Страх

                            От страховете ми ме избави, Господи, с враговете си ще се справя!

                        

Градът разпиля улиците си в късният следобед, разпростря ги като огромни пипала, измъкна ги от сенките между сградите, провря ги под мостове и подлези, пролази по надлезите, плъзна ги по бистра и магазини. Напълни ги с народ. Тълпа многоцветна, многоезична, забързана или едва тътреща крака по нагретия асфалт, мърмореща, викаща, крещяща или стиснала злобно устни мълчаща. Нервните клаксони на прелитащите автомобили се смесваха със звука от влачещите се подметки и уморени крачки и целият този шум идеше да покаже, че наближава вечерта, а с нея отмората и забавленията след напрегнатия ден. Откъм реката подухваше едва, колкото да напомни, че е сезонът на жегите, ветрецът се провираше под роклите на момичетата, близваше с език нагорещените им бедра и с кикот просвирваше зад ъгъла, стаяваше се  под сладоледаджийската количка, откъдето наблюдаваше сластната им походка върху десет сантиметрови токчета. 

   Кръстев бързаше към дома си. Бе зарязал служебната кола в гаража, задръстванията и напрежението в офиса му идваха в повече, имаше нужда от малко разходка и размисъл. Пресече на червено извън зоната за пешеходци. Изпищяха гуми току до него и натруфена лигла от черен джип му се развика и показа среден пръст, споменавайки майка му, но той само махна с ръка и отмина. Продължи да върви невиждайки нищо около себе си. Днес сутринта получи странно писмо. На бюрото му имаше плик надписан с неговото име. Когато го отвори прочете: “ Страх ли те е ? Идвам за теб!” Подпис естествено нямаше. Повика охраната, прегледаха камерите – нищо. Никъде не се виждаше кой го е доставил. Дойдоха от полицията, разпитаха хората от куриерската служба. Всички вдигаха рамене в учудване. С пощата за 12 етаж се занимаваше единствено и само Стамов, началник отделите, негов приятел и съратник, дясна ръка, доверен човек. Следователят задаваше рутинните си въпроси, взирайки се късогледо в черно тефтерче, като че ли ги четеше от там, а Кръстев нервно измерваше разстоянието по диагонал от плътно затворените прозорци до заседателната маса. Зеленото й сукно му приличаше на футболен терен, а те тримата на неудачни треньори, обсъждайки тактиката за съботното дерби, което можеше и да не се състои.

- Имате ли врагове? – питаше следовател Максимов и олисялото му теме се оглеждаше суетно в стъклото, за да установи, че кръгчето блестяща, по бебешки розова кожа на главата му, се е уголемило с почти сантиметър през изминалата нощ.

- Отношенията ви със служителите? – не спираше да изрежда той.

- Жени, любовници?

- Ревниви съпрузи?

- Наследства?

- Длъжници?

- … ?

   Воден по тоя начин разпитът щеше да откара до следобед, а имаше толкова много ангажименти Кръстев, та се чудеше как да се отърве от досадното полицейско присъствие. С отговорите на въпросите се зае Стамов. Умело лавираше, усмихнато отбиваше атаките на любознателният следовател, хитро го препращаше ту към конкуренцията, ту към групировки от подземния свят, ту към неизвестен хотел в Малибу. Все едно беше какво ще каже, никой нямаше да се занимава да проверява. Когато решиха, че са се позабавлявали достатъчно, Максимов прочисти гърлото си и след неуспешен опит да изкрънка разрешение да запали, извади смачкано пакетче дъвки:

- Значи, назначаваме ви охрана. Денонощна. До разясняване и приключване на случая.

   С чувство за раздразнение и обида към двамата, разтвори опаковката и протегна с предложение ръка към тях. Последва отказ, той вдигна рамене и сдъвка с отвращение  ароматизираното драже. Ядът му се засилваше и от надменното им, арогантно и зле прикрито зад маска на студена любезност държание. Презираше тая новоизлюпена каста от богаташчета - бизнесмени, върху чиито спортни тела изисканите костюми на Армани стояха толкова нелепо, колкото и тракийска носия върху Уелската принцеса. Мразеше ги и заради разкошният кабинет със звукоизолирани стъкла, меката мебел и масата – футболен терен. С омерзение си помисли за собствения си тесен, неуютен и боядисан в залязващо - жълто офис, сякаш нарочно поставен до тоалетните на втория етаж, за да му напомня мястото му в служебната йерархия. Но, мислеше си днес сутринта, потривайки доволно ръце, пенсионирането ми вече чука на вратата, три дни остават само и после майната ви на всички, ще се оттегля в хижата на брега на реката, ще ловя риба по цял ден и ще се наливам до насита с бира... И тогава се получи сигнала за заплахата за покушение над Кръстев. Лично шефът настоя той да посети приятелчето му, с изричното указание: “ Протекция на всяка цена! Важен бизнесмен, дава работа на една трета от населението на града, представител на мощна финансова групировка, предстоящ кандидат за кметските избори!…”

   В сянката на кестените Кръстев се чувстваше ако не в безопасност, поне охладен от огъня, който го изгаряше отвътре. На няколко крачки зад него го следваха гардовете му. Афганец - ветеран от Русия и едно наше момче, от баретите. Изпитани бойци, лоялни. С периферията на окото си зърна и двойката полицаи на тротоара вляво от градинката, от другата страна също крачеше униформен. Веднъж да стигнеше до дома си. Всъщност той не бе толкова изплашен от анонимката. Просто му се случваше за пръв път и това го вбесяваше. До сега винаги бе успявал, макар и на сцената на най-важните събития, да остава встрани от прожекторите, и това му носеше спокойствие и увереност, но днес, когато усещаше нечие внимание върху себе си, започна да изпитва тревога. Някакво неясно предчувствие за опасност бе свило стомаха му на топка, цял ден му се гадеше, не бе хапнал нищо. Все му се струваше, че някой от отсрещната сграда го дебне, привиждаха му се отблясъците на снайперова пушка, чуваше неясни шумове, ослушваше се за стъпки зад вратата, а звъннеше ли телефона, подскачаше и се успокояваше едва когато секретарката му поклащаше отрицателно глава: “Не е за теб”

   Бързо се бе изкачил в йерархията до мястото, на което се намираше, а сякаш вчера започна от нулата. Роден в малко по-спокойни, но отрасъл в бурни и непрекъснато променящи се времена, вроденият му инстинкт и придобитите от спорта навици на победител го направиха безжалостен боец на улицата. В условията на анархията в държава, разкъсвана от противоречия и предателства, той бързо се ориентира към единственото полезно за себе си – пазенето на собствен интерес и налагане на своята над чуждата воля. В отшумялото време на явни рекети успя да забогатее и да събере и организира малка по структура, но добре въоръжена и обучена  армия, като обедини всички около единствения бог, на който се кланяше – парите. Бе достатъчно умен за да седи в сянка и да не си цапа ръцете и не допускаше издънки. Учеше се от светилата на мафиотската история, често се затваряше в стаята си с любимите си филми “Кръстника” и “Белязания” От реалните личности оставили ярки следи в криминалните досиета говореше с респект за Джон Дилинджър, но дълбоко в съзнанието си се прекланяше единствено и само на себе си.  За да угоди на авантюристичната си натура дори тайно напусна страната и взе участие в боеве в няколко от горещите точки на планетата. Умен и находчив, жесток и безмилостен бе Григор Кръстев. Бе властен, самовлюбен и не прощаваше грешки. От години името му всяваше смущение и респект в обществото и се мълвяха какви ли не истории. Говореше се, че е набъркан в стотици престъпни афери, държи трафика за наркотици и оръжие през северната граница, върти милиони долари от хазарт и проституция, но това само под сурдинка. До днес никой не бе повдигал обвинения или представял доказателства срещу него. Кръстев не бе стъпвал в съда дори като свидетел за пътно транспортно произшествие, а досието му бе чисто като сълза. След като правителството разреши да се извадят на светло и узаконят капиталите, за да се обложат с данъци, той купи и съживи три завода, бензиностанции и автопаркове, спонсорираше младежки и културни мероприятия, местната полиция, болницата. В закъсалата,  изтощена, бездиханна пустиня, в която се превръщаше окрадената и разкъсвана държавица, всеки новопостъпил лев бе добре дошъл в хазната, а той бе почтен данъкоплатец. Вече. И сега сполучливо се намъкваше в кожата и на добър гражданин и самарянин. По негов проект започна строителство на нов храм и на музей на загиналите през войните.

   Усмихна се неволно. Срещаха го хора, разпознаваха го, кимаха му любезно с глава, поздравяваха го. И от това, той крачеше по-изправен, с по-ведър поглед и неусетно  грижите от изминалия ден останаха на заден план. Харесваше тая част от живота си през последните няколко години и настоящето, а за бъдещето което се очертаваше повече от добро, имаше планове. Сериозни, добре обмислени планове.

   Наближи разширение, където паркът се разделяше от три алеи, водещи към съседните улици, до неголяма каменна чешма, с формата на полугола девойка със  стомна. Момиченце на три – четири години си играеше в цветната леха с няколко балона, сини и розови, а възрастен мъж с протрит потник и парцалив панталон жадно пиеше, положил длани под струята. Човекът шумно мляскаше и с нескрито задоволство се радваше на живителната течност. Когато се насити се изправи и плисна с шепи върху лицето си. После още веднъж, и още веднъж, пръхтейки от удоволствие. Кръстев се загледа в стареца. Водата, която обливаше слабоватото, но жилаво тяло, попиваше сякаш в него и капка не се стичаше на земята. Проникналите между клоните слънчеви лъчи хвърляха искрящи отражения, в чиито проблясъци танцуваха разноцветни пръски. Образува се малка дъга. Момиченцето изтърва балоните, изпляска с ръчици и с писък се завтече след тях. Те  полетяха и докоснаха дъгата, получи се невероятна картинна феерия от цветове и блясък, момичето със стомната помръдна и се усмихна. Сетне бавно и грациозно слезе и нозете й докоснаха тревата. Камъкът бе оживял пред очите му и се бе превърнал в човек. Жив, дишащ, изпълнен с желания и копнежи. Докосна го. Невярващ разтри очи, но усети дъха й, аромата й, допира. Детето весело прихна и смехът му се понесе ведно с птичите песни над смълчаният парк. Притича до него, дръпна го за ръкава, завъртя се и с подскоци затанцува, канейки го да стори същото. Каменната красавица притвори клепки и разтърси глава по един особено див и чаровен начин, при което дългата й коса се завъртя в кръг около тялото й, а краищата й го докоснаха. Музика зазвуча откъм чешмата. Старецът разтягаше стара хармоника и пръстите му лудо тичаха по клавишите. Свиреше непозната, но някак близка и привличаща го като с магия мелодия; не разбра как тя го грабна и за ужас на изумените гардове, го въвлече в танца. Кръстев не знаеше стъпките и движенията на този танц, но го водеше ритъмът. Отривист и забързан, едновременно с това загадъчно нежен и успокояващ. Отдаде му се. Притвори очи,  отпусна се и съвсем забрави страховете си. И усети, че се чувства добре в тая компания. Мислите го напускаха, изтерзаното му съзнание се освобождаваше от напрежението, чувството му за самосъхранение се въртеше в транс заедно с него, той се смееше, радваше и крещеше.. Небето надзърташе сред короните на дърветата със синьото на окото си и се усмихваше, а ветрецът, напуснал уютното си скривалище зад ъгъла, се бе проврял сред кестените захласнат и подръпваше немирно листата.

- Това е работа на Карамелите, – достигна внезапно до него гласът на Стамов – мамка им и копелета. Трябваше да ги довършим още миналата година, когато ги барнахме на митницата с оня петрол, ама ти не та не…

- Не! Не може да са те! Имаме уговорка с тях! – упорстваше Кръстев, - Карамела е човек на думата!

- Не може да им се вярва! – не спираше да го надъхва Стамов. – Убий змията докато е малка е казано!

- Те ще си останат малки, а и си плащат. Ако си надигнат главата, ще ги смажем. А ти престани с предположенията си и по-добре разпитай всички – от охраната до чистачката в коридора. Отново!

- Направих го вече. Всички са верни хора, знаеш го. Но пак ще го направя… Какво мислиш за китайците? Те настъпват все повече.

- Разбрал съм се с тях, тук работа нямат. Само доставят стоката, плаща им се и чупката!

- А арабите? Руснаците?

- Руснаците държат арабите, а с тях връзката ми е желязна! Все наши момчета, от мисиите, афганци, точни са.


/ СЛЕДВА/

 

    Румен Романов

Страх