Някои неща е по-добре да останат такива, каквито са, след като сме им позволили вече да се случат.
Видях снимката й в едно списание. Още тогава ми хареса. Лицето й бе в сянка, но овалът му, красиво отметнатата глава, пилеещите се, като водопад коси, ме впечатлиха. Не знаех нито коя е, нито откъде е, но загадъчността й ми напомняше за някого, за нещо, може би за сън изпълнен с копнежи, част от фантазиите ми.
Мислех, че съм я забравил, докато един ден съвсем случайно, отново видях фотографията й на една изложба. Беше снимана при залез, в контражур, което я правеше още по-красива. Прекрасен силует на фона на огромното огнено кълбо, потъващо в Дунав. Познах и мястото на снимката - речна гара, под часовника. Стрелките му сочеха деветнадесет и тридесет и четири.
Заинтересувах се, защото вестникът за който работех си търсеше рекламно лице; стори ми се подходяща. А и бях любопитен толкова ли е всъщност красива, колкото силуетът й. И май, не исках да призная и пред себе си, бях задочно влюбен в един лик винаги оставащ в сянка.
Познат фотограф ми каза, че може би живее в района. Засечена случайно е станала обект на негов колега. Няколко дни подред дебнах до пълен залез на паркинга, срещу чакалнята, но не се появяваше. Сигурно не ми е било съдено да я срещна.
Не мога да кажа, че я забравих, но улисан в подготовката по издаване на нов брой, по-рядко се срещах за нея. От работа не ми оставаше време дори да се видя с бившата си съпруга, беше ми оставила вече десетина съобщения. Тя работеше за конкуренцията и служебен обяд би разбунил духовете, би навредил на кариерите и на двама ни, така че, трябваше да се отбия в апартамента й.
Кариерите - основна вина за раздялата ни.
Един късен следобед ми се стори, че зърнах моята непозната. Затичах се след нея пробивайки си път с лакти всред тълпата. Тъкмо я наближих, тя изчезна. Останах много разочарован.
Късият есенен ден се готвеше да се оттегли в почивка. Тихото време и предстоящата зима караха хората да се радват на последните слънчеви лъчи. Главната улица бе изпълнена с разхождащи се.
Тогава я видях за втори път. Всред нестройно крачещото гражданство, елегантната й фигура се открояваше отдалеч. Побягнах след нея, бях решен на всяка цена да я настигна. Но историята пак се повтаряше. Тъкмо я доближах, тя изчезваше! Въртях се на едно място, обърнах магазините по шевовете, влизах в кафенета, барчета - нямаше я. За да се появи минути по-късно в другия край на улицата. Сякаш умишлено стоеше да я забележа, но щом направех крачка към нея, я грабваше потокът от хора.
Мина деветнадесет часа, слънцето клонеше към залез. Светнаха рекламите по сградите, от близкият ресторант долетя музика. Свечеряването бе прелюдията към вечерния живот на града. Заведенията се понапълниха, минувачите пооредяха.
Тогава моето видение се появи отново, тоя път пресече главната и се спусна към речна гара. Едва сдържащ дъха си от вълнение, я последвах - този път нямаше начин да не успея. Още повече, че по тая пресечка минаваха малко хора. Ясно виждах фигурата й да се движи по другия тротоар. Сега между нас имаше само някакви си петдесетина метра, но задържах умишлено дистанцията, за да не я изплаша. А и нямаше вече къде да се скрие.
Стигна гарата. Отдалеч я зърнах изправена, с поглед към залязващото слънце, сякаш разговаряше с него. Наистина изглеждаше прекрасно. Не лицето, само очертанията на тялото й, но въображението ми трескаво работеше. След минутка стъпих на перона.
Беше изчезнала.
Отново!
Обходих чакалнята, бюфета. Нямаше я. Сякаш се бе изпарила. Озадачен зяпах там, където допреди миг стоеше.
Заревото на слънцето пръскаше последни алени отблясъци по спокойните води. Когато се потопи с безмълвието си в реката, остави в съзнанието ми ясните контрастни очертания на великолепието, което си бе отишло. Също толкова внезапно, както бе дошло в живота ми. Запази тайната си, скри се. Като че ли и тя се гмурна във водите с него, скривайки миналото, не позволявайки ми да надникна в бъдещето й.
Стоях в очакване да се случи нещо, да изплува, да тръгне с боси нозе по лунната пътека недокосваща повърхността, да ми помаха с ръка, а вятърът да развява ефирната й дреха. Да я последвам…
Нищо такова не се случи.
Зад мен хлопна врата. Касиерката заключваше чакалнята.
- Колко е часът? Нали има влак в 19.45? - запитах я.
- Има, да, но замина преди единадесет минути.
- Как така заминал, та той още не е пристигнал, вижте!
Посочих часовника на перона. Сочеше 19.34.
- О, не го гледайте. От миналата зима си е така. Няма кой да го поправи.
Стъпките й отекнаха към паркинга.
Аз останах под неработещият часовник загледан в тъмните води на Дунав. Единадесет минути. Толкова бе разликата във времето, ако бе хванала влака.
Какво пък, утре ще дойда по рано. На всяка цена! И ще чакам. Ако трябва до зимата. Още месец само, все ще се появи.
Реших, че мога да посветя остатъка от вечерта на бившата си съпруга. Крачех по кея и си спомнях как някога двамата тук се научихме да посрещаме и изпращаме залезите. Някога. Преди пет години. След една година брак се разделихме, но останахме близки. Дори, сигурен съм, повече от това.
Посрещна ме с чаша вино в ръка. Тъкмо бе излязла от банята. Ухаеща, мокра и красива, по-красива от всякога
- Искаш ли?
Присъединих се към скромното й тържество, имах нужда от глътка:
- Какво празнуваме, да не си превзела още някоя медия?
- Не! Имам наистина малък повод, но не е по бизнес.
Съзерцавах я и се мъчех да намеря поне една причина, поради която нормален мъж би се разделил с такава жена.
- Днес ми се случи нещо...странно и невероятно - продължи тя след като отпи. – Искаш ли да ти разкажа?
Умирах да слушам гласа й, усещах колко много ми е липсвал. Кимнах.
- Но обещай, да не ми се присмиваш!
- Заклевам се!
Усмихнахме се и двамата, а тя продължи:
- От известно време ме е обхванала някаква носталгия, сигурно е от смяната на сезоните, знам ли, но честичко слизам на речна гара, правя снимки на реката, залеза...
Наострих уши:
- Днес слизала ли си?
- Не се разбрахме да ме прекъсваш, нали? - нацупи ми се мило и оживено, някак одухотворено продължи:
- И разбрах, че си имам таен обожател, представяш ли си, някой ме е забелязал.
Мълчах. Мислех си, че човек трябва да е идиот или обратен за да не я харесва, но започнах и да се досещам какво се е случило, или поне ми се искаше да е така. И изпитах желание в тоя момент, Господи!, толкова силно бе то - да я спра, да доразкажа вместо нея, да я прегърна.
- Кой мъж не би те забелязал? – вметнах вместо това, но я видях развълнувана, размечтана; прехапах устни, замълчах.
-...И това ми хареса! - продължи със затворени очи, като че ли не ме бе чула. Аз не съществувах в момента - вглъбена в разказа си сега не бе тук, бе там, при приключението си.
- Свечеряваше се. Разхождах се из града, когато забелязах, че някакъв мъж ме следи. Отначало помислих, че ми се е сторило, но мъжът все по-настоятелно си пробиваше път в тълпата, настигаше ме. Не, не беше някакъв маниак, не си мисли! По-скоро романтик усетих, но все не успявах да зърна лицето му, а като че ли ми напомняше на някой…Скрих се в кафето, при Магда, за да го наблюдавам през витрината.
“Но аз влизах днес там, нямаше те!” - прекъснах я на ум.
- В тоя момент, влезе ти. Изникна от някъде. Помня този ти навик - да се появяваш внезапно – засмя се. - И се скрих в кухнята, за да не разваля играта с непознатия. Не се сърдиш, нали?
Протегна чаша към моята, звънът й бе някак далечен, заглъхваше в главата ми, между изпадналите в паника мисли, изплашен, чезнещ. Тя се е крила от мен?
- И, - съвсем се бе оживила, качи красивите си нозе на масичката, халатът се бе разтворил, откривайки прекрасните й колене, прасците й, по-надолу малките, сладки пръстчета...- и се започна една забавна игрица. Той се загуби, смеси се с хората, реших че се е отказал, появях ли се обаче на Главната - току изскачаше и хукваше подире ми. Така почти до залез се гонихме. И знаеш ли, сега като се замисля - на теб ми заприлича отдалеч. С твоят ръст, почти същата походка, но някак по – жизнена, целеустремена, и също като теб упорит в преследването на целите си, последователен…Винаги съм си мислила, че ако някога харесам друг мъж, то неминуемо трябва да прилича на теб.
Очите й се усмихваха, стаена надежда ли прочетох в тях, въобразявах ли си...
- Разбира се, ти си толкова зает, знам! Когато те потърся, телефонът ти е вечно на секретар, а моят е в ръката ми, ако бе звъннал, щях да вдигна...Но както й да е. Имаше опасност да си изтърва снимките на залеза, затова зарязах игричката с непознатия и се отправих към кея. Струваше ми се, че чувам далеч отзад стъпките му, но вече бързах, не ми се играеше. Закъснях естествено, залезът никого не чака, ти ми бе го казал веднъж, направих няколко кадъра и щях да тръгвам, когато отново те видях. Сякаш ни е било съдено цял ден да се преследваме. Слизаше към кея, щяхме да се засечем, не ми беше до разправии, затова се мушнах в нашия локомотив, музейният експонат. Помниш ли как веднъж се крихме от дъжда цяла нощ там?
Засмя се и кълна се, в този момент бих убил за този смях. За нейният смях и спомените свързани с него. Стоях и я слушах, и не ми се вярваше, че вече никога нямаше да ни се случи. В оная нощ не ни се тръгваше от там, молехме се да не свършва никога и да вали, вали. Така прегърнати, на студения под, върху моето яке и нейната рокля искахме да изживеем живота си.
- Ти се позавъртя, говори с касиерката и си тръгна. А аз, по пряката пътека, ако не си забравил и нея, под моста, и на бегом се прибрах. И тъкмо си взех душ, когато ти позвъня. Та така. Имам си таен обожател, какво ще кажеш?
- Какво да ти кажа…
Можех да й разкажа всичко. Щяхме да се посмеем, да се върнем назад, в годините, да пием вино, може би и любов да правим, но срещнал погледа й разбрах, че това ще й прозвучи като най-неуместната и просташка шега, чута през последните няколко години. Тези, в които бяхме разделени.
Станах и сухо се сбогувах. Измислих си някаква неотложна работа, една от ония, заради която сега живеех сам, изхлузих се от апартамента й и поех пеш към квартирата си. Не знам на колко мъже се е случвало да им говорят всъщност за тях, визирайки друг, и как са се чувствали, но сигурен съм - ако ме удари влак, по-малко ще боли.
Някои неща е по-добре да останат такива, каквито са, след като сме им позволили вече да се случат. В очите й имаше мечти, но не въздишаше по мен. Мигом щяха да рухнат, да се срутят с прекършени криле, ако разбереше истината. А бяха крехки мечтите й. Твърдя това със сигурност. Още не се бе възстановила след раздялата ни. За нея сега бе важно да се чувства жива и желана, такава, за каквато бе родена и заслужаваше. Да има мечтите си и този свой таен обожател, който, слава богу, никога няма да я открие. Докато не се появи друг, истински. Защото той можеше да й даде всичко - от несбъднатите копнежи, до сладките еротични сънища. Аз се опитах, но не успях.
За нея това беше нов стимул, можеше да доведе до ново начало, да преосмисли разбитият си живот, да поеме глътка въздух, да прекрачи чертата на нерешителността си. За да не посреща самотна изгревите. И за да изпраща залезите с някого до себе си.
И въпреки, че бях сигурен в правилността на решението си, не знам защо в гърлото ми горчеше, а влажният нощен вятър носеше миризмите на самота и безнадеждност. И крачейки си мислех за още нещо - за онези единадесет минути, през които човек може да промени съдбата си, дори и след един изпуснат влак.
Стига да не е музеен експонат.
Румен Романов
http://romanov.blog.bg/
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.