Показват се публикациите с етикет нетипична приказка. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет нетипична приказка. Показване на всички публикации
сряда, юли 20, 2011
неделя, юни 05, 2011
понеделник, март 28, 2011
неделя, март 13, 2011
Много го боли
Ескалаторът беше стар, отруден. Издигаше се бавно – все пак, толкова стъпала... А сърцето му, по-точно механизмът, беше изтощен. Но даже трансплантация сега не би помогнала: той просто беше стар и си беше отживял допустимия срок, че и много отгоре.
Напоследък, ескалаторът трудно изкачваше хората, но чуваше техните разговори по телефона, или по между си. Много се придвижваха мълчешком – тогава той слушаше тяхното мълчание, опитвайки се да разбере за какво си мислят.
Днес беше пиков ден – петък, в началото на пролетта. По това време на годината, той усещаше особено радостно оживление, което се препредаваше от тълпата върху него: хора, които бързаха да си отидат на село, или просто да излязат от града – с палатки, и огромни раници с консерви.
В повечето случаи, ескалаторът се радваше заедно с тях, и изкачвайки се към изхода, се опитваше да вдъхне влитащият в отворените врати уличен въздух – такъв един вълнуваш, свеж, ободряващ. Но днес, по някаква причина му беше тревожно: въздухът му се струваше хладен, духаше от към гърба...
Ескалаторът с труд измести най-горното стъпало и почувства как нещо в маханизма му се пречупи. Сърцето му трепна, след това се изпълни с болка, все по-силна и по-силна. „Това е краят” – разбра той и почувства, че след секунда ще рухне, но изведнъж забеляза там горе, някъде по средата, малко момиченце. Пръстчетата, малката тясна ръчичка, на пластмасовият парапет. „Ако падна, - тя умира.” – посмисли си ескалаторът. С последни сили, преодолявайки болката в счупения механизъм, той дотътри стъпалото, на което беше девойчето, почти до самия връх, и замря. Не видя как се засуетиха работниците от поддръжката, как изплашени гълчат застигнатите от аварията клиенти, не усети, как стъпват върху него. Последната му мисъл бе: да не падне, да не рухне в бездната, да не допусне гибелта на хора, и на това малко момиченце, с крехките пръстчета. Само чу как разтревоженото момиченце каза на майка си:
сряда, март 09, 2011
Метъляшка
В една не толкова далечна страна живеела прекрасна девойка, която се казвала Метъляшка. Всъщност мацката се казвала Милена, но всички и викали Метъляшка по причини, които ще разберете след малко. Майка и била починала на концерта на Корн, попадайки в смъртоносна близост до мош пита, докато групата забивала тяхната версия на One. Тогава Метъляшка била едва на годинка и не помнела майка си, а на баща и се паднала тежката задача да я оглежда. Трудно се справял младият родител с това бреме, затова не било чудно, че не изчакал да мине и година от смъртта на непрежалимата му съпруга и си довел втора жена. Явно някакво временно умопомрачение било застигнало бащата, защото какво друго обяснение може да се даде на факта, че един симпатичен рокер си е взел за жена бясна чалгарка, та била тя и с два литра цици (силиконови), която е уморила предишния си съпруг и е останала сама с двете си невръстни дъщери, три вили, шест апартамента и скромен автопарк от петнадесет луксозни возила.
Така в момента на нашия разказ Метъляшка живеела с баща си, мащехата си и двете си доведени сестри Деси и Слава. Двете и сестри не можели да я понасят, защото въпреки системния тормоз и липсата на грим Метъляшка от ден на ден ставала все по-хубава. А прякора, който и лепнал така добре получила, защото макар и семейството да било заможно мащехата не можела да понася присъствието на Метъляшка и постоянно я товарела с всякакви тежки работи. Върхът бил, когато я изпратила в семейната стоманолеярна едва на тринайсет години. Там и намерили работа при скрапа и тъй като я набутали нощна смяна Метъляшка почти не се прибирала да спи у дома, а си направила едно уютно кътче при старото желязо. Та от там започнали да и викат Метъляшка.
Клетото дете трудно би могло да преживее тези трудни години без външна помощ. Баща и се бил затворил в себе си, осъзнавайки грешката, която е направил с втората си жена. От някога гордият рокер бил останал само спомен. За щастие майката на Метъляшка имала много добра приятелка, с която прекарала младините си пиейки високоградусови напитки, пушейки разни странни субстанции, гонейки млади момчета с кожени якета и посрещайки Джулай кажи речи цяло лято. Иде реч за кръстницата на Метъляшка – леко застаряващо хипи със златно сърце. Всеки път, когато мъката на Метъляшка била непосилна тя бягала от къщи, намирала кръстницата си и след няколко часа разговор по женски придружен с тибетски чай и курабийки под тихите звуци на Джеферсън Еърплейн Метъляшка усещала, че може да продължи напред и че животът има Смисъл. Имала чувството, че само да се пресегне и може да улови този Смисъл, но миг след това светът се завъртал като кристална топка и се разпадал на парченца звънък, детски смях. А следващите часове се превръщали в Чиста Радост Отвъд Дверите на Човешките Възприятия.
Така се нижели дните ден след ден и повтаряйки се и застигайки се без нищо ново да се случи в живота на семейството. Метъляшка си бачкала в леярната, мащехата и доведените и сестри рентиерствали и обикаляли от солариум на солариум, от СПА на СПА и от шопинг на шопинг, а бащата оплаквал своите загубени безследно младини в компанията на Джони, Джак и Джеймсън. Докато един ден...
Автор: Димитър Стефанов - Cliff
вторник, март 08, 2011
неделя, март 06, 2011
Родена да пълзи...
Мъдрият дъждовен червей беше съвършено сляп, което изобщо не му пречеше да обича живота и окръжаващия го свят. Той го възприемаше с цялата си кожа, напълно удовлетворявайки собственото си любопитство. Случи се така, че през пролетта го клъвна гарван, в интерес на истината, само една част от него. Гарваните, видите ли, се хранят с дъждовни червеи.
Дъждовният червей напълно оцени истината в разпространената сред червеите поговорка: „Роденият да пълзи – не може да лети”, именно когато по-добрата му половина отлетя в клюна на гарвана.Това беше твърде болезненено, а най-вече – твърде обидно. Наложи се да възстановява похитената си половинка половин година.
През това време израстна и загубената половина на неговото любопитство, и той отново изпълзя на повърхността. Веднага усети, че някой съвсем наблизо пълзи и апетитно хрупа свежата тревичка.
- Ей ти, кой си? – извика Червеят. Хрупането спря.
- Аз съм Гъсеница. – Отговори Гъсеницата. И отново захрупа.
- И какво правиш тук? – попита Червеят. Този път хрупането спря за дълго. Гъсеницата така се замисли, че даже престана да гризе тревичката в устата си. По-рано не се бе замисляла за това. Накрая намери отговор:
- Живея тук!.
Дъждовният червей толкова се възхити от остроумния отговор, че незабавно изпита благоразположение към събеседницата си. Както се казва, хареса я с цялата си кожа. Разбира се, постара се да ѝ направи впечатление. Не се мислеше за голям красавец, но прекрасно знаеше, че е целият само мускули, и се гордееше с това. Бидейки червей с опит, съвсем не момченце, той започна да ѝ разказва за себе си и своите приключения. Естествено, почетно място в разказа му бе отредено на трагичната загуба на по-добрата му половина, с лек намек, че все още, може би, не всичко е загубено.
Въпреки очакванията му, Гъсеницата се заинтересува не от съдбата на мускулестия Дъждовен червей, а от невероятното понятие „полет”. Леко обиден от незаинтерисоваността към неговата персона, той не закъсня да ѝ разясни колко е неуместен подобен интерес към толкова неприлична материя, от страна на възпитано пълзящо същество. И, като последен аргумент, дори изрецитира любимата поговорка на дъждовните червеи. След такава неудачна първа среща, не оставаше нищо друго освен да се поклони вежливо и да се оттегли, което Червеят направи в състояние на задълбочаващо се недововолство.
Поговорката на червеите звучеше като присъда, още по-несправедлива поради факта, че до скоро Гъсеницата не само нямаше намерение да лети, но дори и не беше чувала за полети. И изведнъж разбра, че произходът ѝ ограничава нейните възможности. Ужасно!
Гъсеницата така се стресира, че загуби апетит, изпълзя в една цепнатина на кората на най-близкото дърво и се отдаде на мечти. Представяше си огромните черни гарванови криле, представяше си полета и така се размечта, че не забеляза как се превърна в Пашкул. Сега не можеше дори да пълзи, но това не я вълнуваше: кой ще поиска да пълзи, знаейки че съществува полетът? Освен мускулистият Дъждовен червей.
Времето си течеше и отново настъпи пролет. Гъсеницата реши, че предостатъчно е бездействала и е време да отново да излезе на бял свят. Измъкна се от бронята на пашкула. Това беше трудно, тя се умори и реши да си почине и да се постопли. Нещо с нея не беше съвсем в ред – твърде дълго мисли за полета и се оттучи да пълзи. Превъзмогна слабостта си и...
И размаха криле.
Вече не гъсеница, а Пеперуда изпърха над земята и затанцува във въздуха.
Най-обикновена зелева пеперуда, не някаква екзотична красавица. Но нима това е важно? Тя летеше! И знаеше, че отсега нататък ще лети до края на живота си, който всъщност, едва започваше.
Пеперудата беше щастлива.
„Роденият да пълзи – не може да лети”. Крилата фраза.
понеделник, февруари 28, 2011
неделя, февруари 27, 2011
събота, февруари 26, 2011
четвъртък, февруари 24, 2011
вторник, февруари 22, 2011
неделя, февруари 20, 2011
събота, февруари 19, 2011
петък, февруари 18, 2011
четвъртък, февруари 17, 2011
вторник, февруари 15, 2011
понеделник, февруари 14, 2011
В Деня на Свети Валентин
Драконът наблюдаваше как Рицарят върти несръчно меча над главата си:
- Наистина ли ти харесва? – притесни се Рицарят – Един Велик Войн ме научи. Нарича се искряща аура. А това е скокът на риса! Виж!
Рицарят се опита да скочи, но се препъна и с дрънчене се тръшна на камънака.
- Мдаа, скок на рис-дегенерат. – поклати глава Драконът – Малко оцеляват след такъв номер.
- Нещо не се получи – обиди се Рицарят – Всъщност, трябва да е ето така.
И Рицарят с вик – Аххха! – отново се опита да скочи.
- Сега е по-страшно! – кимна Драконът, гледайки надигащият се от земята Рицар. – Грохотът беше ужасен. В един момент, дори ми се прииска да избягам.
- Пак не се получи – смутено промърмори Рицарят – Сигурно защото тази атака я упражнявах без доспехи. И подът в залата беше равен.
- Нищо де – утеши го Драконът – Давай нататък.
- Хааа! – закрещя Рицарят и зае нападателна стойка.
- Какво пък е това? – удиви се Драконът – Атакуващ гъсок?
- Защитавай се! – извика Рицарят, но не се помръдна от мястото си.
- От кого? – огледа се Драконът.
- От мен!!! От кого друг?! – още по-силно изкрещя Рицарят.
- Не реви, а? – намръщи се Драконът – Защо ревеш? Заболя ме главата.
- Какво?! – не се решаваше да нападне Рицарят.
- Фу! – изсумтя Драконът и блъвна струйка пара.
- Майчице! – изпищя Рицарят и се прикри със щита.
- Пак ли минаваш в глуха защита? – въздъхна Драконът – Аз да си тръгвам, а? Трети час как тъпчем на едно място. Всичко е напразно.
- Как напразно? – погледна го Рицарят – Нали копието мятах. Още в началото.
- Ъхъ. Помня. Недолетя, недолетя, прелетя. – кимна Драконът – Давай да решаваме. Или ще се биеш, или си тръгвам.
- Не си тръгвай, а? – примоли се Рицарят – Ако знаеш само как ми е нужна победа!
- Ами побеждавай! – ядоса се Драконът – Какво се маеш?
- Страх ме! – призна си Рицарят – Ти си толкова силен.
- Отивай си тогава! – изръмжа Драконът.
- Не мога. Днес е денят на влюбените. Длъжен съм да победя. – поклати глава Рицарят.
- Иди си, и кажи, че си победил. Аз на никого няма да кажа. Виж ако ти трябва доказателство...не знам. Аха. Един зъб ми падна. Някъде в пещерата се търкаля. Да го потърся ли?
- Неее. – отново поклати глава Рицарят. – Зъб не става. Днес е денят на влюбените. Сърцето ти трябва да изтръгна.
- Писна ми вече! – възмути се Драконът – Ей сега ще те изям, нахал такъв!
- Стой! Недей да ме ядеш. Измислих го.- извика Рицарят – Някакъв камък ще намеря. Ще кажа, че Драконът е имал каменно сърце. Те, жените, и без това от Дракони нищо не разбират.
- Мххм... Хитро. – одобри Драконът – Е, време ми е вече. Сбогом.
- Сбогом. Само един въпрос още, може ли? Само един. – помоли Рицарят.
- Казвай. – с примирена въздишка се съгласи Драконът.
- Защо не ме изяде? Не че не можеше... – попита Рицарят.
- Ами... Денят на Свети Валентин е днес. – обясни Драконът. – Знаеш ли колко Рицари бяха тук тази седмица? Преядох. Повдига ми се вече от глупаци.
понеделник, февруари 07, 2011
неделя, януари 23, 2011
Истината за ПЕПЕЛяшка 16+
Поради реална опасност от загуба на илюзии, публикацията не се препоръчва на лица под 16 годишна възраст 
Абонамент за:
Коментари (Atom)