Показват се публикациите с етикет приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет приказки. Показване на всички публикации
понеделник, март 28, 2011
понеделник, февруари 07, 2011
неделя, януари 02, 2011
четвъртък, декември 23, 2010
вторник, декември 21, 2010
понеделник, декември 20, 2010
петък, ноември 26, 2010
Забравена приказка
Бунището се изпълни с глъч, не всеки ден поривът на вятъра донасяше нещо интересно. Обитателите на сметището обкръжиха гостенката и започнаха да я разглеждат, шепнешком обменяйки коментари.
- Я, каква е тъничка...
- Да, съвсем крехка.
- Хм, някаква обикновена на вид хартийка, какво толкова намерихте в нея?
- Има все пак нещо, нещо загадъчно, мистериозно...
- Помня, че навремето тук живя един вестник, те по нещо си приличат.
- Глупости! В него имаше снимки, пикантни едни такива..., звездни клюки, за скандалите по света ни информира..., а от нея полза никаква, вижте само тези драскулки.
Накрая, Ръждивата Консервена Кутия не издържа и попита:
- И коя сте вие всъщност?- Аз съм Забравена Приказка – отвърна гостенката тихо и напевно, с леко простуден хрипкав тембър и оттенък на още нещо, като че от детството..., което никой не успя да определи.
Зяпачите започнаха да предъвкват новата подробност, като хихикаха и хвърляха по посока на гостенката съчувстващи или зли погледи.
Към пребледнялата, жълтеникава хартийка пристъпи стар оловен войник. Той беше без един крак, цялото му тяло в следи от детски зъби, а някога ярката боя - на много места олющена, затова му бе останало само половин лице. Приближи се към Забравената приказка и падна на коляно:
- Много е лошо, когато забравят такива прекрасни създания като Вас – каза той и от вълнение приглади остатъка от мустаците си.
Забравената Приказка го погледна с широко отворени очи и смутено се усмихна.
- Позволете ми да бъда Ваш рицар! –помоли Оловният Войник.
- Вие ще бъдете най-прекрасният рицар за една Забравена Приказка. - промълви тя и леко поруменя.
И те заедно напуснаха завинаги бунището. Никой, никога вече не срещна тази удивителна двойка, в която имаше Нещо, Онова същото, което така и не успяха да разберат жителите на вонящото сметище...
събота, декември 26, 2009
Балада за влюбените...птички
Двама влюбени стоят нежно притиснати един до друг и мечтателно се взират през малкото прозорче в нощното декемврийско небе.
- Мила, искаш ли да ти подаря ей тази звездичка? – пита Той.
- Не, любими, недей. Ако ми я подариш, ще и бъде тясно и тъжно в нашата клетка. По-добре да продължи да свети за нас и за всички. – отговори Тя.
- Колко си благородна, мила и грижовна – прошепна и Той – колко много те обичам! Позволи ми да бъда винаги до теб! Да бъда твоята вечна опора, да имаме здраво семейство, деца...
- Деца...- нежно каза Тя - ...как обичам децата, тези малки сладки топчици. Ще имаме много деца!
- Да, скъпа, много! – нежно прошепна Той – погледни, още една звезда падна! Пожелай си нещо.
- Искам да бъда на празника. – прошепна Тя. – Нали е Рождество. Интересно как се празнува? Аз досега не съм празнувала нито веднъж.
- На празника? – шепне Той – Да, много е красиво. Така мисля, макар че и аз нито веднъж не съм бил там. Но ние ще бъдем на празника. Целият живот е пред нас, и всеки ден заедно с теб за мен ще е празник! Ще бъдем толкова щастливи!
- Обичам те, любими мой! – шепне Тя. – Приближи се да се сгуша в крилото на Любовта...да...ще бъдем щастливи...
На празника те са заедно. Те са неговото украшение, украшението на празничната вечеря. Те са ... пуяк и пуйка, лежащи на голямо блюдо, гарнирано с зеленина. Силното му крило нежно докосва румената и, добре запечена коричка, като че казва – „ Ще бъдем щастливи, любима...”
Това е. А поука? Каква ти поука...Просто...
Влюбени, бъдете благословени!
петък, декември 11, 2009
Приказките на барда Бийдъл - 7
Приказка за тримата братя
Имало едно време трима братя, които вървели на свечеряване по самотен лъкатушен път. След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната река да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка.
И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето са я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне.
И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята: пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат.
После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот.
Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта. Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия за невидимост.
И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо, по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта.
След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път.
Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е изтръгнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим.
Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат.
Така Смъртта прибрала при себе си първия брат.
През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло.
Ала девойката била тъжна и студена, от него сякаш я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима.
Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат.
И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най-малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.
Джоан Роулинг
"Приказките на барда Бийдъл"
понеделник, декември 07, 2009
Приказките на барда Бийдъл - 6
3айката Бабити и нейният кикотещ се пън
(част втора)
На другата сутрин всички царедворци от царството се събрали в парка на двореца. Царят се качил на сцената отпред заедно с измамника.
— Първо ще направя така, че шапката на ей онази придворна дама да изчезне! — викнал царят и насочил пръчката към една от благородничките.
Бабити също насочила от шубрака магическата си пръчка към шапката и направила така, че тя да изчезне. Големи били изумлението и възхищението на насъбралите се и те силно изръкопляскали на ликуващия цар.
— А сега ще направя така, че ей онзи кон да литне! — изкрещял царят и насочил пръчката към собствения си жребец.
Бабити също насочила от гъсталака магическата си пръчка към коня и го вдигнала високо във въздуха.
Зрителите били още по-смаяни и развълнувани и ревнали поздрав към своя цар магьосник.
— А сега… — подхванал пак той и се огледал с надеждата да му хрумне нещо, но точно тогава към него се завтекъл водачът на отряда ловци на вещици.
— Ваше величество — рекъл той, — днес сутринта Сабя изяде една отровна гъба и издъхна! Съживете я с магическата си пръчка, Ваше величество.
И водачът на хайката стоварил върху сцената безжизненото тяло на най-голямата хрътка.
Глупавият цар размахал пръчката и я насочил към мъртвото куче. Но както стояла в храсталака, Бабити се подсмихнала и дори не си направила труда да вдига магическата пръчка — защото няма магия, която да съживява мъртвите.
Кучето не се помръднало и насъбралите се първо зашушукали, после се засмели. Усъмнили се, че първите две магии на царя не са никакви магии, ами най-обикновени фокуси.
— Защо не се получи? — изкрещял царят на измамника, който се досетил, че му остава само една хитрост.
— Там, Ваше величество, там! — извикал той, като сочел храста, където се била скрила Бабити. — Виждам я много добре — зла вещица, която ви пречи с гнусните си заклинания да си правите магиите! Някой да я залови, още сега!
Бабити изскочила от шубрака, а отрядът ловци на вещици се юрнал да я гони, като пуснал и хрътките, които настървено залаяли след жената. Дребната магьосница обаче стигнала до нисък жив плет и се скрила от поглед — когато дотичали откъм другата страна, царят, измамникът и всички ца-редворци заварили сюрията хрътки на ловците на вещици да лаят и да дращят около едно чепато старо дърво.
— Превърнала се е в дърво! — изпискал мошеникът и понеже се страхувал да не би Бабити пак да стане жена и да го изобличи, добавил: — Отсечете я, Ваше величество, само така трябва да се постъпва със злите вещици!
Веднага донесли брадва и старото дърво било отсечено под бурните възгласи на царедворците и измамника.
Тъкмо тръгвали да се приберат в двореца, когато застинали на място от силния кикот, огласил всичко наоколо.
— Глупаци! — чул се гласът на Бабити откъм пъна. — Няма магьосница и вълшебник, които да бъдат убити, като ги съсекат на две. Ако не ми вярвате, вземете брадвата и съсечете на две великия магьосник.
Водачът на отряда ловци на вещици изгарял от нетърпение да направи експеримента, но точно когато вдигнал брадвата, измамникът се свлякъл на колене, признал си всички злодеяния и помолил да го пощадят. Докато го влачели към тъмницата, пънът се разкикотил още по-силно.
— Като съсече една вещица наполовина, ти навлече върху царството си страшно проклятие! — казал пънът на вцепенения цар. — Отсега нататък ще усещаш всяка злина, която причиниш на моите събратя магьосници и вълшебници, като удар с брадва отстрани по хълбока, докато не пожелаеш да умреш от това.
При тези думи царят също паднал на колене и обещал на пъна незабавно да издаде възвание, с което взима под закрилата си всички вещици, магьосници и вълшебници в царството и им разрешава да си правят магии на воля.
— Чудесно — одобрил пънът, — но още не си се отплатил на Бабити!
— Ще дам всичко, всичко каквото пожелае — викнал глупавият цар и закършил ръце пред пъна.
— Ще вдигнеш върху мен паметник на Бабити в прослава на бедната перачка, за да ти напомня винаги колко си глупав! — отвърнал пънът.
Царят се съгласил на мига и обещал да наеме най-изкусния ваятел по земите си, който да направи статуя от чисто злато. След това посрамен се върнал заедно с благородниците и жените им в двореца, оставяйки пъна да се кикоти зад тях.
Щом паркът на двореца опустял, от дупка между корените на пъна се провряла топчеста стара зайка с дълги мустаци, която стискала между зъбите си магическа пръчка. Бабити заподскачала, излязла от парка и отишла през девет земи в десета, а върху пъна оттогава стои златна статуя на перачката и никой в царството не дръзва отново да преследва магьосници и вълшебници.
Джоан Роулинг
"Приказките на барда Бийдъл"
неделя, декември 06, 2009
Приказките на барда Бийдъл - 5
3айката Бабити и нейният кикотещ се пън
Имало едно време в далечна земя един глупав цар, който си наумил само той да владее силата на магията.
Затова наредил на военачалника си да събере отряд ловци на вещици и им дал няколко кръвожадни черни хрътки. Пак по същото време заповядал във всяко село и град на царството да се прочете възвание: „Царят търси инструктор по магия“.
Никой от истинските магьосници и вълшебници не дръзнал да си предложи услугите, понеже всички се укривали от отряда ловци на вещици.
Един хитър мошеник без всякаква магическа дарба обаче надушил възможността да забогатее и отишъл в двореца с твърдението, че е вълшебник с нечувани способности. Направил няколко прости фокуса, с които убедил глупавия цар в магическата си сила, и тутакси бил назначен за главен велик магьосник и за личен учител на царя по магия.
Измамникът поискал от владетеля цяла торба злато, уж за да купи магически пръчки и други пособия, необходими за правенето на магии. Казал да му дадат и няколко големи рубина, с които уж да прави лековити заклинания, и един-два сребърни бокала, където да забърква отварите и да ги оставя да отлежават. Глупавият цар му предоставил всички тези неща.
Мошеникът скрил съкровището на сигурно място в дома си и се върнал в двореца.
Не знаел, че го наблюдава старица, която живеела в колиба в края на парка край двореца. Тя се казвала Бабити и била перачката, благодарение на която чаршафите в двореца винаги били меки и бели, с приятен мирис. Бабити надзърнала иззад чаршафите, които била простряла да се сушат, и видяла как измамникът откъртва от едно от дърветата на царя две клонки и се скрива в двореца.
Измамникът дал една от клонките на царя и го уверил, че е магическа пръчка с невероятна сила.
— Но прави магии едва след като станеш достоен за това — предупредил той.
Всяка сутрин мошеникът и глупавият цар се разхождали из парка на двореца, където размахвали пръчките и крещели към небето някакви безсмислици. Мошеникът внимавал да показва колкото може повече фокуси, така че царят да е убеден в уменията на своя велик магьосник и в силата на магическите пръчки, за които се бил охарчил толкова много.
Една заран измамникът и глупавият цар въртели пръчките и подскачали в кръг, като пеели безсмислени рими, и точно тогава до ушите на царя достигнал силен кикот. Перачката Бабити наблюдавала царя и измамника от прозореца на къщурката си и прихнала в такъв неудържим смях, че краката й не издържали и тя се свлякла и се скрила от поглед.
— Щом старата перачка се смее така, сигурно изглеждам много недостойно! — рекъл царят. Престанал да подскача и да размахва пръчката и се свъсил. — Омръзна ми да се упражнявам. Кога, магьоснико, ще мога да правя истински магии пред моите поданици?
Мошеникът се опитал да успокои своя ученик и го уверил, че много скоро ще бъде готов за истински изумителни магически подвизи, но кикотът на Бабити бил жегнал царя повече, отколкото подозирал измамникът.
— Утре ще поканя царедворците да погледат как техният цар прави магии! — оповестил той.
Мошеникът разбрал, че е дошло време да грабне съкровището и да бяга.
— Уви, това е невъзможно, Ваше величество! Забравих да ви кажа, Ваше величество, че утре трябва да поема на дълъг път…
— Напуснеш ли двореца ми без мое разрешение, магьоснико, отрядът ловци на вещици ще те залови с хрътките! Утре заран ще ми помогнеш да направя магии пред царедворците и само някой да ми се е изсмял, ще заповядам да ти отсекат главата.
Царят се прибрал разярен в двореца, оставяйки измамника сам и уплашен. Колкото и да бил хитър, едва ли щял да се спаси, понеже не можел да избяга, нито пък да помогне на царя с магиите, които и двамата не владеели.
За да излее страха и гнева си, мошеникът се доближил до прозореца на перачката Бабити. Надникнал вътре и що да види — дребната старица седяла на масата и лъскала магическа пръчка. В дървеното корито в ъгъла отзад били накиснати царските чаршафи.
Мошеникът веднага разбрал, че Бабити е истинска магьосница и може да го избави от страшната беда, която самата тя му била навлякла.
— Дърта вещица! — ревнал мошеникът. — Кикотът ти ми струва скъпо и прескъпо! Ако не ми помогнеш, ще те изоблича като вещица и хрътките на царя ще разкъсат теб, а не мен.
Старата Бабити се усмихнала на измамника и го уверила, че ще направи всичко по силите си да му помогне.
Той й наредил да се скрие в шубрака, докато царят показва какви магии е усвоил, и да ги прави вместо него, но така, че той да не усети. Бабити се съгласила, ала задала въпрос:
— Ами ако царят опита магия, която Бабити не умее, драги ми господине?
Измамникът прихнал презрително.
— Магията ти изобщо не отстъпва на въображението на този глупак — уверил я той и доволен от своята изобретателност се прибрал в двореца.
(следва продължение)
Джоан Роулинг
"Приказките на барда Бийдъл"
петък, декември 04, 2009
Приказките на барда Бийдъл - 4
Kосматото сърце на магьосника
Имало едно време един красив, богат и талантлив млад магьосник, на когото му направило впечатление, че щом се влюбят, приятелите му оглупяват, започват да се перчат като пауни и губят апетит и достойнство. Младият магьосник решил да прави, да струва, но да не става никога жертва на подобно малодушие и приложил Черните изкуства, за да е сигурен, че е неуязвим.
Семейството му дори не подозирало за неговата тайна и се подсмихвало, задето той е толкова равнодушен и студен.
— Всичко ще се промени, щом някоя девойка грабне сърцето му — пророкували близките му.
Но сърцето на младия магьосник си оставало недосегаемо. С високомерния си вид той привличал вниманието на много девойки, които прилагали най-изкусни средства само и само да му се харесат, но никоя не докосвала сърцето му. Магьосникът се гордеел с безразличието и далновидността си, на които то било плод.
Първата свежест на младостта посърнала, връстниците на магьосника се изпоженили, започнали да им се раждат деца.
— Сърцата им сигурно са се превърнали в суха шушулка, спаружили са се заради тия малки ревльовци, които постоянно искат нещо — злорадствал той в себе си, докато наблюдавал как младите родители наоколо треперят над рожбите си.
Отново се поздравил за мъдростта, която е проявил при своя избор.
Когато им дошло времето, възрастните родители на магьосника умрели. Синът им не скърбил за тях, напротив — смятал се за благословен заради кончината им. Сега вече се разпореждал сам в техния замък. Пренесъл най-голямото си съкровище в най-дълбокото подземие и се отдал на охолен лек живот, а многото му слуги не се грижели за друго, освен всеки миг да му е добре.
Магьосникът бил сигурен, че всички ужасно му завиждат за великолепната, от нищо ненакърнявана самота. Ето защо изпаднал в яростен гняв и скръб, когато един ден чул как двама от лакеите му одумват господаря си.
Първият слуга изразил съжаление към магьосника, който при цялото си богатство и власт си нямал никого, който да го обича.
Другият слуга се изсмял и попитал защо човек с толкова злато и със замък за чудо и приказ не е успял да привлече в него жена.
С думите си те нанесли тежък удар върху гордостта на магьосника.
Той решил на мига да си вземе жена, и то не каква да е, а жена, която да превъзхожда всички останали. Тя трябвало да бъде изумително красива и да събужда ревност и желание у всеки мъж, който я зърне, да бъде с магьосническо потекло, та децата им да наследят изключителни магьоснически дарби, и да бъде богата поне колкото магьосника, та той и занапред да си осигури охолен живот въпреки новите гърла в къщата.
Сигурно е можело да минат петдесет години, докато магьосникът си намери такава жена, но по една случайност същия ден, когато той решил да я търси, при свои роднини, които живеели наблизо, дошла да погостува девойка, отговаряща на всичките му изисквания.
Била вълшебница с удивителни способности и притежавала много злато. Била ненагледно хубава, така че трепвало сърцето на всеки мъж, който я видел — на всеки, с изключение на един. Сърцето на магьосника не усетило нищо. Но девойката била именно такава, каквато искал да бъде, и той се заловил да я ухажва.
Всички, които забелязали промяната в поведението му, били изумени, и казали на девойката, че е успяла там, където стотици други са ударили на камък.
Младата жена била и очарована, и отблъсната от вниманието на магьосника. Долавяла студенината зад привидно щедрите му ласкателства — за пръв път срещала такъв странен и отчужден мъж. Роднините й обаче отсъдили, че двамата са си лика-прилика, и за да ускорят нещата, приели поканата да отидат на голямото угощение, което магьосникът устроил в чест на девойката.
Масата била отрупана със сребърни и златни прибори и съдове с най-отбрани вина и вкусна-превкусна храна. Музикантите свирели на лютни със свилени струни и пеели за любов, каквато господарят им не бил изпитвал никога. Девойката седяла на престол до магьосника, а той мълвял тихи пленително нежни думи, които бил откраднал от поетите, без изобщо да има представа какво всъщност означават.
Озадачена, девойката послушала, послушала и накрая отвърнала:
— Красиво говориш, магьоснико, и щях да бъда поласкана от вниманието ти, ако бях убедена, че наистина имаш сърце.
Магьосникът се усмихнал и й казал да не се притеснява за това. Поканил я да дойде с него и от пиршеството я отвел долу в заключеното подземие, където пазел най-голямото си съкровище.
Там, в омагьосано кристално ковчеже, било сложено туптящото сърце на магьосника.
То отдавна било откъснато от очите, ушите и пръстите, никога не било ставало жертва на хубостта и на напевния глас, на нежната като коприна кожа. Девойката се ужасила от вида му, понеже сърцето се било спаружило и било покрито с дълги черни косми.
— О, какво си сторил? — проплакала тя. — Върни го на мястото му, умолявам те!
Щом видял, че това ще умилостиви девойката, магьосникът извадил магическата си пръчка, отключил кристалното ковчеже, разрязал гръдта си и сложил косматото сърце в празната кухина, откъдето навремето го бил изтръгнал.
— Сега вече си изцерен и ще познаеш истинската любов! — възкликнала девойката и го прегърнала.
Допирът на нежните й бели ръце, звукът на дъха й в ухото му, мирисът на гъстата й златна коса — всичко това пронизало като копие току-що пробуденото сърце. Но през дългото си изгнаничество то се било отчуждило, в мрака, на който било обречено, било станало сляпо и свирепо, и сега желанията му били ненаситни и извратени.
Гостите на пиршеството забелязали, че техният домакин и девойката ги няма. В началото го посрещнали спокойно, но часовете отминавали, те започнали да се притесняват и тръгнали да претърсват замъка.
Накрая открили подземието и там ги чакала ужасяваща гледка.
Девойката лежала на пода мъртва, с разсечена гръд, а до нея на колене стоял безумният магьосник, който държал в окървавената си ръка голямо, гладко, лъскаво алено сърце — ближел го и го галел с думите, че ще го замени със своето.
В другата ръка стискал магьосническата пръчка и се опитвал да накара съсухреното си космато сърце да излезе от гърдите му. Но косматото сърце било по-силно от него и отказвало да разхлаби хватката върху сетивата му и да се върне в ковчежето, където било стояло заключено толкова дълго.
Пред очите на ужасените си гости магьосникът метнал встрани магическата пръчка и грабнал сребърен кинжал. Заканил се, че за нищо на света няма да допусне господар да му бъде собственото му сърце, и го изтръгнал от гърдите си.
За миг, както стискал във всяка от ръцете си по едно сърце, постоял победоносно на колене, сетне се свлякъл върху тялото на девойката и издъхнал.
Джоан Роулинг
"Приказките на барда Бийдъл"
четвъртък, декември 03, 2009
Приказките на барда Бийдъл - 3
Kладенецът на късмета
(част втора)
Някъде по средата на стръмния склон обаче се натъкнали на думи, прорязани в пръста отпред.
" Платете ми с плода на своя труд."
Сър Безкъсметен извадил единствената паричка, която му се намирала, и я положил върху тревистия склон, тя обаче се търкулнала и се изгубила. Трите магьосници и рицарят продължили да се катерят, но макар да вървели часове наред, не напреднали и с една-едничка крачка: върхът не се приближавал, а надписът си стоял върху земята пред тях.
Всички били обезсърчени, понеже слънцето се било издигнало над главите им и започвало да се снишава към хоризонта, но Алтеда крачела по-бързо и по-решително от останалите и ги приканвала да последват примера й, въпреки че и тя не се изкачвала по омагьосания хълм.
— Смелост, приятели, не се предавайте! — извикала тя и избърсала потта, избила по челото й.
Щом капките паднали и заблещукали по земята, надписът, препречил пътя на четиримата, изчезнал и те установили, че отново могат да се движат нагоре.
Доволни, че и второто препятствие е било отстранено, те забързали колкото им крака държат към върха и накрая зърнали кладенеца, който проблясвал като кристал в купела от цветя и дървета.
Но тъкмо да излязат при него, пред тях изникнал поток, който обикалял около билото на хълма и им препречил пътя. В дълбоката бистра вода имало гладък камък, на който пишело:
"Платете ми със съкровище от своето минало."
Сър Безкъсметен се опитал да преплува потока върху щита си, той обаче потънал. Трите магьосници издърпали рицаря от водата, сетне се помъчили да прескочат ручея, ала той не ги пускал, а през това време слънцето се снишавало все повече.
Четиримата започнали да умуват какво ли значи надписът върху камъка. Първа го проумяла Амата, извадила магическата си пръчка и изтеглила от съзнанието си спомените за всички щастливи мигове, прекарани с изчезналия си любим, а после ги пуснала в бързея. Потокът ги отнесъл и в него изникнали камъни, така че най-после трите магьосници и рицарят успели да минат по брода и да се качат на върха на хълма.
Кладенецът заблещукал отпред, сред билки и цветя, редки и красиви, каквито те не били виждали никога. Небето се обагрило в рубиненочервено и дошло време да решат кой ще се изкъпе в кладенеца.
Но още преди да вземат решение, изнемощялата Аша се свлякла на земята. Силите я напуснали след трудното изкачване на хълма и била на косъм от смъртта.
Тримата й приятели искали да я отнесат на кладенеца, ала тя вече беряла душа и се примолила да не я докосват.
Тогава Алтеда се втурнала да бере билките, които според нея щели да помогнат, топнала ги във водата в кратунката на Сър Безкъсметен и изляла отварата в устата на Аша.
Тя в миг се изправила. И не само това — всички симптоми на ужасната й болест изчезнали.
— Излекувана съм! — ахнала Аша. — Вече нямам нужда от кладенеца, нека се изкъпе Алтеда!
Но Алтеда беряла в престилката си още билки.
— Щом успях да излекувам твоята болест, мога да спечеля колкото щеш злато. Нека се окъпе Амата.
Сър Безкъсметен се поклонил и показал с ръка кладенеца, но Амата поклатила глава. Потокът бил отмил всичките й съжаления за любимия и сега вече тя разбирала, че той е бил жесток и без вяра и че е щастливка, задето се е отървала от него.
— Трябва да се изкъпете вие, драги ми господине, като награда за рицарското ви отношение! — рекла тя на рицаря.
И Сър Безкъсметен тръгнал с подрънкващи доспехи под последните лъчи на залязващото слънце, изумен, че е избран именно той от стотици хора и замаян от невероятния си късмет.
Щом слънцето се скрило зад хоризонта, той излязъл от водата на кладенеца — греел победоносно и както бил в ръждивите доспехи, се хвърлил в нозете на Амата, най-добрата и най-красивата жена, която някога бил срещал. Поруменял от успеха, той й поискал ръката и сърцето, а не по-малко радостната Амата си дала сметка, че е намерила мъж, който е достоен за тях.
Хванати за ръце, трите магьосници и рицарят тръгнали да се спускат заедно по хълма — и четиримата живели дълго и щастливо, без изобщо да подозират, че във водата на кладенеца не е имало никакво вълшебство.
Джоан Роулинг
"Приказките на барда Бийдъл"
сряда, декември 02, 2009
Приказките на барда Бийдъл - 2
Kладенецът на късмета
(част първа)
На билото на един хълм в омагьосана градина се намирал Кладенецът на късмета, опасан с висок зид и защитен с мощна магия.
Веднъж в годината, в часовете между изгрев и залез слънце на най-дългия ден, само един несретник получавал възможността да проникне при кладенеца, да се окъпе в него и сетне да се радва на вечен късмет.
На този ден от всички кътчета на царството се стичали стотици хора, които бързали да стигнат преди зазоряване при зида на градината. Мъже и жени, богаташи и сиромаси, млади и стари, магьосници и обикновени хора се събирали в тъмното и всеки таял надежда, че именно той ще може да влезе вътре този път.
Малко встрани от множеството се срещнали три магьосници, всяка със своята беда, и докато чакали да изгрее слънцето, споделили какво ги мъчи.
Първата, на име Аша, страдала от болест, която никой лечител не можел да изцери. Тя се надявала кладенецът да премахне симптомите и да й дари дълъг щастлив живот.
Втората се казвала Алтеда и била измамена от зъл магьосник, който й отнел дома, златото и магическата пръчка. Тя се надявала кладенецът да я отърве от безсилието и бедността.
Третата, на име Амата, била изоставена от мъж, когото много обичала, и си мислела, че душата й никога няма да се съвземе. Тя се надявала кладенецът да премахне скръбта и копнежа й.
Трите жени си съчувствали една на друга и решили, ако щастието им се усмихне, да обединят усилия и заедно да се помъчат да стигнат при кладенеца.
Небето се озарило от първия слънчев лъч и в зида се отворила пролука. Тълпата се спуснала напред — всички се разпищели с надеждата да получат благословията на кладенеца. През напиращата навалица откъм градината се промушили пълзящи растения, които се усукали около първата магьосница — Аша. Тя се вкопчила в китката на Алтеда, която пък впила пръсти в полите на третата магьосница — Амата.
Амата обаче се закачила в доспехите на един покрусен на вид рицар, яхнал изпосталял кон.
Пълзящите растения издърпали трите магьосници през процепа в зида, а рицарят бил изтеглен след тях без своя жребец.
Сред утринната свежест откъм навалицата екнали яростни крясъци на разочарование, после всички притихнали и зидът на градината се затворил.
Аша и Алтеда се ядосали, задето Амата неволно довела и рицаря.
— Само един човек може да се окъпе в кладенеца! Ще бъде трудно да решим коя от нас да влезе в него, а ти водиш и друг!
Сър Безкъсметен, както рицарят бил познат по земите отвъд зида, забелязал, че трите жени са вълшебници, а той нямал магически способности, не умеел да надделява и да се дуелира добре с меч по турнирите и не притежавал нищо, с което се откроява един мъж не-магьосник — разбирал прекрасно, че няма никаква надежда да изпревари жените и да влезе в кладенеца. Ето защо оповестил намерението си да си тръгне от градината и да излезе отново зад зида.
При тези думи се ядосала и Амата.
— Ама че си малодушен! — укорила го тя. — Извади меча, рицарю, и ни помогни да достигнем целта!
Речено-сторено: трите магьосници и отчаяният рицар се престрашили да навлязат в омагьосаната градина, където от двете страни на окъпаните в слънце пътеки растели какви ли не редки билки, плодове и цветя. Четиримата не се натъкнали на никакви препятствия и стигнали в подножието на хълма, на който бил кладенецът.
Там обаче около основата на възвишението се бил увил чудовищен бял Червей, подпухнал и сляп. Щом те се приближили, Червеят извърнал към тях грозното си лице и изрекъл следните думи:
"Платете ми с доказателство за своята болка."
Сър Безкъсметен извадил меча и се опитал да убие звяра, но острието се прекършило на две. Тогава Алтеда започнала да замеря Червея с камъни, а Аша и Амата приложили всички заклинания, с които биха могли да го укротят или обезвредят, ала магическите им пръчки били точно толкова безсилни, както камъкът на приятелката им и стоманата на рицаря: Червеят не искал и не искал да ги пусне.
Слънцето се извисявало все повече в небето и в отчаянието си Аша се разридала.
Тогава огромният Червей долепил лице до нейното и започнал да пие сълзите по страните й. След като утолил жаждата си, той се заогъвал, отдръпнал се и се скрил в една дупка в земята.
Зарадвани, че Червеят е изчезнал, трите магьосници и рицарят тръгнали да се изкачват по хълма, убедени, че до пладне ще стигнат при кладенеца.
(следва продължение)
Джоан Роулинг
"Приказките на барда Бийдъл"
вторник, декември 01, 2009
Приказките на барда Бийдъл - 1
Bълшебникът и Подскачащото гърне
Имало едно време добър стар вълшебник, който щедро и мъдро използвал магическите си способности, за да помага на своите съседи. Вместо да разкрива истинския източник на силата си, той се правел, че отварите, магиите и противоотровите идват готови от котлето, което наричал гърнето, носещо щастие. Хората се стичали от километри с грижите и неволите си при вълшебника, който на драго сърце разбърквал гърнето и оправял нещата.
Този много обичан вълшебник доживял до дълбоки старини, а когато починал, оставил всичко каквото имал на единствения си син. По нрав синът бил съвсем различен от великодушния си баща. Смятал, че който не знае да прави магии, е нищожество, и често се карал с баща си заради навика му да помага на съседите с вълшебство.
След смъртта на стареца синът намерил скрито в старото гърне пакетче със своето име. Отворил го с надеждата да намери злато, но вътре видял меко дебело пантофче, прекалено малко, за да го обуе, и само едно, без еш. В пантофчето имало парче пергамент, на което пишело: „С обич и с надеждата, синко, че никога няма да опреш до него“.
Синът проклел баща си, задето в края на живота си съвсем е изкуфял, после метнал пантофчето обратно в котлето, което решил оттук нататък да използва за боклукчийска кофа.
Още същата вечер на входната врата почукала една селянка.
— Внучката ми се е покрила цялата с брадавици — рекла тя. — Баща ти правеше в онова старо гърне специални лапи…
— Махай се! — извикал синът. — Какво ме интересуват брадавиците на твоята внучка?
И затръшнал вратата в лицето на старицата.
Тутакси откъм кухнята се чули силно дрънчене и звънтеж. Вълшебникът запалил магическата си пръчка, отворил вратата и що да види: на старото гърне на баща му бил израсъл един пиринчен крак и то подскачало на едно място насред плочника по пода, като вдигало невъобразим шум. Синът се приближил изумен, но побързал да се отдръпне, щом видял, че цялото гърне се е покрило с брадавици.
— Отвратително си! — викнал той и първо се опитал да му приложи заклинание за изчезване, после — да го почисти с магия, а накрая — да го изгони от къщата.
Никоя от магиите му обаче не подействала и синът не успял да спре гърнето, което заподскачало след него, излязло от кухнята и също тръгнало да се качва нагоре към спалнята, като подрънквало и трещяло на всяко от дървените стъпала.
Цяла нощ вълшебникът не мигнал заради покритото с брадавици старо гърне, което блъскало край леглото му, а на другата сутрин упорито заподскачало след него към масата, където била закуската. „Дрън-дрън-дрън” — не мирясвало гърнето с пиринчения крак, а вълшебникът още не бил и гребнал от овесената каша, когато на вратата се почукало отново.
На прага стоял възрастен мъж.
— Тук съм заради старата си магарица, драги ми господине — обяснил той. — Изгубила се е или някой я е откраднал, а без нея не мога да откарам стоката на пазара и семейството ми ще замръкне гладно.
— И аз сега съм гладен! — ревнал вълшебникът и затръшнал вратата пред стареца.
„Дрън-дрън-дрън „— дрънчал по пода единственият пиринчен крак на гърнето, а сега вече към трясъците му се прибавили и рев на магаре, както и стенания на гладни хора, които кънтели от дълбините на гърнето.
— Млък! Тишина! — изпискал вълшебникът, но и с всичките си магически способности не успял да усмири покритото с брадавици гърне, което цял ден подскачало подире му където и да отидел и каквото и да правел, ревяло като магаре, стенело и трещяло.
Вечерта на вратата се почукало за трети път — отвън стояла млада жена, която хлипала ли, хлипала така горчиво, сякаш сърцето й ще се пръсне.
— Новороденото ми дете е тежко болно — рекла тя. — Много ви моля, помогнете ни. Баща ви ми каза да дойда, ако има нещо…
Но вълшебникът и на нея захлопнал вратата.
Този път гърнето мъчител се напълнило чак догоре със солена вода и по пода се разплискали сълзи, докато то подскачало, ревяло като магаре, стенело и се покривало с още и още брадавици.
До края на седмицата никой от селяните не дошъл да търси отново помощ в къщата на вълшебника, но гърнето продължило да го уведомява за многото им злочестини. След няколко дни не само ревяло като магаре, стенело, разплисквало вода, подскачало и се покривяло с брадавици, ами и се давело и повръщало, плачело като пеленаче, виело като псе и плюело развалено сирене, прокиснало мляко и цяла напаст гладни плужеци.
Докато то било наоколо, вълшебникът не можел нито да спи, нито да се храни, ала гърнето отказвало да се махне, а мъжът не успявал да го накара да млъкне и да се успокои.
Накрая вълшебникът не издържал.
— Донесете ми всичките си неволи, всичките си злочестини и беди! — разпищял се той, като побягнал в нощта по селския път с гърнето, което заподскачало по петите му. — Насам! Елате да ви изцеря, елате да ви успокоя и утеша! У мен е гърнето на баща ми и ще направя така, че да ви е добре!
И докато тичал по улицата с гнусното гърне, което подрипвало до него, той запращал заклинания във всички посоки.
В една от къщите брадавиците на момиченцето изчезнали, докато то спяло, изгубената магарица била върната с призоваваща магия от обрасла с шипки далечна местност и кротко легнала в обора, болното пеленаче било топнато в отвара от росен и се събудило розово и здраво. Във всяка къща с болести и скръб вълшебникът правел всичко по силите си да помогне, а гърнето до него малко по малко спряло да стене и да повръща и станало тихо, лъскаво и чисто.
— Е, Гърне? — попитал по изгрев слънце треперещият от умора вълшебник.
Гърнето избълвало пантофчето, което вълшебникът бил хвърлил в него, и му позволило да го нахлузи на пиринчения крак. Двамата се отправили обратно към къщата на вълшебника — стъпките на гърнето вече не кънтели. От този ден нататък обаче вълшебникът помагал на селяните точно както преди това правел баща му — да не би гърнето да изуе пантофчето и пак да заподскача.
Джоан Роулинг
"Приказките на барда Бийдъл"
Абонамент за:
Коментари (Atom)