Скоро беше, гледам на една врата надпис: „Отваряме след десет минути.“ Застанах да почакам. След малко се занареждаха и други, минаха десетте минути, отвориха. Пред мен застана цербер от женски пол, с вълчи зъби и тупаници като на Шварценегер:
- Днес банята е женска. Ти накъде така?
Зад мене смях, закачки, а аз търся дупка да се навра.
Както ви казах - смотаняк. И на доктор ходих. Чаках два часа. Прие ме. Сестрата сложи длан пред устата си и изхихика. Дискретно. А оня рече:
- Очният е на трети етаж.Тук е гинекология.
А пред кабинета жени, изпокапали от смях...Нямах нужда от очен. Докторът защо реши така?
На връщане стоях на спирката докато не мина тролей, в който и шофьор и кондуктор бяха мъже. Облекчено се тръснах на седалката, а оня, с билетите, доближи до мен:
- Тук е място за „Бременни и майки с деца“ - и ми сочи табелката.
Май трябваше да се възползвам от „Очния“...
Едва се добрах до в къщи. Идваше ми да седна и да се нарева. Но ми се стори прекалено женствено. По телевизията вървеше реклама за смяна на пола. Замислих се. Дали няма нещо сбъркано в мен?
Цяла нощ се мятах в кревата – а сега какво? Притиснат в ъгъла намерих компромисен вариант. Трябваше да ида на психолог. Внимателно изчетох предложенията във вестника и избрах мъж-специалист, чиято обява бе в най-крайното каре, при най евтините и незначителни, които почти никой не поглежда. Мислех си: „Този сигурно е нов и неизвестен, значи пълен с амбиции за доказване, а и тарифата му ще е по-добра“
Прие ме добре изглеждащ мъж на моята възраст, облечен като за сутрешен крос. На мускулестия си врат бе преметнал една от онези кърпи, които сме свикнали да гледаме обгърнали бедрата на знойни красавици, по екзотични плажове, в сериалите. Попивайки потта от челото си ме въведе, без да се ръкува с мен, в обширна трапезария, в която имаше пътечка за бягане, лежанка за щанги и велоергометър. Никакви мебели. Светлината струеше през огромните прозорци неподправена, направо от небето.
- Седнете някъде, сега идвам.
Хлътна в банята, чу се шум от душа. Не след дълго влезе ободрен, в халат и подаде ръка:
- Аз съм доктор Казирисян. Какво ви води насам.
Седнал на лежанката между два петдесеткилограмови диска и усмивката на този мъж, се чувствах като смазан. Неудобството от разкриването на душата, необичайната за един кабинет обстановка и откровено очарователното обаяние, излъчвано от него, ме притесняваха. Изплаках болката си, а той мълчаливо кимаше. После млъкнах, заговори той. Заслушах се в гласа му, думите му звучаха просто и убедително. Изведнъж разбрах. Това, което липсва в живота ми е увереност.
"Мисля,- каза докторът - че увереността е сред нещата, които хората не знаят дали имаш, или се преструваш, че имаш, също като оргазма при жените."
- За да се почувствате по-добре, останете да си вземете душ. После може малко да повдигаме. Заедно!
Отказах. Не бях свикнал да ползвам чужди бани. Изпрати ме с усмивка задържайки по-дълго от обичайното ръката ми. Очите му загатваха предложения. Отдадох го на идиотската си мнителност.
Реших да променя държанието си от този ден нататък.
Започнах да ходя наперено по улиците, държах се нахакано в тролея, в службата. Дъвчех дъвка, говорех бързо и отривисто без значение какво казвах, ръкомахах, вземах участие в спорове по теми, от които нищо не разбирах, смеех се на тъпите вицове на колегите, обсъждах с тях жените.
И ми се получаваше. Започнах да излизам от анонимност, придобих самочувствие, а след като замених очилата с лещи, започнах да си вярвам, че съм и привлекателен. Оставаше да се убедя в чара си в реал. И се надявах скоро съдбата да ми предостави такава възможност. От ден на ден се чувствах все по-добре в новото си амплоа, вече и разговарях с някои от колежките. Внимание за сега ми обръщаха по-закръгленичките лелки, но това вливаше допълнителни стимул и енергия в желанието да се разделя по-бързо с ролята си на смотаняк. Типично за кретен като мен, търсещ начин бързо да изплува от блатото на незабележимостта, малко се изсилвах. За което естествено ми бе издърпано ухото.
Влизащ една сутрин в бюфета за кафе, заварих наведени, с гръб към мен, няколко служителки. Разговаряха шумно над някакъв каталог "Есен-зима", суетните им препирни ме накараха да се почуствам съпричастен към веселата атмосфера. Вземайки с една ръка чашата, с другата шляпнах едно от дупетата в поли, избирайки най-стегнатото.
Това ми бе за пръв път! Честно!
И взех та сбърках!
По коридорите на учреждението минаваше една жена, всяваща респект още с появяването си. Дали защото бе секретарка на шефа, или видът й на монахиня, напуснала духовната обител за да ни напомня наличието и на други изконни ценности, освен офисните сплетни, но появяването й някъде из тринадесет етажната сграда, предизвикваше смут и паника. Разхвърчаваха се чистачки с парцали и кофи, лъщяха подове и прозорци, на персонала се раздаваха чисти облекла и кисело мляко. Раболепие в пълна сила. И кеф за бачкаторите.
Висока, стройна, с прихванати в опашка червени коси, разхождаше властно деловото си, черно костюмче, върху безупречни нозе обути в копринени чорапи, затворени в обувки, с нисък ток. Надменното изражение на лицето й не можеше да скрие красивите й черти, но едва ли някой се бе заглеждал в тях-толкова първично чисти и вселенски недостъпни изглеждаха те. И също толкова страст и всеотдайност криеха.
Тук дължа едно обяснение:
Тя никога не слизаше на нивото на партера с изключение на случаите, когато ползваше асансьор. Така, че аз нямаше как да зная нито коя е - що е, нито какво "майка си дири" в хранилището на мъртвите души, както наричаха нашия отдел. Архивът. Което, разбира се, не ме и оправдаваше за постъпката.
Изрева червенокосият „Мустанг“ модел 78, изсвириха спирачки, врътна задницата си, изпищяха гуми, проби път между смаяните трабанти и москвичи и застана пред мен - като ръмжащ див звяр, риещ земята, готов да скочи и ме разкъса. Очите на звяра святкаха в зелено, по гърба ми бавно полазиха паяци, засърбя ме по цялото тяло от този поглед.
- Я- я - я!?
Изумлението и изненадата в гласа й, поразчупиха леденото изражение на манастирска послушница, лицето й полека се отпускаше, загуби надменната физиономия, която явно си надяваше при излизане от шефската стая
-Я, какво си имаме тук!
Доближи толкова близо, че можех с пълна сила да се насладя на аромата, който обикновено оставаше след нея по коридорите. Ръката й изписа грациозна дъга, притворих очи в очакване на звучна плесница, но усетих само върховете на пръстите, които палаво, като на непослушно хлапе оправиха бретона, след това се спуснаха надолу, проследиха линията на носа ми, брадичката, спряха на възела на вратовръзката. Мигът беше пръв, единствен и неповторим, това дори по филми не бях го виждал. Ако ще се мре, сега да е; вече с две ръце притягаше проклетата примка на врата ми, давай, стягай, искаше ми се да изкрещя, а вместо това докосна бузите ми, полъх от вятъра, нежна ласка, неземна...
Потърсих очите й, зелените пламъци в тях се бяха кротнали в дълбоко море, спокойно и мамещо, с повърхност, по която пробягваха искри самодоволство. И любопитство. А може би така ми стори?
- Ще ти се обадя. Идеален си!
По-скоро долових, отколкото чух шепота й всред нарастващите отстрани и отзад изнервени, невярващи и неравномерно работещи мотори на трабанти и москвичи. На устните й цъфна роза - усмивка, после бързо я изтри, форсира и красивите и крака я отнесоха към асансьорите.
През следващите дни живях между небето и земята. Сигурно така се чувстват заглавията по вестниците сутрин. Всеки те чете, оглежда, одумва, почесва се по главата, тц...тц...тц, не вярва, иска да му повторят пак случката. Аз не говоря, натискам се на стола, те ме обсъждат; ало, "Идеалният!" разискват ме, търсят отговори, които не мога да им дам. Някой ме потупва неискрено по рамото, като да ме забива на показ, като крив пирон непобрал се в стандартна кутия.
Вечер се измъквам от службата, търся първата светеща табела зад която сервират повече от боза и ябълков сок, напивам се тихичко в ъгъла. Страх ме е някой да не ме разпознае, да не тръгнат пак приказките, въпросите, "Ти верно ли я таковаш оная, ммм, тц тц тц, лъвица е, от екстра класа, бравос момче, ашколсум ти! Идеалният! "...
Внезапно сполетялата ме известност плаши, не съм подготвен, а и не вярвам чак в такава степен в неукротимия си чар. Защо бях се превърнал от непотребен в "Идеален"? Идеален в какво, за какво?
Боя се от това, и често сменям баровете. Една вечер, в дъжда, спря такси, вратата се отвори. Червенокосо създание с изящен дълъг крак стои до колата. Изникна като от нищото.
Върху мен дъждът валеше, върху нея не. Отраженията в локвите, като мощни прожектори я осветяваха - ефирна и лека, сянката й помръдна, пристъпиха черните обувки с нисък ток към сградата, прочетоха очите табелата " Гей Бар ", зелените пламъци в тях избуяха, като да я превърнат в пепел искаха, но бутна вратата, влезе. Влязох и аз вдигнал яката на шлифера си, подтикван от необяснимо желание да разбера причината за присъствието й на това място. Седнах съвсем близо, зад колоната, от тук можех да виждам сепарето в която бе тя. Скоро при нея седна млад мъж. Не ми бе трудно да разпозная моят доктор. И сега изглеждаше във форма, силните му рамене подчертаваха стегната му фигура в трикотажната блуза, в която бе облечен. На главата си носеше перука, на пръстите на ръцете изкуствени маникюри. Целуна я по бузите, бързо и припряно, и също тъй бързо и припряно заразменяха реплики. Не дочувах разговора, виждах гримираното му лице застинало в мимика, в опит да обясни нещо, стана ми обидно да слухтя, какво по дяволите търсех тук?
От тонколоните Джорд Майкъл сърцераздирателно се оплакваше, че не е разбран, а аз се опитвах да се измъкна. Станах, смесих се с тълпата танцуващи, някой ме хвана, завъртя ме, мъжки здрави ръце ме обгърнаха, по-здрави от моите, дръпнах се, дочувах лек смях. Така въртейки се, опитвайки да се отскубна, погледът ми падна на нейната маса. Беше скочила на крака, с юмруци забити в плота и говореше. Очите й изригваха зелената жлъч на омразата и разочарованието от дълго таена надежда, думите й, надвикали глъча и музиката, в миг останаха увиснали над главите, чух ги добре, макар тя всъщност да шептеше през зъби:
- Край!...До тук бяхме!...Писна ми да чакам извратения полет на сексуалната ти ориентация!...Край на връзката ни!
Избута като непотребна досадна вещ събеседника си и вече от самия дансинг, на педя само от мен добави:
- Още сега ще ида да се изчукам с първия срещнат смотаняк! Дори вече имам някого в предвид! Идеален е!
Врътна се на пети червенокосото, красиво като приказка за възрастни създание, изтрополиха по дъсчения под ниските токове на обувките, вън захлопна врати таксито.
Продължаваше да вали. Дъждът носеше аромат, който бях срещал само по коридорите на едно учреждение. Побързах да се прибера в къщи и изключих телефона.
От една седмица не ходя на работа.
Болен съм.
Румен Романов
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.