„В джобчето ми дрънкат, семки и бонбонки...” – провокирани спомени

        Като малко дете целият свят ми изглеждаше по-розов, по-празничен, имаше повече трепет, имаше някаква магия във всичко. 

        В онези години, всяка вечер играехме на криеница, стражари и апаши, на челик, лимки и на какво ли не. Имахме си чудна градинка в квартала, която ми се струваше центъра на всички забави на света.

       Нали съм морско чедо, през лятото постоянно бях на плаж.  Почернявах толкова бързо, че близките ми се шегуваха: „Дайте да разпънем палатка и да показваме на полякините тен срещу заплащане” J.
 С братовчедката ми Благовеста, строяхме пясъчни замъци, заравяхме се в пясъка, цамбуркахме се във водата до посиняване... Много мразех дните, когато на плаж ни водеше баща и – свако Слави. Той беше крайно дисциплиниран във всичко, и слънчевите бани за нас се превръщаха в мъчение - 5 мин. по корем, 5 мин, по гръб – обръщахме се по часовник като кебапчета на скара L С мама и тате падаше веселба. Те сядаха да играят карти, и ни мятаха по едно око само когато влизахме в морето. Каталясвахме от лудории J 

Такава мъка и умора ми беше в горещината на връщане... L и най-често се уреждах баща ми да ме носи на раменете си  J

       Спомням си как идваха на гости деца, сядахме да играем на нещо, и аз все им подарявах по някоя играчка... И до сега не мога да отказвам....

       Обичах да скачам върху пружината на бабиното легло - още имам белег на брадичката от по-високата табла J А пък главата ми е цялата нацъфкана – Веска и Косьо (по-големите с една година братовчеди), бяха излезли да се надхвърлят с баластра (тъкмо щяха да асфалтират улицата пред портата); да не остана по-назад, сграбчих шепа камъчки и със замах ги метнах право...нагоре! Естествено, всичките паднаха на главата ми, и кръвта шурна като от лейкаL. Добре, че дядо не разреши да ме шият, а то майка ми, нали беше медицинска сестра, веднага ме повлече към спешния в Окръжна болница J

      Когато тръгнах на училище, понякога така се залисвах в игри на улицата, че се налагаше някой да ми пише домашното, просто заспивах права от преумора. 
( Тук се разкайвам и си дърпам ушите J )

      След това, родителите ми се разделиха, станах затворено, странно дете, книгите бяха моето убежище. Пак играех навън с децата, но вече много по-рядко и за кратко. Връщах се и отново потъвах в измисления свят.

     Да, беше хубаво детство. Нямаше компютри и интернет,  но не заключвахме или оставяхме ключа под изтривалката...

     Ама спрете ме де! Че то аз съм склерозирала вече и паметта ми е слаба, ама спомените като ме налегнат..., ще трябва да пиша роман с продължение ... J

     Мисля си, че ние възрастните трябва да направим всичко възможно, за да си възвърнем това очарование, което всички  имахме в детството - свежо и необичайно като приказка. Събитията са отминали безвъзвратно, но вътре в нас ние сме абсолютно същите, защото има такова местенце в душите ни, което не се променя, и за което времето е без значение J

P.S. Извинявам се за качеството и състоянието на снимките, ама са давени в наводнение, милион пъти разглеждани от дечурлигата, та затова са на такова дередже.

Ако съм ви досадила с бабешките си спомени,

 Руми е виновна с нейните "Петъчни задявки" J


Следващите жертви са Хриси, Идиотова, Док, Златина, Савлена, Глокси и Павел. Тъй де, няма само аз да ставам за резил J

 

„В джобчето ми дрънкат, семки и бонбонки...” – провокирани спомени