понеделник, ноември 09, 2009

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ ОБИЧАШЕ НИКОГО




Когато мислиш за живота си, когато го изживяваш, не се замисляш къде свършва или кой слага края му! Надживей страховете си!





Това в дланта ми е не друго, а тенис ракета. Сигурно ви е интересно, как се е озовала в три сутринта в собствената ми спалня. Просто нямах друго подръка, когото чух оня шум. Шум като шум, само че посред нощ. Направо ме изуми. Някакви стъпки като че ли. И скочих в леглото си, отметнах завивките, но не посмях да стъпя на пода. Стоях и напрягах слух в тъмнината – мазна и непрогледна, като че някой бе плиснал буркан с мастило в очите ми.

Старите къщи са пълни с шумове. Врата ще поскръцне, керемида вятърът ще събори, душът в банята изпуска – капки ще тровят съня ти. Но това си бяха стъпки. Човешки.

В момента спряха, като че ли и оня се ослушваше. Не, не е приятелката ми, знам какво си мислите. Тя ме напусна преди шест месеца. Отиде си, защото според нея съм човек без чувства, което не е вярно. Имам чувства. Може би не съм успял да й ги покажа. Още я обичам и сигурен съм, винаги ще е така. И, каза ми Ина на тръгване, защо нямаш никакви приятели?

Което пък ще е отговорът на другият ви въпрос – да не би приятел да се е отбил, по нощите. Не е! Защото нямам такива. Защо ли? За да не търсят поводи да ми се мъкнат в къщи когато ме няма и да ми свалят гаджето. Или да клюкарстват, като жени, зад гърба ми :

“ Ей-й, голям късметлия тоя! Наследство в центъра получи, триетажна къща над хиляда квадрата, с басейн, лятна градина – идеална за купони. Ама на – не кани никого! А гаджето му е – м-м-м! Кукличка! Капчица роса от тревата! Като я почнеш от малкия пръст на крака, та стигнеш до ушите, да я излижеш цялата!”

Стъпките се размърдаха. Отчетливо ги чувам. Дори и не се старае да стъпва тихо. Господи, колко ли кал ми е навлякъл!

Не съм храбрец, но ако се добера до коридора към банята, има една двуметрова водопроводна тръба там.

Още не мога да й свикна с разположението на тази къща. Едва преди няколко месеца се нанесох - седем стаи, две бани, две спални, трапезария, това на всеки етаж. Ако тук се загубиш ти трябва карта от главния архитект, от вселенския, или най-добре от НАСА.

Голямо обикаляне ще падне. Опитвам се тихо да се промъкна през полуотворената врата. В коридора няма никой, стъпките са някъде вдясно, през една стена от тук.

Кой ли може да е? Крадец или някой, дошъл да ме трепе? Крадец ще е, то мен няма и за какво да ме убиват, бачкам за една заплата в местен вестник. Дори и заглавията не зависят от мен, спорта коментирам. А за крадене - тук освен старинни мебели от началото на миналия век, друго няма. Картините са в една изложба. Абе какъв човек би влязъл?!

Стоп! Оня пак се спря! Сега пък е вляво, там е кухнята. Не! Там е другата баня. Мамка му, какво беше там!

Тъмнината е ужасна и откъм улицата. Кметът постави от новите, енергоспестяващи лампи, под които трябва да стъпиш, за да светнат. Като се нанесох му бях благодарен, че светлината им не занича в спалнята ми нощем, но сега съжалявам за добрия стар луминисцент, дето светеше до обед без на някой да му дреме.

Но това беше някога. Някога, когато и аз бях се запътил за някъде. Имах своите мечти, своите планове. Имах истински приятели, с които се обичахме. Имах семейство. Като нас всички, в началото.

Сега мога единствено да чакам и да се надявам, че полицията ще направи нещо по въпроса с госта ми. Но няма как да стане, ако не им се обадя. Стига бе! Батерията ми е напълно изтощена! Точно сега!?

Стискам тръбата, по-твърда е отколкото изглеждаше подпряна в оня ъгъл, стъпвам предпазливо, обикалям из къщата вече, колко, може би час? Оня, като че ли се подиграва с мен. Крачи, крачи, изведнъж спре, замръзне на място. И, струва ми се, долавям някакви шумове – все едно опипва шкафовете, търси нещо.

Успявам да стигна дъното на коридора, където е входната врата. Натискам бутона, осветление няма. Ясно! Изключил е тока, гад! Мога да хукна от тук, през полуоткрехнатата врата, по стълбите – право надолу, да изскоча на тротоара, да се разкрещя!...Чакай! Полуоткрехната ли?! Това е невъзможно! Всяка вечер заключвам лично четиристранната модерна брава, а ключ дори Ина няма. И впрочем никога не е имала, не остана време да й дам, разделихме се.

Всичко това ме кара да претръпна, да забравя всякаква предпазливост; не, наистина не съм смелчага, но не съм и страхливец! Гняв ме задушава, заключвам вратата, щангите послушно лягат в жлебовете, прибирам ключа в джоба си, тръбата по-опасна от меч е в ръката ми, вече не се крия, не стъпвам тихо и предпазливо, ела ми сега, сине на мрака!

Влизам в първата попаднала ми стая – никой! Ток – няма! Знам! През нея се минава за следващата. И там никой, но подпирам със стокилограмов резбован стол бравата, да не може да ми се промъкне в гръб от тая посока. Стъпките му отекват в другия край на къщата, засилвам се, нещо се изпречва пред мен, усещам силна болка в крака си, политам и падам, тръбата глухо отскача от дъските, изплъзва се от ръката ми. Лежа миг – два, освестявам се, нищо не ми се случва, никой не скача върху ми, не ме задушава или прерязва гърлото ми. Скачам, прав съм и опасен, подивял от гняв и болка. Взирам се в мазалото на мрака, проклинам се, че нямам фенерче подръка, не виждам, а и не чувам нищо. Оня се е спрял и сигурен съм, дебне ме от някой ъгъл. Бас хващам, че е с приспособление за нощно виждане. Как иначе, та аз едва се ориентирам в тая тъмница!

Ако няма ключ, ако аз не съм му отворил, тогава как е влязъл? През стената?

Опипвам прозорците във всяка стая, която обикалям, затворени са отвътре, есен е все пак.

И дали от връхлетелите ме спомени, дали от болката в крака, сядам на дивана в гостната, докосвам с ръка кожената му повърхност, вдишвам дълбоко и струва ми се, долавям аромата на Ина. Тук правихме любов за пръв и за последен път, пихме вино под ароматна светлина на френски свещи, слушахме Бетховен от старият германски грамофон...

Помня онзи пролетен ден. Валеше като из ведро, тя бе попила сякаш всичката вода от небесата. Когато съблече палтото си, остана локвичка на пода, в която няколко дни се оглеждаха очите й, пълни с очаквания и намерения, които аз така и не съумях да разчета. Проумях, когато вече си бе отишла – сълзи са валяли през него ден, предвестник на една отиваща си, наранена любов. Вината от загубата, като впръсната от пулверизатор се разтвори на милиони атоми. Попиха я мълчаливо, съучастнически, стените и таванът на тая стая, мебелите, диванът. Но е разпръснат укорът от непризнанието в собствените ми пори и съзнание, усещам с всяко едно свое сетиво присъствието му, страшно е да се събуждам всеки божи ден с чувство за вина, да заспивам с болка, страшна е и мисълта, че ще напусна този свят самотен. Тук е разковничето за загубата й, в самия мен!

Стъпките се размърдаха, не много шумни, но отривисти някак, решителни. Изправих се, очите ми започнаха да свикват с мрака и ужасът, скрит в него, вече не изглеждаше толкова противен, не се плашех. Това трябваше да свърши, да има край!

Пристъпих напред, проблесна нещо, да, рамката с общата ни снимка, поставена върху старинен скрин, а проблясъкът идваше от зазоряването. Вън последните войни на мрака отстъпваха сразени от силата на настъпващият ден. Сбогом нощ, изпарявай се, чупката!

И се развиках тогава! С пълно гърло, извън себе си от ярост, събрал злобата и унижението от нелепостта на цялата тази ситуация. Креснах:

- Излез! Който и да си, каквото и да искаш, излез! Покажи се! Тук съм и те чакам!

Тишина, като в гробищен парк, ме блъсна в отговор, нищо не раздвижи сенките в ъглите.

И тогава се засилих напред, блъсках врати, преобръщах столове, като безумец ревях, търсейки оня, изродът, среднощният неканен гост, извадил ме извън кожа, превърнал ме цял в кълбо нерви, оголено и обезкръвено, наранимо, но безчувствено от волята ми. И отварях и отварях безброй врати, спусках и изкачвах безброй стълби, когато изведнъж усетих, че стъпалата под мен сякаш оживяха, станаха някак хлъзгави и меки, стъпвайки - затъвах в тях, като в блато. Трябваше да се движа непрекъснато, а лепнеха краката ми, повличаше ме надолу тресавището.

Цял вир – вода от усилие, едва поемащ си дъх, се добрах се до коридора, за да видя как изпънатите до преди миг персийски пътеки по него, се бяха непривично изкривили, като в агония се виеха, като обхванати от пламъци влечуги, а стените заплашително вибрираха. Зъбеха ми се и се смееха с ужасен кикот, навирайки стенните апликации в лицето ми; нямаше ток, а светеха мъждиво, размазвайки лепкавата смрад на тъмнината по лицето ми, като конфитюр по филия прегорял хляб!

Замахнах и в усилието си да ударя една от тях, залитнах. Строполих се, а пътеките започнаха да се увиват около мен, душаха ме. Опитах се да стана, да побягна, но хлъзгави и алчни за плътта ми, със жвакащ звук се превърнаха в огромна воняща уста, поглъщаха ме. Паднал на колене, потърсих опора в стената, но ръцете ми потънаха в нея до лактите. Закрещях от ужас!

И в този миг, до главата ми, съвсем ясно чух, преминаха стъпките на непознатия. Не се спряха, прекрачи ме, както ми се стори – внимателно, отмина спокойно двата метра до входната врата, щангите безропотно излязоха от гнездата си, отвори и…излезе.

Не знам колко време съм лежал. Когато се изправих, през прозореца нахлуваше сънената дрезгавина на утрото, входната врата зееше отворена, нямаше никой. Изправих се, погледнах през прозореца. И застинах!

Под сълзящият уморено ситен дъждец, бавно преминаваше погребална процесия. Нямаше оплаквачки, изпращачи. До шофьора седеше Ина, с черен шал, посърнала, с подути от плач очи.

Втурнах се през стаята и минавайки край скрина, забелязах, че рамката е разместена. На общата ни снимка бе само тя, аз липсвах, като че никога не съм бил там!

- Ина! – извиках и се втурнах към процесията, но, о, Господи!

Аз не се втурнах! Аз и не крещях! Аз..не бях там. Не бях и тук. И странно защо, си помислих, че може би съм в оня, дървен сандък, отзад в катафалката.

О, да! Бях сигурен, че съм там!

Бавно се отпуснах до стената, свлякох се, доколкото може да се отпусне или свлече някой, който вече го няма, и осъзнах, че искам, ужасно много искам, не да бъда спасен! Не! Вече е прекалено късно за това.

Чакам да бъда намерен.

За да преосмисля значението на мотото си, че човек избира това, което счита за правилно и после живее с него.

Да усетя как някой ми помага да се изправя, нечия жадувана, топла прегръдка направлява крачката ми. Благодаря, благодаря ти!

Нечий красив и обичан смях да избухне като цветен еликсир от мечти и желания до ухото ми, влюбен глас да ми прошепне:

- Хайде, моя любов! Уискито не ти понася вече, хайде да си лягаме.



Румен Романов

08.11.2009 г.


Share/Bookmark

3 коментара:

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.

"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."

Емили Дикинсън

Случайни публикации