Десети етаж

- Наистина ли мислиш, че можеш да полетиш?
Гледам я. В бяла рокля е, демоде, доколкото разбирам нещо от това.
Виж, за жени без рокли, по имам, какво да разкажа.
- Мога!
Съвсем сериозна е, но съм свикнал, да ме приемат насеризоно жените. След седемнайстата си годишнина. Когато една съседка нахлу у дома, в отсъствието на мама. За тава дойде, а си тръгна без, но усмихната и щастлива; толкова, колкото никой не я беше виждал на нашата улица. После, приказката тръгна бързо. Разнесе се. И мама се сдоби с най - красивите съседки. А аз, с интимен прякор. Жребче. Поради някои физиологични особености. Жените, казват, че било важна подробност. Не съм сигурен, че ги разбирам, защото, за едно джудже, невярващо в Снежанка, светът никога не разкрива докрай тайните си. Бързо свикнах с ролята си на жиголо и независимо, дали ми харесваше, се примирявах, приемайки го за даденост, а не за призвание. Човек не винаги може да избира.
- Ще се ожениш ли за мен?
Попита ме, а бялата й рокля предизвикателно помаха с краища, под закачката на ветреца.
- По - голяма си от мен - опитах да се измъкна.
Засмя се. А смехът й, предизвикателно и натрапчиво, отекна в душата ми. И там остана. Лесно ме надвиват със смях. Може би, защото ми е липсвал винаги. В къщи се нагледах на нацупени физиономии, стигат ми за цял живот. Вечно безпаричие, тате псуваше управниците, бачкаше на две места, а мама въздишаше по отминалите времена. И макар, че се радваше, на неочаквано, голямо внимание, на женското съсловие на махалата, а по - късно, дори и на част от градския елит, тя не бе щастлива. Не разбираше защо, изведнъж, се оказа толкова важна особа, в малкото ни градче. Женската й интуиция, й подсказваше, че нещо не е съвсем в ред. И често чувах, как плаче нощем в стаята си.
- Имаш избор - гласът на непозната ме сепна. - Ако се ожениш за мен, няма да скоча.
- Виж, нека да го обсъдим, но не тук - помолих я. - Да слезем долу.
Засмя се. И аз го направих, бях смешно джудже, пълно до устата със смях. А тя, бяла, красива птица. Качвайки се тук, не мислех, че има някой. Зърнах я на ръба на покрива, миг, преди да се отлепи от него. Неволно изкрещях. Спря, обърна се, срещнах погледа й.
- Хей! - викна ми. - Какво правиш тук!
Когато си джудже, с прякора Жребче, често трябва да правиш неща, които не харесваш, за хора, които не харесваш. Не винаги можеш да избираш, с кого го правиш. Плащаха ми, а това помагаше на татко, да си почива повече, на мама, да влиза в магазина с изправена глава. Когато Дяволът ти предлага това, което искаш най - много, дори да е самият Дявол, трябва да танцуваш с него.
- Попитах те нещо!
Искаше ми се да я помоля, да не крещи толкова, макар, да се съмнявах, домоуправителят да се сети, да ме търси тук. Така внезапно се върна. Добре, че жена му, Ана, зърна случайно колата му, да паркирва. Докато изляза в коридора, асансьорът вече наемаше по етажите, нагоре. Ана хлопна вратата, свивайки рамене, а аз хванах стъпалата към покрива. И ето ме, тук, при тая лудата, дето иска да полети.
- Мислиш, че съм луда, нали? И, че те баламосвам, че мога да летя?
Отново оня смях, обезоръжаващият.
- А, не, не! Не съм казал това...
- Тогава, кажи, че ми вярваш?
Бях съгласен да кажа всичко, само и само да не скочи, защото си представях, после, колко обяснения, трябваше да пиша. Нямах разумно обяснение на факта, че съм на този покрив, а не исках да компрометирам Ана. А и не ми се гледаше полет, от покрива на десет-етажен блок, знаейки, как ще завърши, на паважа. Щеше да стане една...
- Вярвам ти, разбира се! - помъчих се, гласът ми, да звучи уверено.
Изненадващо се приближи до мен. Погледна ме, от упор. Зелените й очи, бяха спокойни, но настойчиво се опитваха да надникнат в мен. Уж бях свикнал на женски погледи, не се подавах лесно, но тия очи, с нищо незаплашващи ме, гледащи без страст и жар, без любов и желания, тихо ме поглъщаха. Имах чувство, че ме разглежда отвътре. Като стар, познат албум, преглеждан вече милион пъти, който все пак отваряме, с надежда, че е останало нещо забравено в него.
- Ти си лъжец. - каза ми спокойно, без укор. - Гледай сега!
Зинах, да кажа нещо, но тя вдигна предупредително пръст пред устните си:
- Просто гледай!
И...полетя!
Бялата птица се залюля, краката й се отлепиха от плочата, започна да се издига във въздуха. Ръцете й плавно и спокойно се движеха, в лек размах, роклята й заплющя, заигра се с вятъра, косите й литнаха разпилени, около лицето й, зеленото в погледа й се сливаше със синевата над нас. Всичко бе за по - малко от минута; остана да си рее така, във въздуха, до мен, а аз, бях бездиханен. Когато се сетих, да си поема въздух, тя се спусна меко, без звук, докосна ме с ръка:
- Изплаши ли се?
Сигурно съм изглеждал още по - глупаво, дребното, засмяно джудже, пред величавата, бяла птица.
- Аз...аз...
Само това можех да произнеса.
- Спокойно, исках само да ти покажа.
Усещах допира й, през блузата си, нежен и ласкав, като маминия, в ония години, когато, сутрин, ме будеше, за детска градина. И думите й бяха същите: " Не исках да те изплаша. Само да ти покажа слънцето. Виж, изгряло е вече, и чака да се събудиш. "
Но от този сън, не можех да се събудя. Бях объркан, смутен, вярващо - невярващ на очите си.
- Сега се убеди, нали? Ето, за това, осем години вече, ме държат в психиатрия и ме тъпчат с лекарства.
Застана на ръба, там където я бях заварил на идване. А аз се свлякох на метър от нея. Краката ми се подкосиха. Седнах и не смеех да мръдна. Искаше ми се да остане. Да не полети, защото от тук нататък, не знаех и сам, как ще протече животът ми. И защото, осъзнах, че не нужно да си роден, като животно, за разплод, за да имаш мечти по - високи от десетият етаж.


Румен Романов
http://romanov.blog.bg/

Десети етаж

Изстрел в утрото

Изстрелът тресна неочаквано в сънливото утро. Вледених се. Тъй, както си бях по комбинезон, излязох. Отвън – ботушите, кожата - им сгърчена от студ, напукала се, как да ги обуя. Нахлузвам ги, без много да му мисля, неясно предчувствие натиска в гърдите, пари под лъжичката, като сутрешна язва ме разкъсва. Крача в снега, почти до колене е, а снощи комшията разрива с трактора. Пак е наваляло, дърветата са се привели като дебнещи ловци плячката си, завити презглава с огромно бели наметала, пухкави и искрящи. Слънцето, замръзнало нейде в небето, като крушка зад наплюто стъкло, размазано и студено, не топли. “Слънце със зъби” - казваше някога дядо. Хрущи наранен новият сняг, наранено е и сърцето ми и пропуска удар в ням въпрос: “ Кого застреляха?”
Обикалям откъм горния край двора, огромен е, над три декара без овощната градина. Цялата съм на шушулка, защо не наметнах ватенката поне. Крача и плача. Не знам и аз защо съм се вкиснала такава, но рева на умряло. Отнякъде пролайва куче, друго му отговаря, трето се включва с вой в какофонията - сакън! Това остава сега, само глутница да ме емне в тоя сняг, по тия баири. Бързам, колкото може да бърза една полугола жена, пронизвана от вятъра. Тъкмо стигам до другия край, още малко - и ще съм завъртяла пълна обиколка около наследственото имение, когато…тряяс! Тоя път изстрелът дойде изотзад, съвсем ясно го чух, даже на барут замириса. Не съм уж пъзла, но ме стисна за гушата нещо по-силно от мен и зловеща мисъл се вклини във вледененото ми мозъче: ”Край! Ами ако са го открили?”

- Господи, моля те! Моля те, Господи, не им позволявай това!

Моля се на Бог и - тичешком обратно по стъпките си. Който мисли, че е лесно в собствените си стъпки да газиш, гонена от страха, като от орда изгладнели чакали, да опита. Бягам и падам. Падам, заривам муцуна в снега и попържам. Как само попържам! Всичките, дето ги помня от дядо Тороман! Не от баща си, щото баща нямам. Забягнал с македонка във Влашко, дядо му теглил една майна и го отрязал от душата си като спукан апандисит. Изстъргал го като кървав съсирек от ощавената си от живота кожа и го забравил. Край него отраснах, щото пък мама я сгазил влакът. Тъй ме лъжеха, докато бях малка. Сетне разбрах, че е последвала баща ми във Влашко, там ги е намерила. Какво са се сдушили двете с македонката, не знам, но са затрили баща ми и заживели. Оная и майка ми. Човешката похот посока няма. Пол също. Такава е историята. И те ме мене тука. При дядо Тороман. Той се помина лани, аз съм сайбията вече. Стоката наглеждам, и двора, и градината. Стоката – петдесет глави мeриносови овце, десет крави, две дузини кокошки. И Станчо. Той ми е любимецът!

Тресе ме. Въздухът като изпълнен със стъклени стърготини ме затлачва, като шаран по Никулден уста отварям, а нищо не гълтам. И ми бучи в ушите, като че ли съм препила на казана с мъжете. Ама не съм. Страх ме гони мене. Шубе. Тоя изстрел…Че и два….

- Господи, - пак започвам молитва, - моля те бе, като човек те моля значи…Не ми отказвай помощта си, Господи!

Завивам зад ъгъла, а съм станала цялата на жива буца вледенен страх, кръв ми тече по лицето, дето паднах, размазала съм я , сигурно страшна изглеждам, косите ми на клечки, обвити с вледенена скреж, ботушите пълни, преливат. Де да можеха да прелеят! Сняг на трохи скърца, забиват се и нараняват ходилата, глезените и лепнат, лепнат. И там кръв, чак жвака. Нищо, потърпи, потърпи още малко! Трябваше още снощи...Не, не снощи, още миналата седмица да го изместя от там. Размирни са времената, я какви години дойдоха. Човек за човека вече не е брат, както било някога. Вълк е. Какво остава за другите. Мамка му, дано не са го открили, дано не са гърмели по него, дано ми е жив.

Тичам и рева, залитам като след онзиденшният запой с Мишо Варджията, по на кило и триста мастика, комбинезонът по мен на тенеке е станал, усукал се е около бедрата ми, дере прасците, гръб, корем, всичко е в рани. Още малко. Зад ъгъла, наближавам го, вече чувам гласове. Единият е Марко Асенов, а другият…Другият не мога да го позная. Наближавам, още малко, още…И се изправям пред тях. Не знам бяс ли е горял в очите ми, на избягала луда от Карлуково ли съм им заприличала, или като изнасилена от седемте джуджета Снежанка, но в миг и двамата изтърваха пушките, отстъпиха крачка назад, закръстиха се.

- Мамицата ви! – рева насреща им – душиците ви изпивам! Изроди мръсни, до крак ви изтребвам и вас, и челядта ви. Паля ви къщите, окото ми не мигва, вашата…

Непознатият, гражданче някакво, към него се хвърлям, Марко Асенов ми е ял попарата есента, на борбите. Пръв пехливанин в околията бил, жена него не можела да го бори. В Лома под Басарбово щях да го удавя, като го метнах от високото. Пищи гражданчето, като заклано пищи, разперило пръсти пред лицето си, хвръкна му смешната купешка шапка с перо на земята, стъпках я, на баница заприлича, забих нокти в гърлото му, докопах ножа от колана му, прекрачих го, ей тъй, както беше паднал, му опрях острието до гърлото.

- Защо го застреля, верицата ти изкопчийска! – съскам и натискам полека и едва се удържам, а усещам как острието полека хлътва, срязало е кожата, кръв плисва, налучквам гръкляна, едно движение ми трябва само, едно движение, все едно клечка кибрит драсвам, толкова му е нужно на човек…
Фъфли оня, обяснява, и Марко се опитва да каже нещо, но заслепена съм от яд, не чувам, не разбирам, а ми иде да режа, да режа!
Дръпна ме внезапно нещо отзад, през кръста, като че ли за влак бях вързана, а той със сто километра мина край мен, та ме отвя. Един мъж само има на света, на леля Стана Ганева големият син, Еленко, дето може кака ви Дора от земята да отлепи. Един мъж само, пред който забравям и ума и дума и се забивам не само с очите, а цялата в земята се побивам и като пиле ровя с върха на носа си, колкото да дишам, докато е наблизо. И ме емват тогава едни огньове, цялата горя, изпарявам се през порите си, на дим ставам под погледа му, под ония небесносини, теменужни очи, и се разтапям полека, жива умряла съм, ама в една нега, дето ако има как да продължи и да не свършва, топя се, топя…

- Дорче, спри се, Дорче – шепти ми, а гласът му гали, милва, успокоява, покорява и заробва за цял живот.
Ръцете му едни яки, огромните им шепи са ме прехванали през кръста уж, а усещам пръстите му през гърдите си, до гърлото стигат, а отдолу чак до бедрата. И ме дига от оня нещастник, а той врещи и не спира, натиснал с шепи порязаният си врат, отнася ме настрани, стопля ме дъхът му, не чувствам ни студ, ни болка, забравям за какво съм всъщност излязла по нощите, дето се казва, когато и кокошките спят още, какво майка си диря при тия мъже, гола голеничка, по един комбинезон само и дядовите ботуши. Говори ми нещо, сваля ватенката от гърба си, намята ме, придържа ме. Освятках се вече, нищо ми няма, ма не се дърпам. Като пияна стъпвам, такова ми е едно хубаво и омайно! И така мирише на мъж дрехата му, не, не на мъж! - на Еленко ухае, че ми се ще да остане тая омая и по мен, тъй както е намерила място в душата и сърцето ми, насадила се е там неканена, но добре дошла и завинаги.

Води ме Еленко към къщи, вървим вече по полуразринатата пътека, облегнала съм се на рамото му, минаваме през двора за по-накратко, пък и там добитъкът е поразтъпкал, по-леко се ходи, минаваме и край кочината и тогава виждам вратичката й отворена!

- Станчо! – писвам. – Няма го Станчо!

И се свличам на колене пред празния свинарник, и вдигам ръце към небесата, и воят ми кънти над селото. Дърветата, ония неми стражи, потръпват изплашени, отърсват ямурлуци, хвърчи от тях бяло, искрящо; като завеса се спуска пелина от наветрен от яростта ми сняг, засипва пътища и пътеки. Ставам, блъскам Еленко, към канията му посягам, ножът му лъсва в ръката ми, непреклонна и зла, отмъстителна съм, търча обратно и търся ония, двамцата. Крещи отзад хубавецът, забравила съм тръпката си към него, само ярост и омраза ме водят, отварям пътната портичка, отхвръква от пантите, разпиляват се по земята изгнили летви и трески, излизам на опустяла улица. И чудо!

Откъм бабини Митрини идат. Там значи е бил, тя има женска за разплод. Ма на мене кой да ми каже - и защо ли! Да не съм му стопанка случайно! Как така ще влизат и вземат без да питат, бе! И то баш по Коледа!

Марко Асенов, пехливанинът, дърпа с въженце моя Станчо, а откъм опашката бута гражданчето, внук на Митра ще се окаже май.

Станчо, хубавецът на мама! Зяпвам от изненада, настига ме и Еленко, внимателно взема ножа от ръката ми, не се противя, бърбори ми нещо. А прасето щом ме видя, скочи, ако щете вярвайте, хукна към мен, досущ кученце. Повлече оня калпазанин подире си, заби муцуна в снега, пусна връв, пусна всичко. Рече да изпсува, ама зърна погледа ми и се отказа. Нерезът върти опашка, умилква се, бута с муцуна ръцете ми, ласка търси, почесвам го зад ухото, примира си за това, ляга, търкаля се, вирнал крака, същинско магаре лятос, кога е нападнато от конски мухи под опашката. И ми олеква. И се смея аз, и кънти гласът ми, и се изправят дърветата, верни пазачи, сплитат пак клони, че и птици запяват, да разкрасят мразовитото утро. Изтриват облекчено потта от челата си гражданчето и пехливан Марко, палват цигарки, потупват по гърба и Еленко, а той е смаян, зазяпан, ококорил ей такива очи, синенища, ама не знам на кого се радва – на мене ли, на Станчо, или че мина без жертви всичкото. Пък и не ми се мисли баш сега. И тръгвам към двора. Щастлива съм, студ не чувствам, болка не чувствам, една огромна радост стопля душата ми. Моят Станчо се завърна! Не са го гръмнали, не са го разпарчетисали и сланината му на сапун сварили, че го бях жив оплакала. И той грухти подире ми, любовникът на мама, стъпя напето, знае, че го чака топла мамалига и достоен живот. Докато е мъж. Докато е читав за заплождане.

Така и не разбрах по кого са гърмели ония. Я гаргите да плашат, я с тия пушки на мъже са се правели, я по вълк, минал на бегом нейде из пиянското им съзнание.

Румен Романов
28.11.2009
http://romanov.blog.bg/

Изстрел в утрото

Видение контражур, или единадесет минути

Някои неща е по-добре да останат такива, каквито са, след като сме им позволили вече да се случат.



Видях снимката й в едно списание. Още тогава ми хареса. Лицето й бе в сянка, но овалът му, красиво отметнатата глава, пилеещите се, като водопад коси, ме впечатлиха. Не знаех нито коя е, нито откъде е, но загадъчността й ми напомняше за някого, за нещо, може би за сън изпълнен с копнежи, част от фантазиите ми.
Мислех, че съм я забравил, докато един ден съвсем случайно, отново видях фотографията й на една изложба. Беше снимана при залез, в контражур, което я правеше още по-красива. Прекрасен силует на фона на огромното огнено кълбо, потъващо в Дунав. Познах и мястото на снимката - речна гара, под часовника. Стрелките му сочеха деветнадесет и тридесет и четири.
Заинтересувах се, защото вестникът за който работех си търсеше рекламно лице; стори ми се подходяща. А и бях любопитен толкова ли е всъщност красива, колкото силуетът й. И май, не исках да призная и пред себе си, бях задочно влюбен в един лик винаги оставащ в сянка.

Познат фотограф ми каза, че може би живее в района. Засечена случайно е станала обект на негов колега. Няколко дни подред дебнах до пълен залез на паркинга, срещу чакалнята, но не се появяваше. Сигурно не ми е било съдено да я срещна.
Не мога да кажа, че я забравих, но улисан в подготовката по издаване на нов брой, по-рядко се срещах за нея. От работа не ми оставаше време дори да се видя с бившата си съпруга, беше ми оставила вече десетина съобщения. Тя работеше за конкуренцията и служебен обяд би разбунил духовете, би навредил на кариерите и на двама ни, така че, трябваше да се отбия в апартамента й.
Кариерите - основна вина за раздялата ни.
Един късен следобед ми се стори, че зърнах моята непозната. Затичах се след нея пробивайки си път с лакти всред тълпата. Тъкмо я наближих, тя изчезна. Останах много разочарован.
Късият есенен ден се готвеше да се оттегли в почивка. Тихото време и предстоящата зима караха хората да се радват на последните слънчеви лъчи. Главната улица бе изпълнена с разхождащи се.

Тогава я видях за втори път. Всред нестройно крачещото гражданство, елегантната й фигура се открояваше отдалеч. Побягнах след нея, бях решен на всяка цена да я настигна. Но историята пак се повтаряше. Тъкмо я доближах, тя изчезваше! Въртях се на едно място, обърнах магазините по шевовете, влизах в кафенета, барчета - нямаше я. За да се появи минути по-късно в другия край на улицата. Сякаш умишлено стоеше да я забележа, но щом направех крачка към нея, я грабваше потокът от хора.
Мина деветнадесет часа, слънцето клонеше към залез. Светнаха рекламите по сградите, от близкият ресторант долетя музика. Свечеряването бе прелюдията към вечерния живот на града. Заведенията се понапълниха, минувачите пооредяха.

Тогава моето видение се появи отново, тоя път пресече главната и се спусна към речна гара. Едва сдържащ дъха си от вълнение, я последвах - този път нямаше начин да не успея. Още повече, че по тая пресечка минаваха малко хора. Ясно виждах фигурата й да се движи по другия тротоар. Сега между нас имаше само някакви си петдесетина метра, но задържах умишлено дистанцията, за да не я изплаша. А и нямаше вече къде да се скрие.
Стигна гарата. Отдалеч я зърнах изправена, с поглед към залязващото слънце, сякаш разговаряше с него. Наистина изглеждаше прекрасно. Не лицето, само очертанията на тялото й, но въображението ми трескаво работеше. След минутка стъпих на перона.
Беше изчезнала.
Отново!
Обходих чакалнята, бюфета. Нямаше я. Сякаш се бе изпарила. Озадачен зяпах там, където допреди миг стоеше.
Заревото на слънцето пръскаше последни алени отблясъци по спокойните води. Когато се потопи с безмълвието си в реката, остави в съзнанието ми ясните контрастни очертания на великолепието, което си бе отишло. Също толкова внезапно, както бе дошло в живота ми. Запази тайната си, скри се. Като че ли и тя се гмурна във водите с него, скривайки миналото, не позволявайки ми да надникна в бъдещето й.
Стоях в очакване да се случи нещо, да изплува, да тръгне с боси нозе по лунната пътека недокосваща повърхността, да ми помаха с ръка, а вятърът да развява ефирната й дреха. Да я последвам…

Нищо такова не се случи.

Зад мен хлопна врата. Касиерката заключваше чакалнята.
- Колко е часът? Нали има влак в 19.45? - запитах я.
- Има, да, но замина преди единадесет минути.
- Как така заминал, та той още не е пристигнал, вижте!
Посочих часовника на перона. Сочеше 19.34.
- О, не го гледайте. От миналата зима си е така. Няма кой да го поправи.
Стъпките й отекнаха към паркинга.
Аз останах под неработещият часовник загледан в тъмните води на Дунав. Единадесет минути. Толкова бе разликата във времето, ако бе хванала влака.
Какво пък, утре ще дойда по рано. На всяка цена! И ще чакам. Ако трябва до зимата. Още месец само, все ще се появи.
Реших, че мога да посветя остатъка от вечерта на бившата си съпруга. Крачех по кея и си спомнях как някога двамата тук се научихме да посрещаме и изпращаме залезите. Някога. Преди пет години. След една година брак се разделихме, но останахме близки. Дори, сигурен съм, повече от това.
Посрещна ме с чаша вино в ръка. Тъкмо бе излязла от банята. Ухаеща, мокра и красива, по-красива от всякога
- Искаш ли?
Присъединих се към скромното й тържество, имах нужда от глътка:
- Какво празнуваме, да не си превзела още някоя медия?
- Не! Имам наистина малък повод, но не е по бизнес.
Съзерцавах я и се мъчех да намеря поне една причина, поради която нормален мъж би се разделил с такава жена.
- Днес ми се случи нещо...странно и невероятно - продължи тя след като отпи. – Искаш ли да ти разкажа?

Умирах да слушам гласа й, усещах колко много ми е липсвал. Кимнах.
- Но обещай, да не ми се присмиваш!
- Заклевам се!
Усмихнахме се и двамата, а тя продължи:
- От известно време ме е обхванала някаква носталгия, сигурно е от смяната на сезоните, знам ли, но честичко слизам на речна гара, правя снимки на реката, залеза...
Наострих уши:
- Днес слизала ли си?
- Не се разбрахме да ме прекъсваш, нали? - нацупи ми се мило и оживено, някак одухотворено продължи:
- И разбрах, че си имам таен обожател, представяш ли си, някой ме е забелязал.
Мълчах. Мислех си, че човек трябва да е идиот или обратен за да не я харесва, но започнах и да се досещам какво се е случило, или поне ми се искаше да е така. И изпитах желание в тоя момент, Господи!, толкова силно бе то - да я спра, да доразкажа вместо нея, да я прегърна.
- Кой мъж не би те забелязал? – вметнах вместо това, но я видях развълнувана, размечтана; прехапах устни, замълчах.
-...И това ми хареса! - продължи със затворени очи, като че ли не ме бе чула. Аз не съществувах в момента - вглъбена в разказа си сега не бе тук, бе там, при приключението си.
- Свечеряваше се. Разхождах се из града, когато забелязах, че някакъв мъж ме следи. Отначало помислих, че ми се е сторило, но мъжът все по-настоятелно си пробиваше път в тълпата, настигаше ме. Не, не беше някакъв маниак, не си мисли! По-скоро романтик усетих, но все не успявах да зърна лицето му, а като че ли ми напомняше на някой…Скрих се в кафето, при Магда, за да го наблюдавам през витрината.
“Но аз влизах днес там, нямаше те!” - прекъснах я на ум.
- В тоя момент, влезе ти. Изникна от някъде. Помня този ти навик - да се появяваш внезапно – засмя се. - И се скрих в кухнята, за да не разваля играта с непознатия. Не се сърдиш, нали?
Протегна чаша към моята, звънът й бе някак далечен, заглъхваше в главата ми, между изпадналите в паника мисли, изплашен, чезнещ. Тя се е крила от мен?
- И, - съвсем се бе оживила, качи красивите си нозе на масичката, халатът се бе разтворил, откривайки прекрасните й колене, прасците й, по-надолу малките, сладки пръстчета...- и се започна една забавна игрица. Той се загуби, смеси се с хората, реших че се е отказал, появях ли се обаче на Главната - току изскачаше и хукваше подире ми. Така почти до залез се гонихме. И знаеш ли, сега като се замисля - на теб ми заприлича отдалеч. С твоят ръст, почти същата походка, но някак по – жизнена, целеустремена, и също като теб упорит в преследването на целите си, последователен…Винаги съм си мислила, че ако някога харесам друг мъж, то неминуемо трябва да прилича на теб.
Очите й се усмихваха, стаена надежда ли прочетох в тях, въобразявах ли си...
- Разбира се, ти си толкова зает, знам! Когато те потърся, телефонът ти е вечно на секретар, а моят е в ръката ми, ако бе звъннал, щях да вдигна...Но както й да е. Имаше опасност да си изтърва снимките на залеза, затова зарязах игричката с непознатия и се отправих към кея. Струваше ми се, че чувам далеч отзад стъпките му, но вече бързах, не ми се играеше. Закъснях естествено, залезът никого не чака, ти ми бе го казал веднъж, направих няколко кадъра и щях да тръгвам, когато отново те видях. Сякаш ни е било съдено цял ден да се преследваме. Слизаше към кея, щяхме да се засечем, не ми беше до разправии, затова се мушнах в нашия локомотив, музейният експонат. Помниш ли как веднъж се крихме от дъжда цяла нощ там?
Засмя се и кълна се, в този момент бих убил за този смях. За нейният смях и спомените свързани с него. Стоях и я слушах, и не ми се вярваше, че вече никога нямаше да ни се случи. В оная нощ не ни се тръгваше от там, молехме се да не свършва никога и да вали, вали. Така прегърнати, на студения под, върху моето яке и нейната рокля искахме да изживеем живота си.

- Ти се позавъртя, говори с касиерката и си тръгна. А аз, по пряката пътека, ако не си забравил и нея, под моста, и на бегом се прибрах. И тъкмо си взех душ, когато ти позвъня. Та така. Имам си таен обожател, какво ще кажеш?

- Какво да ти кажа…
Можех да й разкажа всичко. Щяхме да се посмеем, да се върнем назад, в годините, да пием вино, може би и любов да правим, но срещнал погледа й разбрах, че това ще й прозвучи като най-неуместната и просташка шега, чута през последните няколко години. Тези, в които бяхме разделени.
Станах и сухо се сбогувах. Измислих си някаква неотложна работа, една от ония, заради която сега живеех сам, изхлузих се от апартамента й и поех пеш към квартирата си. Не знам на колко мъже се е случвало да им говорят всъщност за тях, визирайки друг, и как са се чувствали, но сигурен съм - ако ме удари влак, по-малко ще боли.

Някои неща е по-добре да останат такива, каквито са, след като сме им позволили вече да се случат. В очите й имаше мечти, но не въздишаше по мен. Мигом щяха да рухнат, да се срутят с прекършени криле, ако разбереше истината. А бяха крехки мечтите й. Твърдя това със сигурност. Още не се бе възстановила след раздялата ни. За нея сега бе важно да се чувства жива и желана, такава, за каквато бе родена и заслужаваше. Да има мечтите си и този свой таен обожател, който, слава богу, никога няма да я открие. Докато не се появи друг, истински. Защото той можеше да й даде всичко - от несбъднатите копнежи, до сладките еротични сънища. Аз се опитах, но не успях.
За нея това беше нов стимул, можеше да доведе до ново начало, да преосмисли разбитият си живот, да поеме глътка въздух, да прекрачи чертата на нерешителността си. За да не посреща самотна изгревите. И за да изпраща залезите с някого до себе си.

И въпреки, че бях сигурен в правилността на решението си, не знам защо в гърлото ми горчеше, а влажният нощен вятър носеше миризмите на самота и безнадеждност. И крачейки си мислех за още нещо - за онези единадесет минути, през които човек може да промени съдбата си, дори и след един изпуснат влак.
Стига да не е музеен експонат.




Румен Романов
http://romanov.blog.bg/

Видение контражур, или единадесет минути