Извади си пръста от носа
Нужно ли е някой да поеме вина за нещата, които ни се случват, или си имаме готов виновник - съдбата? Съществува ли тя, или сме просто част от Великия хаос на вселената?
Нужно ли е сами да поемем отговорност за случващото се?
Трябва ли да говорим за грешките си?
Защо често добрите страдат от среща с лошите? И кого можем да виним за това? И защо ни се иска да го направим, особено когато губим почва под нозете си?
Докога хората ще живеят в противникови лагери, забравяйки, че имат обща цел - борбата с глада, болестите, смъртта. Каква е тази апатия, в която сме изпаднали? Заради умствения мързел не искаме да слушаме за Афганистан или Ирак. Казваме "Малко ли са моите проблеми, за да мисля и за другите".
Може би с развитието на технологиите забравихме да мислим. Означава ли това, че прогресът ще ни върне при маймуните?
С разказите в сборника „Извади си пръста от носа” не се нагърбвам да посоча най-слабото място на човечеството или да дам точната рецепта за добруване. Това са не толкова истории, колкото въпроси. Към мен самия, към вас. Героите в тях са и добри, и лоши, и тъжни, и весели, виновни и невинни. Такива, каквито са в живота. Смея се и тъгувам с тях, боли ме от загубите им, срам ме е от подлите им постъпки. Стремя се да не ги осъждам или порицавам, оставям това право на читателя. Понякога просто замълчавам. Читателят сам запълва празнотата, тишината на недоизказаното, с умението да чете и ненаписаното. За което Му благодаря. Благодаря и за търпението до следващия абзац. И макар че очаква не само развитието на историите, а и отговори на въпросите, длъжен съм да кажа - понякога няма такива. Нещата просто се случват. За да ни замислят.
Да извадим пръста си от носа! Да се събудим. Животът не е математическо уравнение или химична формула, живеем го веднъж и няма да ни стигне време да поправяме грешките след себе си и да не ги допускаме за следващия. Тоя живот, единственият, в който залитаме, падаме, ставаме и пак продължаваме. Същият, в който дори над Северния пояс слънцето ярко грее, когато сме в настроение, и птици пеят в най-мразовитата утрин. Той е същият, заради който ставаме от сън, бръснем се, закусваме и... се впускаме зад Голямата му врата. Той е, който ни грабва още от входа, блъска ни по метра и тролеи, влачи ни по пътища, гари и пристанища, по градове и села.
„За него, животa, направил бих всичко”, е казал един велик поет. Аз единствено се опитвам да пиша за това как го виждам, как виждам себе си и вас в него, без да определям мястото, което заемаме. За хубавото и лошото, красивото и грозното.
Пиша за всичко и заради всички, които не го правят. И заради всички, които не успяха да станат след поредното падане. За да не забравяме краткото си пребиваване тук, за да се стремим да бъдем човеци, за да се обичаме.
Извадете си пръста от носа! Събудете се! Нека хората, които чувстват своята страна, съдба и история като собствени станем повече!
Румен Романов
Големите малки неща
Съпругата му си взе почивен ден. В късния следобед го посрещна на вратата, целуна го с нежността, останала ù непокътната през трийсетте години брак, погали го по бузата:
- Милото ми, побеляло момче! Хайде, влизай!
- Катя… - усмихна ù се той. – Аз побелявам, а ти хубавееш.
- Ох, много съм хубава – сведе както някога очи и поруменя. Помогна му да свали якето и пристъпи към хола. С театрален жест го покани. Той ахна:
- Боже…
- Харесва ли ти?
- О, Боже! – повтори мъжът ù.
Масата бе приготвена за тържествена вечеря за трима. Върху бяла покривка бяха наредени подложни чинии, от двете им страни приборите за хранене, чашите за аперетив, за вино и безалкохолно. Пъстри салфетки, сгънати във формата на пеперуди в полет, декоративни свещници от ковано желязо и висока ваза с цветя допълваха интериора.
- Харесва ли ти? – отново запита Катя.
- О! – само успя да отвърне той. Седна на дивана, встрани от масата, и прекара пръсти през челото си. Катя избърбори нещо, изтича припряно до кухнята, върна се, оправи невидими гънки по покривката.
- След малко печеното ще е готово. Остана само да овкуся салатата, но като дойде Дими, за да не повехне… Купих тоник за виното и от любимата ти кайсиева… За предястие направих задушени зеленчуци с гъби и ориз, нали помниш Дими колко ги обича. Боднах отгоре резенчета лимон и ситно нарязан магданоз, стана приказка… Ох, дано не съм забравила нещо…И биричка съм взела. То не е много за бира, хладничко е, но…
Застана в средата на стаята след поредната обиколка, отметна с ръка кичура коса, който се бе свлякъл над очите ù, но той пак се върна, духна го с издадена долна устна, поглеждайки го под вежди. В тоя момент толкова му заприлича на онова момиче, работещо на пасажерския кораб по Дунав. През онова жарко лято, преди трийсет години, се запознаха. Той си пийваше на открития бар, а тя приготвяше коктейлите. Ветрецът непрекъснато навираше в очите ù немирния кичур, тя разклащаше шейкъра и отвръщаше на закачката му точно така – духваше с издадена долна устна, гледайки го под вежди. Играта им можеше да продължи цял ден. Нито вятърът, нито тя се измаряха. Това сякаш ги забавляваше. И се надсмиваха един друг – тя с весел звънлив смях, той с хихикане и свирукане, повдигайки хартийките от палубата и роклите на екскурзиантките. В един от тези моменти успя да улови погледа ù. Тя поруменя, сведе очи и се паникьоса, а кичурът се навря в очите ù и - сякаш залепна.
- Ти защо седна там, като изгонен? – запита го. – Я ела на масата. Твой празник е все пак.
Телефонът иззвъня.
- Сигурно е Дими – радостно припна към апарата. – Ало… Поръчката?... За кое, извинете?... Ох, тортата! Боже… - погледна го и притисна слушалката до гърдите си. – Трябваше да взема тортата в пет, а съвсем изключих…
- Каква торта? – не успя да седне, спря се.
- Тортата, тортата!... Оле, че съм завеяна. – Вдигна трубката до ухото си. - Ало, господине?... Много съжалявам, до колко часа има човек там?... А разнос по домовете правите ли?... Правите? Идеално! Чудесно! Да, ще ви издиктувам адреса.
Докато Катя говореше, мъжът ù се върна на дивана. Извади очила и разтвори вестника. Зачете заглавията, а редовете, като начупени съчки се разпиляха пред очите му. Думите минаваха през съзнанието му без да оставят следа. „Ново увеличение на тока…” Имаше празник, а не му бе светло. С годините все по-рядко намираше поводи за радост и това започваше да го тревожи. Може би наистина остарява? „Взрив в МОЛ отне живота на десет човека”… А може би така бе редно? Някога баща му казваше: ”Всяко нещо с времето си” Нима радостите му останаха назад, в миналото, когато се радваше на светлинките около коледната трапеза, на шарената хартия, с която бяха увити дребните играчки?... „Групировки вилнеят в курортен център, властта нехае”… Така и не разбра кога точно е това време - не е дошло или вече е отминало?… „Нови данъци от догодина, хазната празна”… Със сигурност, когато срещна Катя на оня кораб по Дунав. Когато пое Дими в родилния дом. Когато видя как направи първата си стъпка… И само това ли е? Само толкова ли ще са радостите му за тия петдесет години?
- Готово! Боже, съвсем бях забравила… Ама ще я донесат. Срещу десет лева… Е, хайде де, десет като десет, какво толкова? Нали не са петдесет.
Намигна му закачливо.
Не я видя.
Чуваше гласа ù вече откъм кухнята. После съвсем близо до него, почти до ухото му, после откъм терасата.
- Това лимонче, Ради, виж го! Маминото! Как устоя на студовете, как оцеля! Преместих го в стаята на Дими, там е по-светло и топло… Ради, да ти сипя една ракийка, или ще изчакаме дъщерята… Тя не закъсня ли?... Как лети времето. Днес а това, а онова и хврък!... Ради, чуваш ли ме?
Ради слушаше как вън котки изнасят концерт. Какво нещо са животните. Не се влияят ни от новини, ни от криза, ни от безработица. Просто си живеят живота и се множат.
- Ради, вдигни телефона, че съм в банята – като че ли долетя гласът ù изпод вода. Може би малките радости вече не са на почит. Привилегировани са само големите. Като нов мерцедес например. Или къща в Бояна. А защо не и джакпотът с милионите?
- Ради… Вдигни, моля те… Сигурно е детето!
И все в тоя порядък… Коя от коя по-големи.
- Ради, оглуша ли?
Катя бе излязла мокра, наметнала хавлия. Косата ù се оцеждаше и попиваше в мъхестия плат. Вдигна припряно слушалката:
- Ало?... Дими! Айде бе, мамо!... Откога те чакаме… Татко ти тъкмо… Какво!? - Радостната нетърпелива нотка изведнъж се прекърши, въодушевлението ù се срина и в миг ужас се промъкна в гласа ù. - Кога бе, мамо!? – Лицето ù се вкамени.- Къде?... На кое кръстовище?... Майчице… Оле, милото!… Оле, Боже!... Боже мили!...
Ледена ръка прониза напрегнатото тяло на Ради и яки пръсти сграбчиха сърцето му.
- … Къде, в коя болница?... И докторите….
Ледената ръка стисна и гърлото му. Краката му изтръпнаха. В главата му дерайлира влак с ужасен тътен. Ушите му писнаха, а пред погледа му червено-черните линии на килима се превърнаха в кръгове, които бясно се завъртяха. Поиска да стане, но диванът го бе стегнал в прегръдката си. До слуха му, някъде отдалеч, достигаха откъслечни думи от разговора. Затвори очи. Поиска това да е кошмар. Да сънува. Да не е истина.
- Ради – усети пръстите на Катя върху бузата си. – Дими…
- В коя болница е? – едва успя да запита. – Колко е пострадала?
Изведнъж някаква сила го отскубна от хватката на дивана и го изстреля напред. Скочи. Отвори очи. Не чувстваше все още краката си, но опита крачка, втора. Ония линии на пода все така си се въртяха в кръг, а стомахът му се обръщаше. Запъти се неуверено към коридора. Залитна. Грабна си якето. В главата му ужасно пищеше свирката на дерайлиралият влак. Потърси обувките си. Не ги намери и както беше по чорапи се опита да отвори входната врата. Катя препречи пътя му и силно го разтърси.
- Ради, къде!?
Застана пред него. Хавлията се свлече, водата от косата се стичаше по голите ù рамене.
- Къде отиваш?
- В… В коя болница е? – изшептя с пресъхнали устни.
- Не е в болница и не е пострадала тя. Успокой се. Ела, седни да ти обясня.
Той не помръдваше. Катя вдигна хавлията и се уви. Хвана го и внимателно го поведе към дивана.
- Ти пребледня… Ела, ела полегни.
- Дими… Дими как е…Трябва да…
- Успокой се! Дими е добре… На светофара до автогарата такси блъснало някакво коте. Почти го премазало… Счупени крака, спукан череп… Ужасно нещо… Шофьорът дори не спрял… И Дими, знаеш я каква е, го взела и занесла в клиника. Сега е там. Докторът не давал голяма надежда, а операцията била много скъпа. Предложил да го приспи… Но Дими настояла…Ще остане там, докато свърши операцията. Ще… позакъснее…
А може би големите радости са в малките неприятности, мислеше си Ради. Усети как някаква странна топлина пропълзява и облива цялото му тяло. Почувства се уморен, толкова, че едва чуваше думите на жена си. Не разбираше смисъла им, но така хубаво звучеше гласът ù. Като ромона на онова поточе, където някога тримата гонеха пеперуди. Понякога по-забързан, понякога по-забавен, но гальовен и бълбукащ. И го унасяше този ромон, приспиваше го. И му се струваше, че това му стига, за да посрещне спокоен и щастлив рождения си ден. Тоя ромон и един спомен за звънливо детско гласче, което като искра пробягва по повърхността на водата, заиграва се със слънчевите зайчета и вдига пръски радост около себе си. Защото, колкото и да е труден понякога животът ни, трябва да умеем да бъдем радостни и без повод. Просто така, защото сме с любимите си хора.
Румен Романов
Ако някой от вас желае да ме подкрепи, нека даде своя глас на:
http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=82030
Благодаря:)
