Имате думата: Словото ли е мярка за Човека или способността му да лъже?

Новият въпрос на седмицата е:

Словото ли е мярка за Човека или способността му да лъже?

Екипът на "Пристан" ще се радва, ако повече от вас се включат в коментарите, а някои напишат и публикации по темата в собствените си сайтове.

И м а т е   д у м а т а ...

Имате думата: Словото ли е мярка за Човека или способността му да лъже?

Отровна медуза

Още от малки ни учат, че да се лъже е лошо. Но дали всички си спомнят уроците от детството...
Ще започна с определението за лъжа. Лъжата – това е съзнателно опорочаване на истината, както и феномен при общуването, състоящ се в изкривяване на действителността. А преди всичко – лъжата е грях!
Сблъскваме се с лъжата навсякъде. Живеем като в Царството на кривите огледала: всичко е изкривено, дори собственото ни отражение.
Как стигнахме до тук? Какво ни тласка към лъжата, към клеветата? Защо има хора, които поставят жертвата си в ситуация да избира между лъжа и лъжа, а резултатът винаги ще е лъжа?

Лъжата е нещо противно, противоестествено, гнило, сивозелено и блатисто, с аморфна или бодлива форма. Като отровна медуза, която плува в чисто, топло море и ти пречи да се насладиш на свободата и ласката на вълните. Нейните пипала са отровни и дълги, навсякъде те стигат и парят жестоко. Вземеш ли медузата в ръка, ти се иска веднага да захвърлиш тази гнусна слуз, изгаряща до болка. Както и да се опитваш да измиеш ръцете си след това, все едно - изгарянията остават за дълго. Когато следващия път влезеш във водата, инстинктивно се страхуваш от всеки допир – отровен или не.
Лъжата разрушава, убива вярата и внушава страх. Причинява болка, шок, недоумение, дълго те преследва въпроса: „Защо?!” Опитваш се да намериш стотици оправдания, но уви, лъжата, клеветата не може да бъде оправдана. Причина за такава постъпка винаги е вътрешна нестабилност, озлобление, омраза, човеконенавист изобщо...Лъжецът до толкова губи връзка с реалния свят, че с лекота разбива психиката и живота на оклеветените, убива вярата на хората, на приятелите им, опитва се да разруши нещо толкова свято като приятелството. Как след това да се доверяваме на другите? Трябва много време за да зараснат раните нанесени от отровните пипала на лъжата. Такива рани оставят белези, които постоянно ни напомнят за случилото се.
А така ни се иска отново да се насладим на ласката и чистотата на морските вълни, да се отпуснем спокойно в обятията им, без страх от среща с поредната отровна медуза. Сигурна съм – все някога морето ще я изхвърли на горещия пясък и тя просто ще изсъхне, непотребна и жалка; или пък някоя друга медуза ще я унищожи в борбата за съществуване, там – в Царството на кривите огледала. А за мен ще остане само да гледам с тревога и страх към морето и да чакам деня, когато отново ще мога да усетя с радост топлината на прибоя, чувствайки се свободна и дишайки с пълни гърди...

Отровна медуза