затова е провъзгласен за господар на целия подводен свят, както и на морските ветрове. Свети Никола е този, който разлюлява и спира морските ветрове,ходи по моретата, спасява кораби в беда. Светецът е покровител на моряците и рибарите.

Празникът е в чест на морската стихия. Култът към Свети Никола като покровител на моряците и рибарите прониква рано и в българските земи. В народните вярвания той плава на златен кораб, който винаги пристига там, където имат нужда от чудотворната му десница. На него Бог е отредил силата да усмирява бурите и морските стихии и да спасява изпадналите в беда сиромаси. Според народния култ към Св.Никола, той се явява още и като семеен и родов покровител, като пазител на дома, имота, стоката, рода.

В народната представа Свети Николай носи първия сняг - разтърсва дългата си бяла брада и от нея се изсипват първите снежинки. Според легендите от Никулден започва същинската зима.

 По Никулден свършвал и сезонът на есенния риболов, който се отбелязвал с угощение и почерпка от рибарите и търговците на риба. Тъкмо на този ден ставало разделянето на пайовете (дяловете) между рибарите от спечеленото през сезона. Като празнували и правели едновременно с това равносметка не забравяли да свият венец от бръшлян и да го пуснат в морето - за онези, които не са се върнали на брега.

Рибникът се счита за традиционното ястие на този празник. Той се приготвя от шаран или друга риба с люспи, защото "голата" риба навява тъжни мисли и беднотия.

Никулденските благословии пожелават на стопанина имането му да се множи като люспите на рибата. Костите на никулденския шаран не се изхвърлят, а се изгарят, закопават в земята или се пускат в реката - вярва се, че така ще се опази и умножи плодородието и семейното благополучие. В деня на Свети Николай на трапезата освен рибник и обредни хлябове, трябва да има и постни ястия: варена царевица, жито, постни сърми, чушки, боб. За празника се приготвя още никулденски колак, на който се изобразява кораб.

Свети Никола - повелител на моретата

Мисля

Мисля.

Събуждам се – мисля.

Вървя – мисля. Седя – мисля. Лежа – мисля. Заспивам – мисля.

Мисля за тресчицата в пръста ми, в детството. За мислите, за устройството на света, за книгите, животните, за дома си, за материалните блага, за живота, за смъртта, за аквариумни рибки, хора, за Вселената, за камъчето в обувката, за Любовта и любовта, за Бог...

За какво ли всъщност не мисля.

Много ми е интересно, някому, за нещо, освен на самата мен, това дали е нужно?

А на мен за какво точно ми е?

Ето:

        и за това

                     сега

                           трябва

                                     да мисля.

Мисля

Молитва

Бог сънено изхъмка, повъртя се в пухената постеля, и уморено се вслуша в носещия се отдолу молитвен глъч. Хорът на гласовете монотонно умоляваше за всичко, което можеш да си представиш. Особено остро се отделяше глас на търговец, молещ за 200% печалба от залежала стока.

- Пфу! – помисли си Бог – нямаш ли съвест!

Въздъхна и се обърна на другата страна. Без резултат. Гъгнещите молитвени гласове, както и преди, барабаняха по тъпанчетата на Божиите уши.

- Ще ме оставите ли да поспя или не, дяволите да ви вземат! – разстроено промърмори Той.

- Повика ли ме, Господи? – раздаде се скърцащ глас из-под кревата.

- Не, не, аз просто така, изтървах се, почивай си – каза Бог и махна с ръка.

- В последно време, честичко взе да се изпускаш – саркастично изскриптя киселият глас и млъкна.

Бог се заслуша. Хорът постепенно леко утихваше.

-Нима се успокоиха? – помисли си Той.

Дотук беше...Нощната тишина се разцепи от оглушителна строева песен и към многострадалните Му уши се втурна молитвата на една от армиите, готвеща се да разбие друга, която не по-малко неистово се молеше.

- По дяволите! – избухна Бог, и веднага добави – Не, не, не е за теб, ти си спи!

Молитвеният глъч Го заливаше като морски вълни, тормозеше Го като тъп зъбобол. Бог седна на леглото, обхвана глава в ръцете си и се замисли. Внезапно, сред словесната неразбория умоляваща Всевишния за подаяния, като тъничка нишка проблесна гласът на малко момиченце.

- Господи, - молеше се девойчето преди сън, застанало на колене, събрало молитвено длани – благодаря ти, за мама и тате, благодаря ти, че си ни създал, благодаря ти и за това, че те има...

Бог изтри търкулналата се сълза с края на чаршафа, стана, и с ръце пред гърдите си, произнесе като молитва:

- Момиче, благодаря ти, че те има! – а после, замислено и тихо добави – Дори само за това да бъдеш на този свят, си струваше създаването на няколко милиарда търгаши...

Молитва

За глупаците

     „ Проститутка – най-древната професия”, - това е толкова явна и разпространена глупост. Преди да се разплати с проститутката, който и да е, трябва както и да е, каквото и да е да заработи. Нали така?

     И тази глупост, толкова явна и разпространена, за съжаление не е единствена. С глупостта, както и с вятърните мелници е безполезно да се бориш. За умния - всяка глупост е повод за плодотворен размисъл, а на останалите им е все едно.

     Удивително. Много пъти съм наблюдавала, как заради нещо се събират умни (по отделно) хора и с общи усилия сътворяват такава глупост, каквата не е по силите на редовия глупак. Парадокс? Не. Къде е границата между глупака и умния?

     По-рано не разбирах разпространената фраза: „Не е за посредствен ум”. Сега ми е ясно.  Глупакът и умният са толкова близо един до друг, че понякога не е възможно да различиш делата им, можеш само да си кажеш: - Направил го е или някой много умен, или някой глупак.                         

     Примерите са навсякъде. А еднозначното разпределение  „умен – глупак” е измислено от „посредствените умове”. Затова, много често оценката „глупачка” я възприемам като комплимент.

     Как, все пак, да различим глупака от умния? По постъпките и то без да бързаме.

      Постъпката на глупака – това е постъпка, водеща до вреди: за него самия, за околните или за всички заедно. Ако постъпката изглежда глупава, но  не предизвиква нищо друго освен смях и (или) размисъл, трябва да разсъдим внимателно: „ Глупава ли е всъщност?”  Налудничавостта е присъща на умните.

     Да, щях да забравя още един признак на глупаците: жал ми е за тях.

За глупаците

Приказките на барда Бийдъл - 4

Kосматото сърце на магьосника

       Имало едно време един красив, богат и талантлив млад магьосник, на когото му направило впечатление, че щом се влюбят, приятелите му оглупяват, започват да се перчат като пауни и губят апетит и достойнство. Младият магьосник решил да прави, да струва, но да не става никога жертва на подобно малодушие и приложил Черните изкуства, за да е сигурен, че е неуязвим.

       Семейството му дори не подозирало за неговата тайна и се подсмихвало, задето той е толкова равнодушен и студен.

       — Всичко ще се промени, щом някоя девойка грабне сърцето му — пророкували близките му.

       Но сърцето на младия магьосник си оставало недосегаемо. С високомерния си вид той привличал вниманието на много девойки, които прилагали най-изкусни средства само и само да му се харесат, но никоя не докосвала сърцето му. Магьосникът се гордеел с безразличието и далновидността си, на които то било плод.

       Първата свежест на младостта посърнала, връстниците на магьосника се изпоженили, започнали да им се раждат деца.

       — Сърцата им сигурно са се превърнали в суха шушулка, спаружили са се заради тия малки ревльовци, които постоянно искат нещо — злорадствал той в себе си, докато наблюдавал как младите родители наоколо треперят над рожбите си.

       Отново се поздравил за мъдростта, която е проявил при своя избор.

       Когато им дошло времето, възрастните родители на магьосника умрели. Синът им не скърбил за тях, напротив — смятал се за благословен заради кончината им. Сега вече се разпореждал сам в техния замък. Пренесъл най-голямото си съкровище в най-дълбокото подземие и се отдал на охолен лек живот, а многото му слуги не се грижели за друго, освен всеки миг да му е добре.

       Магьосникът бил сигурен, че всички ужасно му завиждат за великолепната, от нищо ненакърнявана самота. Ето защо изпаднал в яростен гняв и скръб, когато един ден чул как двама от лакеите му одумват господаря си.

       Първият слуга изразил съжаление към магьосника, който при цялото си богатство и власт си нямал никого, който да го обича.

       Другият слуга се изсмял и попитал защо човек с толкова злато и със замък за чудо и приказ не е успял да привлече в него жена.

       С думите си те нанесли тежък удар върху гордостта на магьосника.

       Той решил на мига да си вземе жена, и то не каква да е, а жена, която да превъзхожда всички останали. Тя трябвало да бъде изумително красива и да събужда ревност и желание у всеки мъж, който я зърне, да бъде с магьосническо потекло, та децата им да наследят изключителни магьоснически дарби, и да бъде богата поне колкото магьосника, та той и занапред да си осигури охолен живот въпреки новите гърла в къщата.

       Сигурно е можело да минат петдесет години, докато магьосникът си намери такава жена, но по една случайност същия ден, когато той решил да я търси, при свои роднини, които живеели наблизо, дошла да погостува девойка, отговаряща на всичките му изисквания.

       Била вълшебница с удивителни способности и притежавала много злато. Била ненагледно хубава, така че трепвало сърцето на всеки мъж, който я видел — на всеки, с изключение на един. Сърцето на магьосника не усетило нищо. Но девойката била именно такава, каквато искал да бъде, и той се заловил да я ухажва.

       Всички, които забелязали промяната в поведението му, били изумени, и казали на девойката, че е успяла там, където стотици други са ударили на камък.

       Младата жена била и очарована, и отблъсната от вниманието на магьосника. Долавяла студенината зад привидно щедрите му ласкателства — за пръв път срещала такъв странен и отчужден мъж. Роднините й обаче отсъдили, че двамата са си лика-прилика, и за да ускорят нещата, приели поканата да отидат на голямото угощение, което магьосникът устроил в чест на девойката.

       Масата била отрупана със сребърни и златни прибори и съдове с най-отбрани вина и вкусна-превкусна храна. Музикантите свирели на лютни със свилени струни и пеели за любов, каквато господарят им не бил изпитвал никога. Девойката седяла на престол до магьосника, а той мълвял тихи пленително нежни думи, които бил откраднал от поетите, без изобщо да има представа какво всъщност означават.

       Озадачена, девойката послушала, послушала и накрая отвърнала:

       — Красиво говориш, магьоснико, и щях да бъда поласкана от вниманието ти, ако бях убедена, че наистина имаш сърце.

       Магьосникът се усмихнал и й казал да не се притеснява за това. Поканил я да дойде с него и от пиршеството я отвел долу в заключеното подземие, където пазел най-голямото си съкровище.

       Там, в омагьосано кристално ковчеже, било сложено туптящото сърце на магьосника.

       То отдавна било откъснато от очите, ушите и пръстите, никога не било ставало жертва на хубостта и на напевния глас, на нежната като коприна кожа. Девойката се ужасила от вида му, понеже сърцето се било спаружило и било покрито с дълги черни косми.

       — О, какво си сторил? — проплакала тя. — Върни го на мястото му, умолявам те!

       Щом видял, че това ще умилостиви девойката, магьосникът извадил магическата си пръчка, отключил кристалното ковчеже, разрязал гръдта си и сложил косматото сърце в празната кухина, откъдето навремето го бил изтръгнал.

       — Сега вече си изцерен и ще познаеш истинската любов! — възкликнала девойката и го прегърнала.

       Допирът на нежните й бели ръце, звукът на дъха й в ухото му, мирисът на гъстата й златна коса — всичко това пронизало като копие току-що пробуденото сърце. Но през дългото си изгнаничество то се било отчуждило, в мрака, на който било обречено, било станало сляпо и свирепо, и сега желанията му били ненаситни и извратени.

       Гостите на пиршеството забелязали, че техният домакин и девойката ги няма. В началото го посрещнали спокойно, но часовете отминавали, те започнали да се притесняват и тръгнали да претърсват замъка.

       Накрая открили подземието и там ги чакала ужасяваща гледка.

       Девойката лежала на пода мъртва, с разсечена гръд, а до нея на колене стоял безумният магьосник, който държал в окървавената си ръка голямо, гладко, лъскаво алено сърце — ближел го и го галел с думите, че ще го замени със своето.

       В другата ръка стискал магьосническата пръчка и се опитвал да накара съсухреното си космато сърце да излезе от гърдите му. Но косматото сърце било по-силно от него и отказвало да разхлаби хватката върху сетивата му и да се върне в ковчежето, където било стояло заключено толкова дълго.

       Пред очите на ужасените си гости магьосникът метнал встрани магическата пръчка и грабнал сребърен кинжал. Заканил се, че за нищо на света няма да допусне господар да му бъде собственото му сърце, и го изтръгнал от гърдите си.

       За миг, както стискал във всяка от ръцете си по едно сърце, постоял победоносно на колене, сетне се свлякъл върху тялото на девойката и издъхнал.

Джоан Роулинг

"Приказките на барда Бийдъл"

Приказките на барда Бийдъл - 4

След 30 години

"Петя Дубарова  остава символ на живота – онзи, непокорния. В който разпускаш косите си, събрани в строги плитки. В който свириш на китара и пишеш стихове. В който мислиш въпреки стандартите. В който заставаш срещу  нормите.

И в който пишеш истински. Стихове дори за онези, които по принцип не ги четат. Живот, в който си едва на 17 и имаш смелостта  да си отидеш…"

Елис

"Измамена Младост Прошка Сън Спомен 

Зад стените на голямата къща ТАЙНА"

  

4 декември 1979

След 30 години

За Любовта и не само

Изобщо, човечеството е интересно устроено. А отношенията  между хората често са абсурдни.

Да погледнем само, кога човек е най-интересен за околните, кога му отделят най-много внимание и грижи?

Пик на хорското съпричастие наблюдаваме в три житейски ситуации.

1.  Когато човек се роди – това малко или много е естествено, новородените се нуждаят от внимание и грижи.

2.   Когато е болен (само в случай, че не боледува продължително и хронично). В зависимост от тежестта на заболяването, в грижите за него се включват все повече и повече хора: лекари, сестри, санитарки, донори, роднини, близки и не съвсем, и пр. и пр. Това също е разбираемо, въпреки, че лично на мен ми се струва, че нищо не е по-полезно за здравето от спокойствието, което в този случай напълно отсъства.

3.   И нещо, което ми е напълно непонятно; смъртта на човека – това е кулминацията на любовта на околните. Не говоря за роднини и близки, а за всички останали: врагове, изобщо непознати, и най-невероятното – познати, но до момента абсолютно равнодушни, отделят на покойника толкова съчувствие и внимание, колкото не са му дали за целия му живот. Та нали това вече не му е необходимо. На него вече нищо не му е нужно. И добри думи не са му нужни, Заради самите себе си казват, че е бил праведник. Та нали той не е бил такъв, думите са неискрени, и всички го знаят, но въпреки всичко говорят. Защо? Така трябвало. Традиция. А нужна ли е някому тази лъжа? Кому? Искат да се извинят? Чувстват се виновни?  Късно е. Държат да покажат пред роднините своето отношение? По-рано трябваше. Не е ли по-добре да се помълчи, да се помисли, да се помолим и това е. А всички добри думи да оставим за живите. Защото, съгласете се, че е възможно и този живот да си е отишъл преждевременно от недостиг на любов и грижи, внимание и съчувствие?

Отдайте и кажете всичко, най-доброто - на живите. Мъртвите няма да се обидят.

Искам, моето погребение, да бъде единствено повод да се съберат заедно добри хора.

И още: на паметника ми (ако има такъв) не пишете глупости. Най-добре – нищо не пишете. Моля.

Може така:

„ 13 август 1955 г. се роди на този свят.

...................20.....г. се роди в следващия.

Небитие няма.”

В заключение, ще ви разкажа една история.

Има в един голям град огромно гробище. И сред хилядите гробове има един...

Не се набива в очи, непретенциозен. Снимка на мъж. И надпис:

„ ТОЙ

1927 – 2000

Мили, благодаря ти

за любовта, за това,

че беше в моя живот.

Жалко, че не можем

да започнем отначало.

                                ТЯ”

Цветя на гроба. И запазено място до него.

Истинската Любов не умира. 
Дори тук – на земята.

За Любовта и не само

Приказките на барда Бийдъл - 3

Kладенецът на късмета

(част втора)

       Някъде по средата на стръмния склон обаче се натъкнали на думи, прорязани в пръста отпред.

      " Платете ми с плода на своя труд."

       Сър Безкъсметен извадил единствената паричка, която му се намирала, и я положил върху тревистия склон, тя обаче се търкулнала и се изгубила. Трите магьосници и рицарят продължили да се катерят, но макар да вървели часове наред, не напреднали и с една-едничка крачка: върхът не се приближавал, а надписът си стоял върху земята пред тях.

       Всички били обезсърчени, понеже слънцето се било издигнало над главите им и започвало да се снишава към хоризонта, но Алтеда крачела по-бързо и по-решително от останалите и ги приканвала да последват примера й, въпреки че и тя не се изкачвала по омагьосания хълм.

       — Смелост, приятели, не се предавайте! — извикала тя и избърсала потта, избила по челото й.

       Щом капките паднали и заблещукали по земята, надписът, препречил пътя на четиримата, изчезнал и те установили, че отново могат да се движат нагоре.

       Доволни, че и второто препятствие е било отстранено, те забързали колкото им крака държат към върха и накрая зърнали кладенеца, който проблясвал като кристал в купела от цветя и дървета.

       Но тъкмо да излязат при него, пред тях изникнал поток, който обикалял около билото на хълма и им препречил пътя. В дълбоката бистра вода имало гладък камък, на който пишело:

       "Платете ми със съкровище от своето минало."

       Сър Безкъсметен се опитал да преплува потока върху щита си, той обаче потънал. Трите магьосници издърпали рицаря от водата, сетне се помъчили да прескочат ручея, ала той не ги пускал, а през това време слънцето се снишавало все повече.

       Четиримата започнали да умуват какво ли значи надписът върху камъка. Първа го проумяла Амата, извадила магическата си пръчка и изтеглила от съзнанието си спомените за всички щастливи мигове, прекарани с изчезналия си любим, а после ги пуснала в бързея. Потокът ги отнесъл и в него изникнали камъни, така че най-после трите магьосници и рицарят успели да минат по брода и да се качат на върха на хълма.

       Кладенецът заблещукал отпред, сред билки и цветя, редки и красиви, каквито те не били виждали никога. Небето се обагрило в рубиненочервено и дошло време да решат кой ще се изкъпе в кладенеца.

       Но още преди да вземат решение, изнемощялата Аша се свлякла на земята. Силите я напуснали след трудното изкачване на хълма и била на косъм от смъртта.

       Тримата й приятели искали да я отнесат на кладенеца, ала тя вече беряла душа и се примолила да не я докосват.

       Тогава Алтеда се втурнала да бере билките, които според нея щели да помогнат, топнала ги във водата в кратунката на Сър Безкъсметен и изляла отварата в устата на Аша.

       Тя в миг се изправила. И не само това — всички симптоми на ужасната й болест изчезнали.

       — Излекувана съм! — ахнала Аша. — Вече нямам нужда от кладенеца, нека се изкъпе Алтеда!

       Но Алтеда беряла в престилката си още билки.

       — Щом успях да излекувам твоята болест, мога да спечеля колкото щеш злато. Нека се окъпе Амата.

       Сър Безкъсметен се поклонил и показал с ръка кладенеца, но Амата поклатила глава. Потокът бил отмил всичките й съжаления за любимия и сега вече тя разбирала, че той е бил жесток и без вяра и че е щастливка, задето се е отървала от него.

       — Трябва да се изкъпете вие, драги ми господине, като награда за рицарското ви отношение! — рекла тя на рицаря.

       И Сър Безкъсметен тръгнал с подрънкващи доспехи под последните лъчи на залязващото слънце, изумен, че е избран именно той от стотици хора и замаян от невероятния си късмет.

       Щом слънцето се скрило зад хоризонта, той излязъл от водата на кладенеца — греел победоносно и както бил в ръждивите доспехи, се хвърлил в нозете на Амата, най-добрата и най-красивата жена, която някога бил срещал. Поруменял от успеха, той й поискал ръката и сърцето, а не по-малко радостната Амата си дала сметка, че е намерила мъж, който е достоен за тях.

       Хванати за ръце, трите магьосници и рицарят тръгнали да се спускат заедно по хълма — и четиримата живели дълго и щастливо, без изобщо да подозират, че във водата на кладенеца не е имало никакво вълшебство.

Джоан Роулинг

"Приказките на барда Бийдъл"

Приказките на барда Бийдъл - 3

Градината на хилядите камъни

„Притварям очи,              

а есенният влак

отминава”

(Накамура Тьодзьо)

    


      - Дядо, - попита малко момче с коси очи, подскачайки на един крак сред лежащите в тревата камъни – защо не изхвърлим от градината всичките тези камънаци?

     - Така трябва – отвърна старецът, седящ на тревата, примижвайки срещу следобедното слънце с полуслепите си очи – защото това е моята градина. Каменна градина. Това са моите камъни. И всеки един от тях ми е скъп.

     - Но защо, деденце, обясни ми...

     - Разбираш ли, синко, нашият живот е като каменна стълба. Камъните вятърът ги полира, преобръща ги потокът на времето, обгаря ги слънцето на съдбата, над тях плуват облаците на успехите и грешките. Виждаш ли това камъче – каза старецът, показвайки мъничък, невзрачен камък, лежащ в ъгъла на градината – това е когато съм се родил. Такъв един чист, готов да възприеме целия свят, но все още нищо не знаещ за него. А ето този камък – и той показа красив мраморен отломък с цветни жилки и искрици, живеещи в глъбините му – това е срещата ми с баба ти. Тогава беше още млада, прекрасна и непристъпна, като този камък.

     Момчето замислено погали мрамора  - Тя, сигурно е била много красива?

     - Да, синко, - въздъхна старецът – тя и сега е красива. Но сега, само на мен е дадено да виждам красотата и.

     - И на мен – усмихна се момчето.

     - А този камък – каза старецът, показвайки черен, ръбест, с остри, изсечени линии къс базалт – това е войната. Аз воювах. За славата на нашия император и народа. А тези камъни виждаш ли ги? Учих, работих. Другите, ей там – грижих се за децата си, бавих внуци. Всяка среща, всяко събитие, всяко вдишване, всеки миг от моя живот – това са стотиците, хилядите, стотиците хиляди камъни на моята градина.

     - Дядо, - попита момчето. - А защо не донесем в нашата градина и този камък? – и показа древен, покрит с мъх и плесен монолит, лежащ отвън до входа.

     - Неговото време още не е дошло – въздъхна старецът. – За всеки камък си има време. Някога, ще дойде и неговото време да затвори стълбата на моята градина. Но ще го внесеш ти.

Градината на хилядите камъни