Какво става с неудобните потребители

.

Какво става с неудобните потребители

Infinite foolishness

.

Infinite foolishness

Транссексуална история

Шокира ме с невероятно изявление вечерта, по време на бурен секс:

- Искам да си сменя пòла!

Изненада ме точно в момента, в който свършвах. Вцепених се от ужас и рухнах върху ù, прониквайки толкова дълбоко, чак извика:

- О, да-а-а! Направи го още веднъж!

Опитайте вие да го направите, когато жената, която обичате повече от всичко на света, ви каже:

- Искам да си сменя пòла!

След сеанса,  решила, че е взела най-мъдрото решение в живота си, тя заспа блажено, докато аз, часове след това, все още лежах, зазяпан в играта на въздушните балончета и светлинките в аквариума на рибките. Оттук нататък, мислех си, животът ми ще придобие абсолютно същият смисъл за нея – на спукано мехурче. Тоест, никакъв.

............

Романов

За повече:  ЦЪК

.

Транссексуална история

Въпрос с кафето

   




Кого и защо Карл Маркс нарекъл 

 "най-благородния светец и мъченик" ?

            

                        Златина, Ondine и slawkow от Варна отговориха правилно на вчерашния въпрос. Ondine с едни гърди напред пред Gloxy за приза "Знайко", който ще се присъжда всяка събота.

.

Въпрос с кафето

Осъден на забрава

Там, зад ъгъла, 

срещнах поредния глупак.

Ъгъла помня, 

глупака – не...

.

Осъден на забрава

Въпрос с кафето

    Гари Дюмен взел в заем от Марк Твен 500 долара с обещание да ги върне след един месец, ако все още е жив.

    Какво направил Марк Твен, след като не си получил парите  в уговорения срок?

    На вчерашния въпрос отговори Ondine.  Ръкописът е бил първообраз на вездесъщата Реклама.

.

Въпрос с кафето

Дъщерята на президента

     Тя беше картина и сама се рисуваше. Беше художникът в нея. Невероятен художник. 
     Когато рисуваше сграда, казваха:" Каква архитектурна мисъл" Когато нарисуваше космос: "Каква дълбочина на познанията", пейзаж-природозащитниците я избираха за "Жена на годината", океан - кръщаваха кит на името й. Пошлата слава не я привличаше и тя бягаше от всички, криеше се в творбите си за да не я коментират идиоти от обкръжението на баща й, но ласкателите я откриваха във всичко и навсякъде.
     На една изложба се изкодоши с тях, дано се  усетят. Платната й бяха пълна безсмислица.
     Капацитетите лапаха чер хайвер, отпиваха "Шардоне" и с пълна уста цъкаха:"Тц Тц Тц!"
     На една имаше нарисуван триъгълник - дълго се взираха в него, накрая се произнесоха:
"Боже, какво изкуство и дълбочина на погледа". На точка висяща сама върху грунда:
"Отлична композиция на елементите", на две успоредни прави:" Забележително, колко реализъм в сюжета", на четириъгълник: " Уникално и нестандартно използване на цвят и материя" Видях, че истински се забавлява извисена на дима от цигарата си. 
     На единствената истинска картина поставена на централно място никой не обърна внимание. Просто я отминаваха вземайки я за част от интериора на залата.На нея бе изобразена слънчогледова нива.
     Когато всичко това и омръзна, просто изчезна, сля се с картините си.
     Творбите й се продадоха на търг за баснословни цени. Сумата отиде за дарение.
     Само "Слънчогледите" останаха, но никой   не прояви интерес. 
     Аз я взех с последните си пари. Отнесох я в къщи и я поставих на двора, под лъчите на обедното слънце. Седнах да й се полюбувам. В миг долетяха милиони пчели, зажужяха, накацаха по слънчогледите. Подухна вятър, разлюля златната нива. Една от тях кацна на ръката ми, пропълзя по рамото и отблизо се вгледа в лицето ми. Сториха ми се като ласка пърхането на крилцата й. Като целувка. Бърза, нежна и топла. След това отлетя с останалите. 
     Още пазя тази картина в очакване на рояка.

* * *


Романов


.

Дъщерята на президента

Въпрос с кафето

     В древноегипетски ръкопис се говори за роб, който е послушен, честен и верен. Този текст се разглежда като един от най-ранните варианти на... 

     Какво?

Вчера Gloxy и Ondine отговориха правилно, че е важна Цената - дъждовните червеи са неретабилни, в сравнение с останалите видове месо. Ами ако бяха по-евтини ;)

.

Въпрос с кафето

Важното

Изгаря в пламък.

Важен е устремът ѝ

към Светлината.

.

Важното

Въпрос с кафето

     Шефовете на  McDonald’s, знаят, че слуховете за това, че месните им блюда се приготвят от дъждовни червеи е много лесно да се опровергаят. 

     

      Защо?

  

     Вчера единствено Gloxy-Floxy  позна, след джокер, че отговорът е "Времето". А беше толкова лесно... Нали само политиците лъжат повече от синоптиците ;) :))).

     Очаквам да сте по-активни. Хайде, не е толкова трудно.         

     Мислете.

.

Въпрос с кафето

Истината не винаги е червенокоса

" Апостоле свети,
моли милостивия Бог за прегрешенията опрощение да даде на нашите души"

Сивата лента на шосето следваше наклона, отръскваше се от завоите, засилвайки се, като да искаше да излети срещу заревото на изгряващото слънце. Там, на хоризонта, където биха се слели, разтопили и избухнали в невъобразимо пожарище, на метър само, синееше морето. Мъдро и спокойно, със златните си плажове, разсънващо се, под ласката на първите лъчи.
Мигът преди разсъмване, когато душата още спи, а клепките, залепнали и непокорни, не искат да се помръднат, открадвайки последните видения от сънищата, мъжът зад волана на луксозно БМВ, бе вперил трескав поглед право в разрастващата се огнена топка, мърморейки несвързано.
"Най - после!...Сега вече Тя ще е доволна!...Дано вече е доволна! "
Кокалчетата на пръстите му, стиснали неистово волана, бяха побелели от напрежение. Изражението му - като на човек, изпитвал до скоро голяма болка, отървал се внезапно от нея, невярващ, лице на лунатик.
Въпреки сутрешният хлад и отворените стъкла на колата, човекът се потеше обилно. Потта, лепкава и противна, струеше, като че ли извирайки от душата и сърцето му. Търсейки своя път, вън от това изнурено тяло, се стичаше по челото, ръцете, краката му. Седалката му бе прогизнала.
Колата, мощна и бърза, неусетно поглъщаше километрите. Трябваше да се отърве от нея. Знаеше точното място. После, по прекия път през гората пеш, около три километра, от там на малката междуселищна спирка, автобуса и..край!
Във въображението си виждаше жълтата къща на хълма, скрита в сянката на водната кула. Там го чакаше най-важната на света жена. Най-мъдрата. Най справедливата. Най..най-строгата!
Потрепери от спомена за очите й, светлосини, до безжизненост.
Чу гласът й. Леко дрезгав от никотина, нетърпящ възражения, фелдфебелски.
- Я да видим, днес, беше ли си послушно момче!
- Да, мамо! Да! Много послушен бях днес!
Зърна заплахата в усмивката й, през валмата цигарен дим. Огненочервените й коси се спускаха заплашително, като пламъци пред лицето му.
Треперенето му се усили, тялото му се затресе, сви се, сякаш очакваше удар:
- Не!...Не!...Моля те, мамо! Не ме бий!
Изпусната за миг от контрол, движещата с бясна скорост кола, се залюля и едва не излезе от шосето. Гумите и настъпиха банкета вдигайки вихрушка прах.
- Не, не ме удряй!
Крещейки се опитваше да овладее волана, захлипа, лицето му се сви в болезнена гримаса.
Преклонението пред майка му, страхът, от тази властна жена, насаждани в съзнанието му през годините, го следваха неотлъчно.
Повтаряйки защитната фраза, колко е бил послушен, осъзна, че е сам на пътя. Дишането му стана по - дълбоко, успокояваше се. Отпусна се, опитвайки се да мисли за нещо приятно. За изминалата нощ например.
Злорадо се изхили.
Бе дебнал богаташчето цели три часа, докато го спипа на паркинга. Първо, лъскавия ресторант, където вечеря с някаква изрусена, съсухрена кукла, после гей клуба.Там стоически изтърпя опипвания и потупвания по задните части и вися на бара, на чаша сок, чакайки го да излезе от съседното сепаре. В него се бе потулило копеленцето, да мърсува с другарчетата си. Когато го забеляза да плаща сметката си, се измъкна и притаи в тъмното, зад сребристото му БМВ. Свали го с един удар. Хлапето се свлече без стон на земята. Натъпка го в багажника и потегли. Улиците бяха пусти. Светофарите мигаха на кръстовищата вяло и апатично, като да отмерваха затихващия пулс на умиращия град. Само неона на дискотеките показваше местата, където покварените се люлееха в транс, напушваха, напиваха и продаваха душите си.
" Предверието на ада " както обичаше да казва мама.
Злите й очи надзърнаха пак в душата му. Потръпна.
- Тези места трябва да се прочистят! - чу той гласа й.
- Оттам тръгва злото, трябва да се изтръгне корена му. Това е твоята мисия, момче! Разбра ли! Ти стоиш на входа на чистилището! Сега ТИ си Важният! Ти си Целителят!
"Да, мамо, да!"
Колата подскочи от неравност по пътя и го върна в реалността. Скоро съвсем щеше да съмне, трафикът се усилваше. След няколко километра бе мястото. Там щеше да зареже колата и да отнесе доказателство на майка си. За това, колко е бил послушен.
И, че е изпълнил първата си мисия. Чудеше се, ухото или окото да й даде. Или и двете?
Снощи много се стара. Дълго обяснява на втрещения тинейджър колко е грешен. Ряза с ножа си продължително по кожата му, начерта му "Картата на Светата Истината"; картата, която беше изрязана и на неговия гръб. Оглушителните писъци и агония на жертвата, не го впечатляваха. Болката и страданието бяха неизменна част от собственото му съществуване. Дотолкова бе свикнал с тях, че равнодушно слушаше крясъците му. Но хлапакът врещеше и не го слушаше. Наложи се да му залепи устата, като преди това я натъпка със собственото му бельо. Здраво овързан и безмълвен, се гърчеше, а в разширените му от страх и ужас очи, се четеше неразбиране. Търпението му обаче преля, когато му замириса на урина. Гейът се бе изпуснал. Тогава с един удар на ножа го уби. След това го намушка още няколко пъти. Забиваше острието в безжизненото тяло крещейки :
- Грешен си! Твоето страдание, е пътят към изцелението на душата ти!
Кръвта му изтече по пода на изоставената фабрика за цимент, където го бе довлякъл, превръщайки се в сивочерни, съсирени бучки.
Спомни си своето "кръщене".
През оня снежен декември, в навечерието на деветият му Рожден Ден, майка му го завари да играе с кукли, облечен в домашния й пеньоар, нацапан с червилото й. След като половин час го дави в дупка, в замръзналото езеро, го завлече в жълтата къща на хълма, полумъртъв. Там го просвети в двата основни закона на Живота:
- Послушание и Ред! Запомни ги! Завинаги!
След което му начерта "Картата" с кухненския нож. Премръзналото му тяло, почти не усети болката. Помнеше само мириса на маминия скут, където бе положен, за изпитанието. Скут, в който никога не бе люлян, и който не беше блян за другите деца. Скут, който е олицетворение на любовта, първоначалието на живота, майчини грижи и закрила.
Но той, нежеланото копеле от случайна бременност, не биваше да разбира това.
В него беше опознал болката.
Прие по неволя напътствията на майка си. Не научи друго. Растеше и живееше с мисълта, за първата си мисия, сигурен, че с това, ще помогне на света, да стане по добър.
Сребристото БМВ спусна възвишението и наближи Те - образно кръстовище. Встрани от банкета бе спряна малка, синя кола, с вдигнат преден капак. До нея стоеше жена, с червени коси и къси дънкови панталонки. Карираната й риза бе вързана по мъжки, на кръста. Кафява широкопола шапка закриваше лицето й. Жената вдигна ръка с изправен нагоре палец. Мъжът в БМВ -то намали скоростта и се вгледа.
През цялото му съществуване, хората биваха бяха описвани, като коварни и зли изчадия на Ада, а жените - като каймака на човешката мръсотия. Той не биваше да контактува с тях, освен когато им прокламираше ИСТИНАТА. Единствената жена в живота, трябваше да бъде майка му. Дори нормалните му човешки щения и инстинкти на мъжкар, бяха погасявани с ненавист и омраза от самата нея. И сега си я виждаше, яхнала го, с неизменната цигара в уста и зла усмивка.
Изплашено подаде газ, моторът изръмжа задавено, но в този момент, жената свали шапката от главата си и го погледна. Кракът му, инстинктивно натисна педала на спирачката и колата закова на място. От слабото, красиво лице, го гледаха големи, черни очи, пълни с ненавист. Тънките устни се бяха разтегнали в жестока, презрителна усмивка. Властна и строга, младата жена се приближи до отворения прозорец. Сянката й падна върху му, той се сви на седалката, като че искаше да се скрие, да потъне в нея. Потрепери когато чу подигравателното:
- Нещо си се разбързал сутринта!
Този глас! Студен и смразяващ! Нямаше съмнение!
Това бе проверка. Много пъти мама му казваше: "Бъди послушен, защото всичко виждам! Наблюдавам те!"
Момичето с червената коса се направи, че не забелязва смущението му и продължи :
- Колата ми се повреди, ще ме откараш ли? По - нататък има спирка, ще си хвана автобус.
Кимна, без да осъзнава, какво точно прави. Червенокосата отвори вратата и седна. Преметна крак върху крак, непринудено запали цигара. Пушеше същата марка, като майчините. Бледорозовото й червило остави лек отпечатък върху филтъра, в колата се разнесе аромат на парфюма й -приятен и ненатрапчив. Погледна го с тъмните си очи и той се видя в тях. Гърдите го стегнаха, въздухът не стигаше до дробовете му, започна да се дави както в оная зима, на замръзналото езеро. Очите - змии се впиваха в неговите, проникваха в мозъка му, пропълзяха в душата и стиснаха с корави пръсти сърцето му. Нямаше съмнение, това бе игра на майка му. Тя го проверяваше. Червените букли въпросително се залюляха през никотиновия дим
- Няма ли да тръгваме!
Опипом намери контактния ключ, моторът покорно измърка и колата бавно потегли.
- А ти, откъде пари за такава кола? - полюбопитства спътничката му.
Но тя знаеше, знаеше отговора на всички въпроси, щом бе тук. Умът му трескаво търсеше изход, но скован от напрежението работеше мудно, затъваше в калта на собственото му объркано съзнание, дърпаше го надолу, надолу...
Смънка нещо като " На заем ", опита усмивка, но на устните му се изписа само вяла, неубедителна гримаса. Усети, как се вцепенява от страх, всеки въпрос будеше у него съмнение и ужас, започна да се тресе, потта - тази отвратителна, миризлива слуз извираше отвсякъде и обливаше цялото му тяло. Отново и отново.
- Спри ! - изведнъж му нареди с леден глас . - Отбий тук и спри!
Подчини се мигновено. Спря колата и не смееше да я погледне. Бяха в началото на отбивка, която водеше към горски път. Денят бе настъпил отдавна и дърветата хвърляха дълги сенки на запад. Някъде пееха птици, жужаха пчели, растяха горски цветя. Но само за тоя, който умееше да ги види.
Червенокосата слезе от колата. Той усещаше, че ще се случи нещо. Нещо, което щеше да промени завинаги живота му. Момичето застана до отвореното стъкло на вратата му. Наведе се към него. Почувства отново парфюма й, зърна част от гърдите й . Тя улови погледа му и с рязко движение разтвори ризата си:
- Това ли искаш?
В гласа й се прокраднаха ония метални нотки, които бе свикнал да долавя, когато майка му го питаше: "Днес беше ли послушно момче?"
- Какво? Не, не! - смотолеви, опитвайки да сведе поглед от нежните извивки на стройната й гръд, но не можеше.
- Не ме лъжи! Това искаш, нали, богаташче ? Всички искате това!
Не и отговори и не се дръпна, когато тя замахна. Почувства вкуса на кръвта в устата си, чу хрущенето на счупената челюстна кост. Не усети болка Червенокосата замахна пак. Зърна в ръката и метален бокс, притъмня му от следващия удар, но продължи да зяпа тъпо в разлюляната й гръд.
- Мръсно копеле! - крещеше тя, отвори вратата и със сила, неподозирана за това крехко телце, го измъкна навън. Падна по очи, но желязна хватка го накара да стане. Сгънат на две, с усукана зад гърба ръка, тръгна пред нея без съпротива.
Крачеше безропотно, с примирението на животно, водено на заколение. Навлязоха в гъстата сянка на гората. Накара го да падне на колене и го засипа с безброй удари. Биеше го с къс замах, като професионален боец, знаещ как да нанесе най големи поражения с най малко усилия; биеше го, с удоволствието на садист, наслаждаващ се на агонията му.
Крещеше му че е долно копеле, че е като всички мъже, които мислят само, как да изнасилят момичета като нея:
- Мръсно богаташче! Перверзник! Като караш лъскаво БМВ, се мислиш за голям сваляч. Трябва да има още няколко като мен, за да прочистим тоя мръсен, извратен свят! Къде ви е ценностната система! Натикана в канала, за сметка на пошлостта, лицемерието, проституцията, наркотиците.
Биеше го, смесвайки странният си речитатив в канонадата от удари.Отдавна не ги чувстваше. Лицето му бе кървава пихтия. Паднал по гръб, виждаше сбраните над главата му, във величествен свод, върхове на дървета. До затихващият му слух достигаха нравоученията на Просветителката на морала, толкова
познати и повтаряни през годините, че би могъл да я цитира, ред по ред. Но достатъчно ги бе слушал. Вече и не чуваше.
Проби слънчев лъч, върховете се разлюляха в такт с химна който се понесе. Химн от песни на горски птици, жужене на пчели и мушици. Дори почувства как растат тревата и цветята. Усети, как изпуска последен дъх, стори му се, че под купола изплува смръщения лик на майка му, обвит в тютюнев дим, вдигнала назидателно показалец. Побърза да затвори очи, опитвайки се да запази тържествения миг, в който се сливаше с природата. Истинското Първоначало, започващо с неговата смърт.
Беше ли преоткрил Истината за Живота?
Наблизо изръмжа двигател и едно червенокосо, красиво създание подгони сребристото БМВ по пътя..
Съвсем наблизо,там, дето се сливаха хоризонтите, беше морето. Мъдро, спокойно, вечно.




Романов


.

Истината не винаги е червенокоса

Лесен натюрморт

На масата ни
само прост натюрморт.
Нещо, плюс водка...






.

Лесен натюрморт

Въпрос с кафето

     Джером К. Джером сравнявал политиката с нещо, което всички ценят, докато е добро. 

     С какво?

     Уточнение: Вчера първият познал беше Влади. След него писаха, че знаят Gloxy-Floxy, Златина, подозирам че Дани и Мариана също знаеха верния отговор: Не е обещавал да не лъже :).

     Вече модерирам коментарите, така че отговорът ще бъде публикуван на следващата сутрин с новия въпрос.

     Бъдете активни, този с най-много верни отговори за седмицата получава приз "Знайко" ;)

.

Въпрос с кафето

Рибарчета

Побързай докато няма никой!
-Господи, изподрах си краката...
-Престани да мрънкаш, все пак това си беше твоя идея.
-Остана още малко...Ако знаех, че ще е толкова трудно, щях теб да накарам да се качиш по улука. Ако се ръсна от три метра...
- Ха ха, ще ти се! Ти побързай и да изчезваме докато моята не се е прибрала. Пак ще вика ако ме няма.
-Не се хили! Целият станах в кръв!...Мамка му...Дано е там инак язък за кожата която оставям по тия ламарини.
- Там ще е, няма къде другаде. Само в събота и неделя заключват склада. Днес е петък.
- Добре, че ми каза, идиот!...Още малко, само да стигна до перваза.
- Ей, човече, доста високо стана..Сигурен ли си, че искаш да го направиш...
- Сигурен съм стига си мрънкал. Само тук има от оная корда. Само да я докопаме...Ще изтрепем рибата утре!
- Отрежи само стотина метра. Оня олигофрен склададжията няма да се усети даже. Ха ха, кой знае къде гони кучките сега...
- По-тихо, искаш всички да събудиш ли?..Почти стигнах.
- Протегни ръка вдясно, точно така...Перваза е на педя само, протегни се още малко.
- Мамка му...
- Стигна ли?...Какво виждаш?...А?...Кажи де...?
- Нищо особено...Оня обаче е тук!
- А стига бе, будалкаш ме!?
- Не те будалкам!..О, и не е сам!..Леле, майко!...
- Кво става бе?
-..С мадама е...С някаква мадама е, човече, давай да изчезваме.
- Защо слизаш, бе? С каква мадама? Какво правят?
- Какво могат да правят, изчезваме!...Слизам.
- А, не не! Искам и аз да видя!
- Не се качвай, идиот такъв, ще се скъса улука, ще паднем!
-Няма, няма! Аз съм лекичък.
- Слез бе! Слизай веднага, започна да скърца тук, скобата се вади от стената!..Слизай беее!

- Оох, преби ме..Ах, как ме цапна...
- Казах ли ти, че ще паднем...Навехнах си крака, баси...
- Дай ръка, дай, полека...
-Ох, мамка му, може и счупен да е...
- Ела насам, ела в храстите...
- Ох, да ти строши главата човек, дето не ме послуша...
-Седни сега, седни тука, поеми въздух. Кажи, какво става горе? Какво видя?
- Абе, нищо не съм видял, остави ме на мира. Склададжията видях.
-Каза...с мадама...
- Не съм казал, сторило ти се е!
- Ай не се гъбаркай де, еее, какво правеха, а? Секс?
- А?...Не бе, глупости...Някакви чертежи имаше на дивана.
- На дивана? Чертежи? Е, ти хептен за канарче ме хвана вече...
- Честно!...Май за новия склад нещо обсъждаха.
- В десет вечерта. С мадама. Обсъждат чертежи?
- Да, нещо такова...
- Тая..мадама, да не е ...?
- Какво? А, не! Не не! Някаква непозната, сигур е от Централата.
-...с руса къса коса?
- Ааа..не, не! С дълга до кръста, къдрава.
- С червена блузка, черна пола?
- Нямаше блузка и пола... 
-Лъжец!
- Е, от къв зор ще те лъжа!?
- И това ми било приятел...
- Какво ти стана сега пък на тебе!? Не те лъжа!
- Да бе! Първо видя мадама, после не, нямало мадама, сетне не била руса, чернокоса била...Абе, аз какво се разправям с тебе!?
- Чакай, Сандо, чакай, къде хукна?
- Шибай се! Сам ще проверя!
- Сандо, не се качвай, улука е скъсан вече, ще се пребиеш! Чуваш ли, идиот такъв, слез веднага от там!...Сандо! Сандооо, слез бе, не е Нина!..Сандо, слез веднага...Сандо!
* * *

Романов

.

Рибарчета

Въпрос с кафето

     От днес, вместо бисквитка, към сутрешното кафе ще получавате въпрос.

     Отговорът, ако никой не отговори 

(дори Блажев :) - на следващия ден, със следващия въпрос.

     В баснята на Амброуз Биърс, някакъв депутат обещал, след като го изберат, да не краде. Както в последствие се изяснило, той крал огромни суми. Избирателите му поискали отговор. Депутатът отговорил, че е обещал да не краде, но не е давал друго обещание.  

     Какво?

.

Въпрос с кафето

Нощта на наградите

" ...Къс скала, захвърлена от природата, скрито послание към човешката безотговорност го задържаше да не рухне в бездната"



Първите капки дъжд се разбиха с тропот, в омазаното стъкло на купето. В навечерието на Големия празник се очакваха снеговалежи. Вагонът оживя, раздвижи снага, отново застина и след миг колебание плавно нае скорост теглен от електричката. Момичето се облегна назад и притвори очи.

* * *

Малкото планинско градче отстоеше на три километра от тунела, който щеше да свързва двете половини на страната. Обектът бе пред завършване, началниците доволни потриваха ръце от престоящите премии. Щеше да има смяна и в Празничната нощ. Довършваха се асфалтените заливки и осветлението на няколко километровия отвор промушил недрата на планината.

Работник от механизираната бригадата крачеше забързан по пътя. Едва си бе уредил почивка днес, шефът му доста се опъна в предвид сроковете за пуска, но накрая се съгласи. От няколко месеца си пишеше с момиче от окръжния град Днес тя се беше съгласила на първа среща.

Над главата му присветна, след няколко секунди отекна гръм и заваля. Ускори крачки, забил поглед към далечните светлинки под хълма . При нормален ход вземаше разстоянието за четиридесет минути, влакът пристигаше след час, време имаше и да се стопли с кафе в бюфета на гарата.

Имаше начин и да скъси времето, ако мине по "работния ". Така наричаха временния път застлан с чакъл, по който транспортираха тежките камиони за да не разбиват главния. Той се движеше успоредно с другия само в края си, до отвора на тунела. Бе избран от местни шофьори - по къс, пресичайки начупената местност на предпланината и влизайки точно в промишлената зона на градчето, където бяха складовете и гарата. По опасен , поради близостта му с дълбока пропаст, но свикналите с релефа го предпочитаха.

Примесен със сняг, дъждът се изсипваше опиянен от собствената си мощ. Мътни потоци влачещи коренища и камъни заливаха краката му. С равномерна стъпка, несмущаван от пороя той мислеше за момичето от снимката, писмата и мечтите му. Много пъти се бе опитвал да си представи първата им среща, как ще я посрещне, думите които ще изрече..Днес бе тая първа среща.

Шумът на дъжда и собствените му стъпки се заглушиха от воя на ревящ мотор. Отскочи инстинктивно назад и встрани, мощни халогени пробиха мокрия мрак, осветиха го за миг. Бронята на огромния джип едва не съдра кожата на краката му. В купето зърна мъж и жена, лицата им бяха весели, оживени, до слуха му достигна музика.

Джипът с грохот отмина и пипалата на фаровете му подгониха мътните потоци надолу по склона.

Прекрачи отново на пътя и ускори крачка.Не беше изминала и минута и до слуха му достигна силен трясък, шум на стържещи в скалите ламарини след което настъпи тишина. Страшна тишина, в която дъждовните капки плахо се превръщаха в снежинки и падаха безмълвно.

Хукна напред към завоя. С цялото си същество усещаше грозната картина която щеше да види след секунди.

Джипът, смачкан до неузнаваемост, се бе свлякъл по калната глина почти до ръба на урвата, повличайки със себе си няколко хилави ели. Бе го спрял малък къс скала.
Парче кремък, скрито послание към човешката безотговорност, захвърлено от ръката на съдбата на нужното място, в точното време; задържайки го да не се срути с цялата си екстравагантна безполезност в трийсет метровата паст.
Единственият му оцелял фар тъжно сочеше небето и се опитваше да прогледне през снежната пелина.
Заспуска се по хлъзгавия склон. Тялото му се бе превърнало в безумна топка от мускули и рефлекси водени от инстинкт за оцеляване. Мокрият сняг затрудняваше действията, ограничаваше видимостта му.

Най после достигна до колата. Опита се да отвори вратата, но бе блокирала от удара. Страничното стъкло бе оцеляло, изтри снега и погледна. В купето осветено от арматурното табло зърна пътниците. Потръпна. Шофьорът бе мъртъв. Страничният удар в скалата бе разсякал вратата му и разкъсаната ламарина го бе убила.

Момичето превито на две, стенеше. Въздушната възглавница я придържаше да не се свлече на пода.

„Жива!“

Добре, че акумулаторът бе оцелял,като по чудо, та имаше малко светлина. Трябваше да разбие стъклото, да я извади. Опипом намери камък и заблъска.

Реши да провери отзад. Тук зееше отвор в рамката, но имаше опасност, ако влезе да натежи и всички заедно да паднат в пропастта. Точно под задния мост бе заорало парчето гранит и бе спряло фаталното въртене към пропастта.

Момичето вътре се размърда и изстена. Почука с камъка:

-Тук съм! Тук съм, ще ти помогна, само не мърдай!

Излязла от унеса на припадъка, приземена от болка и реалността, която не искаше да приеме, тя извика:

- Господи!...Майко!...Мамичко!....Ооох!
Извисил се в писък, гласът и загуби сила и се превърна в шепот.
- Тихо тихичко, потърпи – шепнеше и и яростно блъскаше по стъклото.- Не гледай насам, затвори очи!
Най накрая упоритият триплекс се разпиля на хиляди парченца. Момичето се тресеше от ужас, беше видяло мъртвия си приятел. Възглавницата я притискаше, едва дишаше. Присегна и отвори жабката. Съдържанието се разпиля от разнебитеното шкафче, зърна електрическо фенерче и джобен нож.
Проврял се наполовина в купето успя да среже материята на възглавницата и въздухът със свистене излезе. Ароматът на парфюма й бе примесен със сладникавия мирис на кръв. Повдигна му се, ръцете му лепнеха, момичето стенеше и се унасяше от шока. Хвана я под мишниците и опита да я вдигне. Тя болезнено изохка, инстинктивно се тласна с неочаквана сила назад, колата проскърца зловещо, дъното и се плъзна по скалата, олюля се и затихна.
- Спри, не се дърпай, ще паднем! - опита се да я успокои. Главата и клюмна. Лявата и ръка, явно счупена, висеше неестествено. Отново се унесе. Хвана я внимателно и отново опита да я измъкне. Момичето бе дребничко, крехката му снага не би му създала проблем при нормални обстоятелства, но при тоя наклон, хлъзгавият терен и страхът да не ги повлече джипа..
Беше я извадил почти до кръста, когато тя изкрещя, опита се да се измъкне от ръцете му, грозно застъргаха ламарините от долу, колата потръпна като жива, запълзя към отвора на пропастта. Губейки равновесие, той напрегна сили и успя да падне по гръб неизпускайки я от прегръдката си .Джипът измина фаталният метър до ръба, но този път предният му мост заора в скалния отломък, и така си остана – наполовина увиснал над нищото..
Дишаше тежко, на пресекулки, болеше го гърбът, ударен при падането. Чак сега забеляза че девойката бе по джинси и лека блузка. Свали мокрото си яке, наметна я и бавно, с усилие се изправи. Напрягайки цялата си воля, вперил поглед в лъча на фенерчето запристъпя нагоре към пътя.

В далечината дочу сирена на влак.

Там долу е града, има сили, ще стигне, ще я спаси. Беше успял да огледа тялото й, никъде не видя рани, кръвта по нея явно бе от спътника й. Стотината метра до асфалта му се сториха вечност. Тук, макар и промишлена зона все минаваше по някоя кола. Ако не минеше, трябваше да стигне до гарата, да телефонира на Спешна помощ.
На твърдият път стъпките му бяха по уверени. Снегът не спираше. Леден вятър блъскаше изнурените им тела. Вървеше впил поглед в електрическият часовник
над перона, който вече се виждаше.Отдъхна облекчено при вида на светлините на гарата. От входа излизаше кола. Момичето се бе съвзело и само стенеше. Съпрузи, изпратили последния влак, му помогнаха да го внесе в купето.

- Спокойно, ей сега ще те отведат в болницата, всичко ще бъде наред.
Усмихна му се с бледи устни. Пелината на снега скри стоповете от погледа му.

Наметнал мокрото си яке влезе в бюфета. Новогодишната елха му намигна ласкаво с хиляди многоцветни слънца, искащи да го стоплят. Група жепейци запиваха шумно. Пристъпи към бара и поиска кафе и цигари. Загледа се през прозореца към опустелия перон – още един влак бе отпътувал завинаги.

От усиленият телевизор тържествен глас пълен с патос и ентусиазъм, четеше:
- За Герой на Годината бе избран господин...

Недопита чаша кафе изстиваше на плота.

* * *

Романов

.

Нощта на наградите

1-ви януари

     О, на стената

     календарът сменен...

     А е ден като ден...

.

1-ви януари

Честита Нова Година!

.

Честита Нова Година!