Нощта на наградите

" ...Къс скала, захвърлена от природата, скрито послание към човешката безотговорност го задържаше да не рухне в бездната"



Първите капки дъжд се разбиха с тропот, в омазаното стъкло на купето. В навечерието на Големия празник се очакваха снеговалежи. Вагонът оживя, раздвижи снага, отново застина и след миг колебание плавно нае скорост теглен от електричката. Момичето се облегна назад и притвори очи.

* * *

Малкото планинско градче отстоеше на три километра от тунела, който щеше да свързва двете половини на страната. Обектът бе пред завършване, началниците доволни потриваха ръце от престоящите премии. Щеше да има смяна и в Празничната нощ. Довършваха се асфалтените заливки и осветлението на няколко километровия отвор промушил недрата на планината.

Работник от механизираната бригадата крачеше забързан по пътя. Едва си бе уредил почивка днес, шефът му доста се опъна в предвид сроковете за пуска, но накрая се съгласи. От няколко месеца си пишеше с момиче от окръжния град Днес тя се беше съгласила на първа среща.

Над главата му присветна, след няколко секунди отекна гръм и заваля. Ускори крачки, забил поглед към далечните светлинки под хълма . При нормален ход вземаше разстоянието за четиридесет минути, влакът пристигаше след час, време имаше и да се стопли с кафе в бюфета на гарата.

Имаше начин и да скъси времето, ако мине по "работния ". Така наричаха временния път застлан с чакъл, по който транспортираха тежките камиони за да не разбиват главния. Той се движеше успоредно с другия само в края си, до отвора на тунела. Бе избран от местни шофьори - по къс, пресичайки начупената местност на предпланината и влизайки точно в промишлената зона на градчето, където бяха складовете и гарата. По опасен , поради близостта му с дълбока пропаст, но свикналите с релефа го предпочитаха.

Примесен със сняг, дъждът се изсипваше опиянен от собствената си мощ. Мътни потоци влачещи коренища и камъни заливаха краката му. С равномерна стъпка, несмущаван от пороя той мислеше за момичето от снимката, писмата и мечтите му. Много пъти се бе опитвал да си представи първата им среща, как ще я посрещне, думите които ще изрече..Днес бе тая първа среща.

Шумът на дъжда и собствените му стъпки се заглушиха от воя на ревящ мотор. Отскочи инстинктивно назад и встрани, мощни халогени пробиха мокрия мрак, осветиха го за миг. Бронята на огромния джип едва не съдра кожата на краката му. В купето зърна мъж и жена, лицата им бяха весели, оживени, до слуха му достигна музика.

Джипът с грохот отмина и пипалата на фаровете му подгониха мътните потоци надолу по склона.

Прекрачи отново на пътя и ускори крачка.Не беше изминала и минута и до слуха му достигна силен трясък, шум на стържещи в скалите ламарини след което настъпи тишина. Страшна тишина, в която дъждовните капки плахо се превръщаха в снежинки и падаха безмълвно.

Хукна напред към завоя. С цялото си същество усещаше грозната картина която щеше да види след секунди.

Джипът, смачкан до неузнаваемост, се бе свлякъл по калната глина почти до ръба на урвата, повличайки със себе си няколко хилави ели. Бе го спрял малък къс скала.
Парче кремък, скрито послание към човешката безотговорност, захвърлено от ръката на съдбата на нужното място, в точното време; задържайки го да не се срути с цялата си екстравагантна безполезност в трийсет метровата паст.
Единственият му оцелял фар тъжно сочеше небето и се опитваше да прогледне през снежната пелина.
Заспуска се по хлъзгавия склон. Тялото му се бе превърнало в безумна топка от мускули и рефлекси водени от инстинкт за оцеляване. Мокрият сняг затрудняваше действията, ограничаваше видимостта му.

Най после достигна до колата. Опита се да отвори вратата, но бе блокирала от удара. Страничното стъкло бе оцеляло, изтри снега и погледна. В купето осветено от арматурното табло зърна пътниците. Потръпна. Шофьорът бе мъртъв. Страничният удар в скалата бе разсякал вратата му и разкъсаната ламарина го бе убила.

Момичето превито на две, стенеше. Въздушната възглавница я придържаше да не се свлече на пода.

„Жива!“

Добре, че акумулаторът бе оцелял,като по чудо, та имаше малко светлина. Трябваше да разбие стъклото, да я извади. Опипом намери камък и заблъска.

Реши да провери отзад. Тук зееше отвор в рамката, но имаше опасност, ако влезе да натежи и всички заедно да паднат в пропастта. Точно под задния мост бе заорало парчето гранит и бе спряло фаталното въртене към пропастта.

Момичето вътре се размърда и изстена. Почука с камъка:

-Тук съм! Тук съм, ще ти помогна, само не мърдай!

Излязла от унеса на припадъка, приземена от болка и реалността, която не искаше да приеме, тя извика:

- Господи!...Майко!...Мамичко!....Ооох!
Извисил се в писък, гласът и загуби сила и се превърна в шепот.
- Тихо тихичко, потърпи – шепнеше и и яростно блъскаше по стъклото.- Не гледай насам, затвори очи!
Най накрая упоритият триплекс се разпиля на хиляди парченца. Момичето се тресеше от ужас, беше видяло мъртвия си приятел. Възглавницата я притискаше, едва дишаше. Присегна и отвори жабката. Съдържанието се разпиля от разнебитеното шкафче, зърна електрическо фенерче и джобен нож.
Проврял се наполовина в купето успя да среже материята на възглавницата и въздухът със свистене излезе. Ароматът на парфюма й бе примесен със сладникавия мирис на кръв. Повдигна му се, ръцете му лепнеха, момичето стенеше и се унасяше от шока. Хвана я под мишниците и опита да я вдигне. Тя болезнено изохка, инстинктивно се тласна с неочаквана сила назад, колата проскърца зловещо, дъното и се плъзна по скалата, олюля се и затихна.
- Спри, не се дърпай, ще паднем! - опита се да я успокои. Главата и клюмна. Лявата и ръка, явно счупена, висеше неестествено. Отново се унесе. Хвана я внимателно и отново опита да я измъкне. Момичето бе дребничко, крехката му снага не би му създала проблем при нормални обстоятелства, но при тоя наклон, хлъзгавият терен и страхът да не ги повлече джипа..
Беше я извадил почти до кръста, когато тя изкрещя, опита се да се измъкне от ръцете му, грозно застъргаха ламарините от долу, колата потръпна като жива, запълзя към отвора на пропастта. Губейки равновесие, той напрегна сили и успя да падне по гръб неизпускайки я от прегръдката си .Джипът измина фаталният метър до ръба, но този път предният му мост заора в скалния отломък, и така си остана – наполовина увиснал над нищото..
Дишаше тежко, на пресекулки, болеше го гърбът, ударен при падането. Чак сега забеляза че девойката бе по джинси и лека блузка. Свали мокрото си яке, наметна я и бавно, с усилие се изправи. Напрягайки цялата си воля, вперил поглед в лъча на фенерчето запристъпя нагоре към пътя.

В далечината дочу сирена на влак.

Там долу е града, има сили, ще стигне, ще я спаси. Беше успял да огледа тялото й, никъде не видя рани, кръвта по нея явно бе от спътника й. Стотината метра до асфалта му се сториха вечност. Тук, макар и промишлена зона все минаваше по някоя кола. Ако не минеше, трябваше да стигне до гарата, да телефонира на Спешна помощ.
На твърдият път стъпките му бяха по уверени. Снегът не спираше. Леден вятър блъскаше изнурените им тела. Вървеше впил поглед в електрическият часовник
над перона, който вече се виждаше.Отдъхна облекчено при вида на светлините на гарата. От входа излизаше кола. Момичето се бе съвзело и само стенеше. Съпрузи, изпратили последния влак, му помогнаха да го внесе в купето.

- Спокойно, ей сега ще те отведат в болницата, всичко ще бъде наред.
Усмихна му се с бледи устни. Пелината на снега скри стоповете от погледа му.

Наметнал мокрото си яке влезе в бюфета. Новогодишната елха му намигна ласкаво с хиляди многоцветни слънца, искащи да го стоплят. Група жепейци запиваха шумно. Пристъпи към бара и поиска кафе и цигари. Загледа се през прозореца към опустелия перон – още един влак бе отпътувал завинаги.

От усиленият телевизор тържествен глас пълен с патос и ентусиазъм, четеше:
- За Герой на Годината бе избран господин...

Недопита чаша кафе изстиваше на плота.

* * *

Романов

.

Нощта на наградите