събота, ноември 14, 2009

Докосване до Мария




Никой от вас не знае колко е хубав животът погледнат отгоре – надолу. Прекрасен е, макар и несъвършен. Пълен с красоти и вълшебства – по-вълшебни, от ония в приказките. И изненади! Много изненади. Най-голямата от тях е тая, за която всеки от нас мечтае, но разбира, че я е имал, едва когато си отиде – любовта. Най-голямата изненада е и най-великото чувство спохождало някога тая нещастна земя. И направило я да изглежда такава, каквато е.

Осъзнах това всичко изведнъж, докато се наслаждавах на полета. Явно не можеш да го видиш така ясно, когато си жив.
Мария.
За нея говореха какво ли не. Най-вече, че е тъпа мръсница, пачавра, курва. Не я познавах, знаех само, че е работила преди на Дунав мост, а сега продава книги. Как може такъв човек да е тъп? Може да се каже, че истинският ми живот започна точно в деня, в който загубих най-добрият си приятел, защото бе я срещнал преди мен. Аз винаги закъснявам, още при раждането си съм бил обърнат с гръб, може би съм загърбил и времето, затова я открих след Ицо. И когато ми разправяше какво е правил с “една в леглото”, когато ми се хвалеше облизвайки устни, описвайки с подробности всички мръсотийки, които му дойдеха наум, дори и не подозирах, че става дума за нея. Не знам какво точно съм си мислил, но когато я открих за себе си, все едно открих света. И разбира се бях лудо влюбен в нея. А тя бе жена, заради която си струваше да се живее. Иначе казано, струваше си да се умре.
Каквато и да беше Мария, за мен нямаше значение. Тя бе любовта на моя живот, макар да не я познавах още. Не и както ми се искаше.
Удивително е как те връхлитат нещата от живота. Любовта например! Любовта, която ме отведе при Мария е същата любов, която ме накара да убия най-добрия си приятел. Същата любов - различни резултати. Може би в бъдещето големите умове ще разтълкуват всичко това. Големите - учени, поети и писатели. Тия, които са по думите и тълкуванията им.
Знаете ли, винаги съм харесвал Ицо. Всъщност той бе един от нас, макар да се мъчеше да го забрави. Затова и се мота две години по столицата, опитва какво ли не, а си беше катерач от класа. Беше му в кръвта, трябваше да иде в планините.
Жалко само, че не се досети, че и аз бях влюбен в нея. Впрочем, мисля, че моето его ме накара да постъпя така. А дори не знаех, че имам такова, докато не срещнах Мария.
Когато увиснахме над оная урва, а клинът се измъкваше от стената, разбрах - въжето може да удържи само единия. Той не се и замисли:
- Катери нагоре, аз ще се задържа на пикела! Катери!
Никой не се е задържал само на пикел на голата стена на Крушево бърдо, само той го умееше.
- Катери, горе имам резервно, ще го пуснеш - бяха думите му.
Той ме спаси, разбирате ли. За да го убия след това. Можеше да се изкатери, бе два пъти по-бърз, а аз да се чудя как да се оправям с пикела. Но не го направи, пусна мен. Докато катерех си спомнях думите му, хвалбите, погледът с който ме изгледа, когато му я показах – моята голяма любов, от автобуса – крачеше замислена, хубава, а тълпата и мъглата й правеха път. И бе цялата в бяло.

- Тая ли бе! – искрено се удиви Ицо. – Не се занимавай с боклуци! Голямо си магаре, никога не ме слушаш! Тая не е за теб!”
Още тогава, в рейса, ми се прииска да го удуша. Още тогава, в рейса, ми разправи, че “оная” дето ми говорел за нея, всъщност била тая, мърлата, дето целият град я знаел що за стока е и колко пари струва.
Горе вече, на скалата, реших, че трудното е зад гърба ми, намерих въжето и го пуснах. И направих грешка - не се подсигурих. И когато той се върза, когато залази към мен, а аз се опитах да го изтегля, скапаното въже се осука около глезена ми, повлече ме. И нямаше за какво да се хвана, пикелът остана в Ицо, а единственият, подходящ за целта зъбер бе на пет метра от мен. Толкова. Пресметнах ги, когато лекомислено и пренебрежително отхвърлих мисълта за подсигуряване. И сега, след миг само, двамата с Ицо щяхме да летим към дъното. И тогава срещнах погледа му. Ням упрек? Не, по-скоро – приятелско - шеговитото му: "Ама, голямо магаре си! Никога не ме слушаш!"
Това казваха очите му. И тогава извади оня нож. Усмихна ми се, така, както правят само силните и сряза! Сряза въжето над себе си!
Викът ми, останал ням, увисна в пустото, над ужасяващият му полет продължил сякаш безкрай. И ме гледаше. И се усмихваше. И прибра, моля ви се, ножа в канията! Летеше към дъното, където щеше да се натроши като солета, но не искаше да се пореже поради немърливост...
След това...
След това останах само с орлите.
Слънцето гореше тялото ми, а зъзнех, изгаряше ме и отвътре чувство на вина, а по гърба ми ледени тръпки лазеха, изпаряваше се и последната капчица съмнение, която някога съм имал. Ицо го направи нарочно! Защото съм магаре и никога не слушам. За да ми натрие носа и ми докаже, че винаги е прав.
Орлите тържествено - гробовно стесняваха кръговете си над лобното му място, а аз мислех и мислех – наистина ли сряза въжето? Трябваше ли да вярвам на очите си, или на сърцето си, което казваше, че съм му длъжник. И че нарочно ме пусна пръв да се изкача, знаейки какво ще стане?
Отдалеч видях как проблесна под лъчите с хромираните си части кола - по пътя идеше белият Форд на Мария.
Знаех какво точно ще направя.
Каквото правят виновните, за да не се разбере вината им. Каквото правят отчаяните - не за да намерят надежда, а заради покоя след това. Каквото нямаше да направи Ицо, защото не допускаше грешки.
Освен една - да преспи с нея.

Тя все пак дойде.Точно както винаги съм го искал.
Слeзe от колата, пристъпи нежна и плаха, бялата й рокля мете с поли земята, търси ме с поглед.
Ще ми се още да бях там, да се бях позабавил още миг само...
Но да не се лъжем, не и сега, не и в този момент!
Тя дойде, защото мислеше, че Ицо е с мен.

Та, както ви споменах, едва когато полетях надолу се сетих да се огледам и разбрах:
Животът е толкова хубав! Животът е прекрасен дори и да е несъвършен. Изпълнен с толкова невероятна красота и какви ли не вълшебства, с милиони възможности и изненади. Но не можеш да го видиш тъй ясно, докато си там.
Аз поне, не можах.
А исках само да достигна до Мария. Само да се докосна до нея.
И ще ми се да вярвам, че успях накрая да го постигна, дори само за себе си. И че преобръщайки света наопаки, ще я докосна.
Макар и само за миг.

href="http://2.bp.blogspot.com/_WENHyb1cnZ0/Sv3cdhSkRsI/AAAAAAAAACo/CaFzehhh1UA/s1600-h/99.jpg">





Румен Романов


Share/Bookmark

5 коментара:

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.

"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."

Емили Дикинсън

Случайни публикации