Страх II

- Руснаците държат арабите, а с тях връзката ми е желязна! Все наши момчета, от мисиите, афганци, точни са.

   Въпроси, въпроси, въпроси! И все без отговор, или с милион възможни.

Тръсна глава, като пиян се чувстваше, музиката на стария хармонист го пленяваше все повече, пот се стичаше по тялото му. Сакото му отдавна лежеше на земята. Наведе се и пи. Дълго и жадно. Подложи глава под чучура, а си мислеше за момичето, за сластните извивки на гръдта й и предизвикващите похот движения на тялото. И колкото повече отрезняваше под ледените струи, толкова повече го обхващаше непреодолимо желание да го сграбчи и още тук, на тревата да го обладае. Пристъпи към девойката. Посегна и я хвана за ръката, но тя се отскубна и с кикот побягна. Бързо я застигна и я взе в обятията си. Тя рязко вдигна глава и с неподозирана сила го отблъсна. Погледна го в очите и внезапно го побиха тръпки. От очните й кухини го гледаха втрещено два яркочервени въглена. Извика и се опита да се отдръпне, но погледът й го последва, настигна го и проникна в черепа му, гореше го, парализираше съзнанието, плъзна се надолу и стисна гласните му струни. Задъха се, а после ръцете й сами обвиха врата му, главата й доближи неговата й устните й нежно докоснаха ухото му. Прошепна нещо. Обезумя от ужас и потърси с очи гардовете. Те бяха разхлабили връзките, разкопчали ризите и се пръскаха с вода, заливайки се от смях. Изведнъж непознатата започна да се вкаменява и се превърна в статуя на зъл демон с копие, с което се целеше право в сърцето му. Задушаваше се, въздухът все по-трудно проникваше в дробовете му, а в съзнанието му ехтяха думите й:  “ Страхуваш ли се? “

Сенките на дърветата изведнъж оредяха. Слънцето някак бе разместило клоните им и се бе настанило там, а от близостта му, те започнаха да тлеят, запалиха се, заизвиваха се в неистов гърч и с пращене протегнаха грозни пръсти към гърлото му. Вятърът злокобно заничаше в умиращите му зеници, припявайки: “ Страхуваш ли се?” 

С усилие на волята си пристъпи назад, успя да отблъсне демона точно в мига, когато щеше да полети острието. Каменният обелиск политна назад и падна, разпилявайки се на прах. Вятърът я сграбчи и извая вихрушка, която се завъртя, полетя из парка помитайки дървета и цветя със себе си. Притъмня. Слънцето се скри зад облак. Старецът смени мелодията, позна я веднага. Бе от филма The Godfather Finale. Предсмъртния вой на тромпета сграбчи сърцето му и го стисна в жестоките си пръсти. И в този миг пред очите му се появи картината на онова афганистанско селце, което унищожиха, и малкото момиче, което намериха скрито в яма, пълна с трупове. То трепереше под камъните при разлагащите се тела и умря миг преди да натисне спусъка, с разцепен от удара в скалата зад нея череп. Очите му до последно го гледаха, дори и след като бе вече мъртво. Страшната гледка на окървавеното му лице години наред го преследваше, а нощем се будеше с писък.

   Залитайки от внезапно обзелата го слабост пристъпи, виеше му се свят, свлече се на колене и опита да достигне телефона в сакото си. Старецът изви неочаквано към него глава, но това не бе вече старият музикант, а Кръстника. Той извади олигавената пура от устата си, и плю с презрение: “ Страхливец! ”

   Кръстев отскочи назад. Тренираното му тяло се поддаде на инстинкта му, съживи и останалата част от него, която искаше да живее, обърна се светкавично и като насън хукна през зелената площ. До апартамента му имаше няколко стотин метра, трябваше да стигне. На всяка цена трябваше да стигне! Не вярваше на нищо от това, което му се случи, здравият разум го укоряваше, че позволи на някакви непознати пориви, нейде отвътре, от душата му, да надделеят и вземат власт, превръщайки го в безмозъчно мекотело, поддало се на глупава хипноза. Изплуваха ония тъмни сенки от миналото, за които никой не знаеше, за които и сам не искаше да си спомня, сочеха го с пръст и го наричаха престъпник и убиец, но баста! Това вече мина! Той бе отново Кръстев. Победителят!

   Тичаше и се мъчеше да си припомни подробности от деня, безсилието, което чувстваше и сега започна да тегне и налива олово в краката му, пред погледа му минаваха като на кино епизоди от последните часове. Видя инспектора от полицията -  смърдящ на тютюн отвратителен бюрократ с пожълтели от никотина пръсти и вечен наркотичен глад в очите, ръката му с дражето дъвка....

   Възможно ли е да е отровен?

   Днес дори кафе не бе пил. Не! Пи, само едно, приготви му го Лили, секретарката.          

   Господи! И до нея ли са стигнали. Как не се сети!

 - Отровен си! - викаше в него страхът, - отровен!

 - Не ме послуша! - кънтеше съвсем отблизо гласът на Стамов. - Карамела трябваше да изгние досега! Карамелите са виновни, помни ми думата!

    Мракът се спусна внезапно над града, уличните лампи не го очакваха, премигнаха от изненада и с мързеливо пукане запалиха релетата. Мъждивата им светлина мигом привлече купища нощни пеперуди и бръмбари, които с отвратително бръмчене ги нападнаха. Тичаше и чуваше зад себе си задъханите стъпки на гардовете, пресече  оживена част на улицата, разблъска хората, след него се разнесоха викове, псувни, но той тичаше. Най - сетне сви към крайбрежната, където сред липи и кестени, зад двуметров зид се намираше убежището му. Бетониран, вграден в ската шкаф, подсилен със стоманени стени, аларми, камери за наблюдение, климатици и провизии за половин година. Там щеше да потърси спокойствие от нападналите го мисли и привидения. Кой, по дяволите, го преследваше! Кой нещастник желаеше смъртта му. Кой!? Мислеше, че всичко е в миналото, забравено и заличено. За досието си бе сигурен, а живи след себе си не бе оставял. Кой, мамка му, го гонеше невидим и зъл, кой? Кой?...Кой?

 Откъм Дунав прозвуча корабна сирена, подвикна боцман, сменяха вахта. От ресторанта на кея звучеше музика и лека мъглица полазваше по улиците. И тогава на ъгъла мерна силует. Спря и затаи дъх. Вслуша в бумтежа на пулса си. Изпита онова позабравено чувство на дивеч и преследвач, само дето този път бе от другата страна на цевта. Непознатият бе притихнал в очакване скрит в сенките. Но той знаеше как да се изплъзне. Гардовете се мъчеха с павираното нанагорнище през една пресечка. Нямаше време да чака. Шампионът по бягане бе и отличен боец. Прокрадна се на отсрещния тротоар, изчака да се зададе отдолу кола, и когато фаровете й разкъсаха тъмнината и осветиха ъгъла, зад който дебнеше килъра и го заслепиха, се втурна с изваден пистолет. Изрева мощно и се хвърли там, където очакваше да стои слисаният му нападател. Нямаше никой. Колата отмина, а ехото от клаксона й отекна в околните сгради. Избърса с опакото на дланта потта от челото си. За миг затвори очи, насили се да успокои дишането, вдъхна дълбоко. Закашля се, не се получи. Сърцето му биеше до пръсване и нищо не можеше да успокои лудият му ритъм. Внимателно, стъпка по стъпка закрачи към входната врата. Постави трепереща длан на дисплея за разпознаване и с облекчение дочу изщракването на електронното резе. Още веднъж се огледа. Улицата бе пуста. Бързо се провря в пролуката и едва когато тежката порта хлопна зад него, опря гръб на каменния зид. Чума и Кокос, двата ротвайлера, се плъзнаха като зловещи привидения и го посрещнаха скимтейки. Потупа поощрително лъскавите им, топли вратове. Остави се да близнат ръката му. Съпровождан от най – верните си приятели, закрачи по- уверено към входа. И тогава изведнъж отгоре му се стовари небето. Без трясък, без гръм. Тихо и мълчаливо, с цялата си невидима мощ го повали на земята. Строполи се без звук. Лумнаха пламъци в главата му, менгеме стисна черепа му в болезнена захапка. “Издебна ме, мамка му” мина хладнокръвно през ума му,  останал учудващо ясен и трезв. Не видя проблясъка на изстрела, не чу гръм, кучетата не усетиха нищо. От къде ли стреляха? Почувства как бавно изстива; нагрятата земя вече не го топли, а странно го привлича надолу, към себе си. Разкъсващата болка в главата му го бе парализирала, тялото му се бе сгърчило, не можеше да помръдне. Телефонът в джоба му настойчиво звънеше, пред портата спря кола, чуха се гласове. Фаровете се провряха през цепнатината на прага, заопипваха земята. Очите му, широко отворени, губеха от блясъка си, устните му разкривени в странна усмивка едва помръдваха, мъчеше се да извика, но шепотът му не достигаше и до самият него. Кучетата се суетяха наоколо тревожно, не подушваха кръв, но не им харесваше новата игра на господаря им, който се валеше безпомощен в прахта. На фона на обсипаният със звезди небосвод се мярна фигура, някой от хората му се мъчеше да се прескочи зида.

И в този момент долови нечие присъствие. Някой застана над него, надвеси се, усети леден дъх в ухото си и кръвта му се смрази от ужас:

- Дойдох за теб! Трийсет и осем години те чакам. Време ти е!

Последно до слуха му достигна отчаяният вой на Чума и Кокос, а широко отворените му, невиждащи очи, отнесоха със себе си виденията за каменното момиче и стареца с акордеона.

 Румен Романов

Страх II