Чинията с урда стоеше непобутната на трема. До нея в панерче просветваха току-що откъснати розови домати с капчици вода по тънката кожица, като бисери. Вуйна направи последен опит да ни проагитира да хапнем за закуска филия извара с домат. Ние обаче упорито се цупехме на храната, надявайки се да получим вафли от селския магазин.
- Още не сте гладни – отсече разсърдена тя и дръпна храната настрана. – Марш на улицата да играете!
Заподскачахме като рошави щъркчета боси по песъчливия път. Дръпна ни като магнит пъстра тумба от хора, идваща откъм железопътната линия. Децата от горния край на селото тичаха възбудено около две жени, които се провикваха периодично с протяжени гласове:
- Калайдисваме тигани, тави, тенджери! Калайдисваме тигани, тави, тенджери!
В малкото ни село калайджии идваха през август. Оставаха ден-два, събираха почернели тигани, калайдисваха тавите за сладко и ги връщаха светнали като слънце на собствениците срещу скромно заплащане.
За тези няколко дни южното селце до реката се оживяваше от пъстротата на пришълците, намираше си храна за разговор за няколко месеца, но заставаше нащрек да не се случи някоя неприятност – да не изчезне коза или яре, да не се обере градина.
На средната улица двете жени се разделиха. Старата пое към едната махала, а младата забърза към нашата. Беше момиче, току-що омъжена циганка. Шамията ú, искрящо розова, цялата със ситни парички по края, контрастираше на тъмната кожа, а по ръцете подрънкваха сребърни и мънистени гривни. Червилото очертаваше хубави устни, а погледът, между сиво и синьо – бе пълен с игриви пламъчета.
Вървяхме с нея като охрана и спирахме пред всяка къща. Следяхме пазарлъка със селянките и записвахме в детската памет кой какви съдове дава. После щяхме да проследим и раздаването като контрол. Падна ми се да вървя отляво на красивата циганка. Погледът ми скачаше от ръцете ú към ушите, на които висяха обеци от тежки пендари, разтягащи меката част на ухото. Все ми се струваше, че аха-аха, ухото ще се разцепи и тежките обеци ще тупнат в прахта.
Бях дребосъче и големите ме избутваха надалеко, устната ми започна да трепери и аз подшмръкнах предателски няколко пъти.
Близо до нашата улица хубавицата ме погледна с крайчеца на окото, разбута децата, метна поредния тиган на рамо и ме хвана майчински за ръка.
- Ай да ме водиш у вас, ангелче – засмя се тя и пендарите се полюшнаха като огън в очите ми.
- Нейният вуйчо е кмет - издадоха ме децата и циганката още по-весело се засмя.
- Ай да я видим вуйна ти.
Бутнахме вратата на двора и се изсипахме под сливата до каменната чешма. Вуйна работеше нещо в градината, но щом ни съгледа, излезе и покани гостенката да седне на хладина.
- Ай да ти калайдисам тиганите, булка – започна напевно циганката. – Евтино взимам, пък ще ти кажа и някоя приказка.
Вуйна беше широка душа, веселячка и шегобийка, извади студено безалкохолно от гурната и сипа на непознатата. Наобиколихме я в кръг като котета и скоро се уредихме с по шише лимонада и ние.
Докато двете говореха за цени и срокове за работа, жената съгледата урдата и доматите.
- Верваш ли в Бога? – циганката погледна невинно и се прекръсти.
- Как иначе? – учуди се вуйна.
- Тогава да ти разкажа – подхвана циганката и всички я зяпнахме в начервената като малини уста. – В другото село като работехме, минахме покрай една жена, дето береше праскови. Поискахме ú една-две, ама ú се досвидя. Каза, че ще ги носи на гробища, имала помен на дъщеря си. Тръгнахме си, ама аз се повърнах и пак се примолих да ми даде една. Знаеш ли коя ú се откъсна от душата? Дето беше паднала във вадата под дървото. Беше окаляна и малко подбита, ама аз пак ú рекох: „Мерси, Господ здраве да ти дава и мир на праха на твоята дъщеря”.
Калайдисахме тавите у това село, тръгнахме да раздаваме и минаваме пак покрай тая жена. Тя като ни видя, от вратата ни вика:
- Елате да ви почерпя юфка.
Влязохме ние, а тя напълнила две чинии, ама свети като златосана юфката, невесто. С парченца запържен хляб, със сиренце и масло.
- Защо така? – питам я, а тя се кръсти и плаче.
- Като се прибрах, вика, от помена, легнала съм да дремна в жегата и идва насън дъщеря ми. Мамо, вика ми, умирам от глад. Как, мари, чедо, плача насън, днес ти раздавах на помена. Раздаваше, вика ми тя, ама нищичко не можах да хапна, добре че беше оная окаляна праскова, да си разквася устата в жегата.
Зацъкахме и се спогледахме учудено. Вуйна се замисли и приглади косата си. Сигурно се сети за баба и дядо. Обърна се, хвана чинията с урда и панера с домати и ги подаде на калайджийката.
Преглътнах като риба на сухо. Дояде ми се и филия, и домат, а за чинията с къдравкото накрая сърцето ми отмаля. Сигурно съм погледнала жално, защото вуйна пак се засмя.
- Нали не искахте урда? Утре ще ви направя, като издоя козата. Това да ви бъде урок.
За чинията нищо не каза. Циганката ме погледна внимателно и прибра мълчаливо храната.
Вечерта си дойде вуйчо и ние едно през друго заразказвахме историята с прасковите, изварата, младата калайджийка и чинията. Той повдигна въпросително вежди.
- Ване, халал ú чинията, ако нашите хапнат – оправда се вуйна.
С това разговорът приключи.
След няколко дни раздаваха калайдисаните тигани, но младата не се появи. Старата обясни, че булката чакала бебе и я завели в болницата в града. Реших, че ни лъжат и оправдават открадването на къдравата чиния. Вуйна махна с ръка, но аз останах тъжна и до края на лятото не ме отболя.
Отново настана август и със сестра ми заминахме при вуйчо и вуйна на село. Чаках с нетърпелива жажда калайджиите. Трябваше да разбера дали ни бяха излъгали предишното лято.
И когато викът им подгони децата от махалата към железопътната линия, изтичах като фъртуна напред да видя там ли е младата.
Шамията ú грееше оранжева, като презряла кайсия. На гърба бе преметнала няколко тенджери и тигани от горната махала, а на гърдите ú, вързано в розовата шамия като в цедилка, спеше и помръдваше устни най-сладкото шоколадово бебе в света. Забравих и чинията, и мъката, хванах се за свободната ú ръка и се усмихнах приятелски.
- О, на вуйчото – кмета моминката – поздрави ме весело тя.
Пред вратата на къщата стоеше вуйна. Бръкна в джоба на роклята и сложи пет лева в шапчицата на бебето.
- Да си купи сладък сън.
Заговориха за времето, за тиганите, за бебето. Вуйна не отваряше дума за чинията, калайджийката мълчеше.
В това време се появи вуйчо и без да каже нищо, извади пет лева от джоба и ги сложи до главата на детето.
- И аз да се радвам на внуци – пожела си той и погали бебето по най-малкото пръстче.
Калайджийката нищо не каза. Само бръкна в торбата и ми подаде къдравата чиния.
Тишината беше толкова гъста, че можех да я разрежа с нож и намажа върху филия. И толкова сладка, че ароматът на праскови лепнеше под хладната сянка на трема.
А аз отварях все по-широко и жадно очите на моята детска душа - да уловя и запазя всяка капка от сладостта и краткостта на мига.
Откраднато с най-добри намерения от тук
- Още не сте гладни – отсече разсърдена тя и дръпна храната настрана. – Марш на улицата да играете!
Заподскачахме като рошави щъркчета боси по песъчливия път. Дръпна ни като магнит пъстра тумба от хора, идваща откъм железопътната линия. Децата от горния край на селото тичаха възбудено около две жени, които се провикваха периодично с протяжени гласове:
- Калайдисваме тигани, тави, тенджери! Калайдисваме тигани, тави, тенджери!
В малкото ни село калайджии идваха през август. Оставаха ден-два, събираха почернели тигани, калайдисваха тавите за сладко и ги връщаха светнали като слънце на собствениците срещу скромно заплащане.
За тези няколко дни южното селце до реката се оживяваше от пъстротата на пришълците, намираше си храна за разговор за няколко месеца, но заставаше нащрек да не се случи някоя неприятност – да не изчезне коза или яре, да не се обере градина.
На средната улица двете жени се разделиха. Старата пое към едната махала, а младата забърза към нашата. Беше момиче, току-що омъжена циганка. Шамията ú, искрящо розова, цялата със ситни парички по края, контрастираше на тъмната кожа, а по ръцете подрънкваха сребърни и мънистени гривни. Червилото очертаваше хубави устни, а погледът, между сиво и синьо – бе пълен с игриви пламъчета.
Вървяхме с нея като охрана и спирахме пред всяка къща. Следяхме пазарлъка със селянките и записвахме в детската памет кой какви съдове дава. После щяхме да проследим и раздаването като контрол. Падна ми се да вървя отляво на красивата циганка. Погледът ми скачаше от ръцете ú към ушите, на които висяха обеци от тежки пендари, разтягащи меката част на ухото. Все ми се струваше, че аха-аха, ухото ще се разцепи и тежките обеци ще тупнат в прахта.
Бях дребосъче и големите ме избутваха надалеко, устната ми започна да трепери и аз подшмръкнах предателски няколко пъти.
Близо до нашата улица хубавицата ме погледна с крайчеца на окото, разбута децата, метна поредния тиган на рамо и ме хвана майчински за ръка.
- Ай да ме водиш у вас, ангелче – засмя се тя и пендарите се полюшнаха като огън в очите ми.
- Нейният вуйчо е кмет - издадоха ме децата и циганката още по-весело се засмя.
- Ай да я видим вуйна ти.
Бутнахме вратата на двора и се изсипахме под сливата до каменната чешма. Вуйна работеше нещо в градината, но щом ни съгледа, излезе и покани гостенката да седне на хладина.
- Ай да ти калайдисам тиганите, булка – започна напевно циганката. – Евтино взимам, пък ще ти кажа и някоя приказка.
Вуйна беше широка душа, веселячка и шегобийка, извади студено безалкохолно от гурната и сипа на непознатата. Наобиколихме я в кръг като котета и скоро се уредихме с по шише лимонада и ние.
Докато двете говореха за цени и срокове за работа, жената съгледата урдата и доматите.
- Верваш ли в Бога? – циганката погледна невинно и се прекръсти.
- Как иначе? – учуди се вуйна.
- Тогава да ти разкажа – подхвана циганката и всички я зяпнахме в начервената като малини уста. – В другото село като работехме, минахме покрай една жена, дето береше праскови. Поискахме ú една-две, ама ú се досвидя. Каза, че ще ги носи на гробища, имала помен на дъщеря си. Тръгнахме си, ама аз се повърнах и пак се примолих да ми даде една. Знаеш ли коя ú се откъсна от душата? Дето беше паднала във вадата под дървото. Беше окаляна и малко подбита, ама аз пак ú рекох: „Мерси, Господ здраве да ти дава и мир на праха на твоята дъщеря”.
Калайдисахме тавите у това село, тръгнахме да раздаваме и минаваме пак покрай тая жена. Тя като ни видя, от вратата ни вика:
- Елате да ви почерпя юфка.
Влязохме ние, а тя напълнила две чинии, ама свети като златосана юфката, невесто. С парченца запържен хляб, със сиренце и масло.
- Защо така? – питам я, а тя се кръсти и плаче.
- Като се прибрах, вика, от помена, легнала съм да дремна в жегата и идва насън дъщеря ми. Мамо, вика ми, умирам от глад. Как, мари, чедо, плача насън, днес ти раздавах на помена. Раздаваше, вика ми тя, ама нищичко не можах да хапна, добре че беше оная окаляна праскова, да си разквася устата в жегата.
Зацъкахме и се спогледахме учудено. Вуйна се замисли и приглади косата си. Сигурно се сети за баба и дядо. Обърна се, хвана чинията с урда и панера с домати и ги подаде на калайджийката.
Преглътнах като риба на сухо. Дояде ми се и филия, и домат, а за чинията с къдравкото накрая сърцето ми отмаля. Сигурно съм погледнала жално, защото вуйна пак се засмя.
- Нали не искахте урда? Утре ще ви направя, като издоя козата. Това да ви бъде урок.
За чинията нищо не каза. Циганката ме погледна внимателно и прибра мълчаливо храната.
Вечерта си дойде вуйчо и ние едно през друго заразказвахме историята с прасковите, изварата, младата калайджийка и чинията. Той повдигна въпросително вежди.
- Ване, халал ú чинията, ако нашите хапнат – оправда се вуйна.
С това разговорът приключи.
След няколко дни раздаваха калайдисаните тигани, но младата не се появи. Старата обясни, че булката чакала бебе и я завели в болницата в града. Реших, че ни лъжат и оправдават открадването на къдравата чиния. Вуйна махна с ръка, но аз останах тъжна и до края на лятото не ме отболя.
Отново настана август и със сестра ми заминахме при вуйчо и вуйна на село. Чаках с нетърпелива жажда калайджиите. Трябваше да разбера дали ни бяха излъгали предишното лято.
И когато викът им подгони децата от махалата към железопътната линия, изтичах като фъртуна напред да видя там ли е младата.
Шамията ú грееше оранжева, като презряла кайсия. На гърба бе преметнала няколко тенджери и тигани от горната махала, а на гърдите ú, вързано в розовата шамия като в цедилка, спеше и помръдваше устни най-сладкото шоколадово бебе в света. Забравих и чинията, и мъката, хванах се за свободната ú ръка и се усмихнах приятелски.
- О, на вуйчото – кмета моминката – поздрави ме весело тя.
Пред вратата на къщата стоеше вуйна. Бръкна в джоба на роклята и сложи пет лева в шапчицата на бебето.
- Да си купи сладък сън.
Заговориха за времето, за тиганите, за бебето. Вуйна не отваряше дума за чинията, калайджийката мълчеше.
В това време се появи вуйчо и без да каже нищо, извади пет лева от джоба и ги сложи до главата на детето.
- И аз да се радвам на внуци – пожела си той и погали бебето по най-малкото пръстче.
Калайджийката нищо не каза. Само бръкна в торбата и ми подаде къдравата чиния.
Тишината беше толкова гъста, че можех да я разрежа с нож и намажа върху филия. И толкова сладка, че ароматът на праскови лепнеше под хладната сянка на трема.
А аз отварях все по-широко и жадно очите на моята детска душа - да уловя и запазя всяка капка от сладостта и краткостта на мига.
Откраднато с най-добри намерения от тук
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=212588
