Изобщо, човечеството е интересно устроено. А отношенията между хората често са абсурдни.
Да погледнем само, кога човек е най-интересен за околните, кога му отделят най-много внимание и грижи?
Пик на хорското съпричастие наблюдаваме в три житейски ситуации.
1. Когато човек се роди – това малко или много е естествено, новородените се нуждаят от внимание и грижи.
2. Когато е болен (само в случай, че не боледува продължително и хронично). В зависимост от тежестта на заболяването, в грижите за него се включват все повече и повече хора: лекари, сестри, санитарки, донори, роднини, близки и не съвсем, и пр. и пр. Това също е разбираемо, въпреки, че лично на мен ми се струва, че нищо не е по-полезно за здравето от спокойствието, което в този случай напълно отсъства.
3. И нещо, което ми е напълно непонятно; смъртта на човека – това е кулминацията на любовта на околните. Не говоря за роднини и близки, а за всички останали: врагове, изобщо непознати, и най-невероятното – познати, но до момента абсолютно равнодушни, отделят на покойника толкова съчувствие и внимание, колкото не са му дали за целия му живот. Та нали това вече не му е необходимо. На него вече нищо не му е нужно. И добри думи не са му нужни, Заради самите себе си казват, че е бил праведник. Та нали той не е бил такъв, думите са неискрени, и всички го знаят, но въпреки всичко говорят. Защо? Така трябвало. Традиция. А нужна ли е някому тази лъжа? Кому? Искат да се извинят? Чувстват се виновни? Късно е. Държат да покажат пред роднините своето отношение? По-рано трябваше. Не е ли по-добре да се помълчи, да се помисли, да се помолим и това е. А всички добри думи да оставим за живите. Защото, съгласете се, че е възможно и този живот да си е отишъл преждевременно от недостиг на любов и грижи, внимание и съчувствие?
Отдайте и кажете всичко, най-доброто - на живите. Мъртвите няма да се обидят.
Искам, моето погребение, да бъде единствено повод да се съберат заедно добри хора.
И още: на паметника ми (ако има такъв) не пишете глупости. Най-добре – нищо не пишете. Моля.
Може така:
„ 13 август 1955 г. се роди на този свят.
...................20.....г. се роди в следващия.
Небитие няма.”
В заключение, ще ви разкажа една история.
Има в един голям град огромно гробище. И сред хилядите гробове има един...
Не се набива в очи, непретенциозен. Снимка на мъж. И надпис:
„ ТОЙ
1927 – 2000
Мили, благодаря ти
за любовта, за това,
че беше в моя живот.
Жалко, че не можем
да започнем отначало.
ТЯ”
Цветя на гроба. И запазено място до него.
Истинската Любов не умира.
Дори тук – на земята.
Дори тук – на земята.
аз пък не искам даже и камък. защото когато след години близките спрат да ходят редовно при него, е още по-тъжно да стои обрасъл и ронещ се, показващ на всички колко си забравен. искам да ме изгорят и разпилеят. в морето, разбира се ;) ако някой ще си спомня за мен - не му е нужен гроб.
ОтговорИзтриване