ПОМПА КЮЧЕК

      Шестима мъже носеха ковчег по алеята. Валеше напук на прогнозите за сушаво лято. О, как само валеше!

     „Добре, че заваля – с облекчение си мислеше вдовицата. – Инак, Георге, какво щях да те правя. Цяла седмица те нямаше. Още толкова те издирваха. Пък ти – под сайванта, на село Ама кой да се сети!?... Висиш си на примката, оси очите ти изпили, изсъхнал като чироз, почернял… Сега казвам – „Вали, не отваряйте капака” Пък то - срам ме е – как да те покажа толкоз грозен... Че и бившата ти, и тя тука, кучката. Сакън, да не изпусне… А как само плаче, как се тръшка… Ах, голяма актриса. Чак служителките от траурната агенция ревнаха. А тях лесно не можеш трогна – смърт те са виждали и виждали. Дето се казва – със смъртта си бъбрят – сутрин кафето си пият заедно, вечер водката.”

     „ Колко е натежал – недоволстваше един от носачите. – Преди беше стотина  кила. Сега е два пъти повече сигурно…

     „ Два апартамента, вила, две коли и какво? – редеше мъдрости наум мъжът от другата страна на ковчега. - Без стотинка в джобовете си отива, завалията. Затуй - яж, пий и к’вот изчукаш чуждо – туй ще ти остане”. Той поизвърна глава и хвърли крадешком поглед към вдовицата. Тя грациозно заобикаляше локвите, скрила хубавката си муцунка под чадъра.

     Малко зад нея, с разръфана от дъжда черна рокля, пристъпяше десет години по-възрастната екс – съпруга, понастоящем вдовица втори ранг. Полепналата по тялото й материя не спестяваше нищо на похотливите мъжки очи – нито едрите й гърди с изваяни зърна, нито правите й крака, в основата на които изпъкваше примамливо, сякаш нескромно изложен на показ триъгълник. 

     „ Ах какви жени!  – проследи погледа му тоя, зад него. – Какви жени ни оставя наш Герги!”

     Зад вдовиците, под звуците на духова музика, ситнеше тълпата опечалени. Двайсетина души.

     „Слава Богу, че времето се развали – повтаряше си вдовицата, –  че ако се бе домъкнала цялата му рода, как щях да ги изхраня…?!”

     „Ех, Гоше, Гоше!… Що не умря по мое време, да видиш какво погребение щях да ти спретна – кахъреше се за пропуснатия шанс екс – съпругата. – Поне петстотин човека щях да поканя, отделно оплаквачките. И хубав оркестър щях да наема, не като тия чалгаджии тука…”

     Циганите преди час се бяха върнали от тридневна сватба. По време на  опелото бяха дръпнали по две – три бързи бири за разсънване, и сега дуеха бузи, лъснали под струите като медните си тръби.

     Между разтворените чадъри тук таме сълзяха свежи цветя.

     Наближиха новия парцел, до който водеше разкаляна пътека, широка колкото да се разминат двамина. В тинята бе зарязана ръчна количка с камъни. Водите на локвата бяха покрили колелото й наполовина.

     - Е са си еба мамата - промърмори един от носачите.

     - Умрелият си е умрял, да се смили Бог над душата му, ма аз тука не ща да се давя – огледа обувките си друг.

     - Да има как Георги да слезе от сандъка, че дето ще го обърнем, ами и ще затънем до уши в тая лепавица. – мрачно додаде друг.

     - Верно бе! Само колкото да го занесем до…

     - Правилно! Мястото му няма кой да заеме – изхихика първият.

     - Я донесете камъни!

      Най-младият пусна внимателно дръжката – останалите се понапрегнаха и поеха тежестта. Нави крачоли над глезените и плахо нагази. Взе няколко камъка и крачейки като щъркел се върна на алеята. Подложи камъните и свалиха ковчега.

     Вдовицата ахна изумена. Екс – съпругата сложи ръка върху разтуптяната си гръд и пое дълбоко въздух. Опечалените на разбраха какво става и се сбутаха в гърба й.

     Циганите пък съвсем нищо не разбраха – щом видяха, че процесията се кротна, сгушиха се под един кестен на сушина. Барабанистът Сайфет извади плоско шише и отпи. Подаде и на другите.

     - Ритъма спазвайте, ей! Шъ въ избия! Да не сте на сватба, стига с тия маанета! – подвикна им баш музикантът Сали и пое бутилката.

     - Защо го сложихте на земята? – възнегодува вдовицата. – Знаете ли колко е скъп ковчега?

     - Кой ще го отвори? – запита първият носач.

     Всички се отдръпнаха. Той погледна към младока.

     - Да не сте посмели! – писна отново вдовицата. – Костюмът не му е по мярка, ще го навали, ще се свие…

     - Срам от Бог нямате ли? – изохка екс – съпругата.

     Жените отзад източиха любопитно шии и зашепнаха.

     В тоя момент капакът помръдна. Мъжете изплашено отскочиха, заблъскаха се, запрепъваха. Вдовицата залитна и се опря о мощната гръд на екс – съпругата. Тя от своя страна изстена и се хвана отново за сърцето.

     Жените отзад писнаха.

     Тълпата втрещена заотстъпва.

     Първо се отвори пролука, през която се подаде ръка. После ръката избута капака, венецът се плъзна и цопна на асфалта. В настъпилата смразяваща тишина, в ковчега се изправи мъртвецът. Без да забелязва ужасените лица около себе си, прехвърли единия си крак през преградата, после другия. Застана пред всички цял – целеничък. Изглеждаше с двайсет години по-млад. Костюмът си му беше тъкмо по размер, косата грижливо зализана, а на мястото на страшния грозен белег от въжето, синееше модерна вратовръзка. Свежо бе бледото му лице, малко отвеян и замислен погледа. Огледа присъстващите. Вдигна очи към небето, подложи длан, колкото да се убеди, че наистина вали и промърмори недоволно:

          - Е затуй не обичам да ходя по погребения. Никакъв ред, никаква организация. Един чадър няма кой да ти даде. 

     - Георги… - изшептя вдовицата и коленете й омекнаха. Белна страшно очи и се свлече на алеята.

     - О, Боже… - изумена смънка екс – съпругата и се прекръсти – веднъж от ляво надясно и два пъти обратно.

     - Бате Гошо… – смутено се обади младото момче – дължах ти двайсет лева, ето…

     Носачите трепереха гузно заболи очи в земята.

     Оцветени в палитра от грим, дъждовните води заобикаляха краката на хората и падналата жена и се отичаха към зеещият наблизо гроб.

     Три дни след по-късно, докато разтоварваха инструментите на една сватба, Салито взе да разправя:

        - Абе… Последния път… На погребението на онзи, обесения… Видя ли някой, че и на съседния парцел имаше погребение?

       - Булката ли?... Дето се гътнала баш на сватбата си?... Видях я – надигна бирата Алито.

       - Ами вий?... Нищо ли не видяхте? – обърна се към останалите.

       - Тц…

       - Че какво толкова има да се гледа? Ден през ден сме или на сватба, или на погребение…

     - Абе какво, какво... Имаше то какво…  - сниши глас и се наведе напред Салито. - Уж я погребаха тая, ама хвърлиха у трапа празен сандък.

     - Ха! Не думай!

     - Айде бе!?

     - Айде, я!… С очите си видях как се измъкна иззад тълпата и тъй както си беше – в бяла булчинска рокля, с цветчетата по косите и лачена чантичка - хоп! – право при наш Георги…

     - А’е стига лъга, Сали…

     - Вдовицата му като ревна: „Ах, мръсникооо!... Огън да те изгори, гръм да те убиеее…”

     Екс – вдовицата и тя се разпищя: „Знаех си аз!... Номерата ти край нямат!... Умрял бил, обесил се бил!... Ще те намеря, да знаеш! Ако ще и в ада да се скриеш!...”

     - Ама… верно ли, бре?

     - После като се хванаха за косите, като се заскубаха…Вай, Аллах, къф кютек падна… Разхвърчаха се пирги, сополи, копчета… Едната вика „ Ти си виновна мари, кучко”, другата „ Ти си кучка ма, пачавро…”

     - Айе’ въз геч, бре! – прекъсна го Алито. – Баси как лъжеш!

     - Не лъжа, ей!... Да ми умре Айшету аку лъжа!

     - Лъжеш кат’ дърт сиганин! – обади се и Ибрямчето. – Май ичкията в повечко ти доде…

     - Бе ваш’та мама мангалска! Не лъжа, бе! С ей тия очи ги видях – хванаха се за ръце двамата, гушнаха се, като влюбени птички… Отлетяха…

     Сали вдигна глава към небето, сякаш да проследи полета им.

     - Ха - ха! Да бе, да… Изпарили са се… Ний щото трева пасем, затуй нищо не видяхме, а?

     - Щот сте кьорави, затуй не виждате!

     - Брех, мамка й пукница… Хайде, от сабайлем взе да ти се привижда… Ха - ха!…

     Разпрата заплашваше да се разрасне в скандал – то де ли се е видяло циганска сватба без бой, ако не беше се появил барабаниста Сайфет. Гледаше изплашено, ококорил огромните си, като тави за баклава очи, в които препеченото по краищата бясно се въртеше.

     - Маестро… - тикна двесталевова банкнота в ръката на Сали. Гласът му трепереше. – От зетя и булката са… Заръчаха поздрав за кръстника… „Помпа кючек”…

     - Де ги? - запита Сали и смаян заоглежда банкнотата. Потри я между пръстите си, вдигна я срещу светлината, помириса я. – Вай, Аллах! Чистак нови… Де ги, бе? Де са младоженците?

     Сайфет врътна брадичка и извъртя златистото на очите си над дясното си рамо – към паркираната наблизо лимузина.

     Сали погледна към колата, после към парите в ръката си, накрая към смълчалия се оркестър:

     -  А това видяхте ли? – вдигна банкнотата над главите им. – Не са менте!

     Музикантите мълчаха.

     - Питам – видяхте ли?

     - Да ве… Видехме – смотолеви Ибрямчето.

     - Али, а ти?

     - Видех, маестро, видех… - прекара пръсти през настръхналата си коса Али.

     Сали доволно потри сефтето в брадата си, допи бирата и стана:

     - Аз трябвало да спирам ракията, а?… А?... Ади сега! Да ни са разпра’ями кой ши я спира… Земайти зурните! Ади, чабук, чабук!… „Помпа кючекь”…Раз и…два и …три!... Дай! Дай, темпо, спазвай ритъма!... Ах, вашта мама сиганска!... Шъ въ избия, ей! Да не сме на погребение!... Кючек искам да се свири!...Дай по-живичко!... Темпо… Темпооо…

     Маането вдигна два гълъба във въздуха. Те закръжиха над главите на сватбарите, все по-бързо и все по-нависоко, докато изчезнаха, стопиха се в небосвода.

     - Айдиии за кръстникааа!... Завърти, кръстник!... Гюбек саалдъ!... А така! Сербез! По- сербез стъпвай! А така! Е т’ва е кючек вече... Оп!….Са!...Айде помпааа… Шинди!.. Са!

Р. Романов

ПОМПА КЮЧЕК

Чорба от греховете на отец Никодим

Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и бавно се качи на чардака.

Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.

Отец Сисой, облегнат на пейката, бавно и спокойно местеше с хубавите си пълни ръце зърната на кехлибарената си броеница и унесено мълчеше.

През двора премина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер.

Отец Сисой му кимна с ръка.

- Готово ли е, готово ли е? - викна му високо и отчетливо той, извади от джебчето на кадифения си колан часовника и го погледна.

- А-а - ще бъде - отговори магерът, направи знак с ръка да имаме търпение и като не дочака друг въпрос, тръгна към магерицата.

Усмивка, сияеща от доброта, озари лицето на отец Сисой.

- Знаеш ли какво ще ядем? - обърна се към мене той.

- Пак някоя съблазън си приготвил, отче - рекох аз, като посочих с очи шишето вино, което се изстудяваше в коритото на чешмата.

Това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап.

- Не - каза отец Сисой, като положи ръце на масата. - Днес ще ядем нещо просто само по себе си, но пълно със значение. Днес ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим.

Погледнах го учудено и похвално за хубавата шега.

- Не се шегувам, любезни - каза отец Сисой и наведе умислено глава. - Казавм самата истина - днес ще ядем чорба от греховете на отец Никодим. Ето, година вече става, откак, царство му небесно, почива бедният там в манастирските гробища под дюлата, която сам бе садил и отгледал. Скромността му в живота спомогна скоро да се забрави името на тоя добър човек, чиято душа е живяла в страх пред бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие.

Заварих го тук година преди смъртта му, остарял, но запазен, здрав и як. Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Той вървеше тежко, бавно и важно като патриарх. В неговите широки кръгли очи, над които се надвесваха като лозници гъсти вежди, имаше загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка. Сутрин, когато излизаше от сянката на своята килия и спираше пред черковната врата да се прекръсти, по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове, срещу които не трябваше да вдига пръсти, събрани за кръстене, а сключени в юмрук.

Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С любов и старания той отглеждаше цветята в градината и особено обичаше белите рози, от които тук е насадил различни видове. През хубавите майски утрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада. Днес вече знам, че тая странност не е била без значение, макар и да е забулена в тайна.

През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим повечето време прекарваше с въдица покрай реката. Това беше неговата страст. И аз не вярвам да има по-голям ловец на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол покрай реката, провираше се из гъстака, който покрива бреговете й, катереше се по големите обли камъни, зеленясали от векове, и не знаеше умора. В такива дни той пропущаше вечернята. Но много хора са го виждали, че като чуе камбаната, оставя въдицата, изправя се и се кръсти, докато звънът заглъхне.

Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак. Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал.

Сега той почива успокоен под своята дюла, която е навела над него кичестия си храст, отрупан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем чорба от неговите грехове.

Отец Сисой се усмихна мъдро, повдигна ръце, за да се дръпнат дългите ръкави на расото му, и продължи:

- Вчера в дъното на едно скрито долапче в килията на отец Никодим, която сега е празна, се намери едно гърне, пълно с фасул, захлупено с молитвеника на покойния. Всяко зърно поотделно бе завито в книжка.

Върху първата бяла страница на молитвеника пише...

Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете: "За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно - черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка."

Отец Сисой затвори книжката, сложи я на масата и извади от джеба си една кърпа, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цял куп малки смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.

- Това са книжките, с които бяха обвити фасулените зърна. На всяка от тях е написан греха, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния монах може би се е терзала напразно и че бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка. Нека прочетем някои:

"Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи" - черно зърно.

"За спомен на нейните бели рози насадих в градината три" - черно зърно.

"Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден всеки ден по една бяла роза за тоя, който я намери. Нека й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя" - бяло зърно.

"Една мисъл не ми дава мира - защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?" - бяло зърно.

"Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?" - бяло зърно.

"Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?" - бяло зърно.

И тъй, във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха отбелязани не сторени грехове, а спомени от младини, мисли, които са раждали съмнения, и съмнения, които са мъчили душата на покойния отец Никодим.

Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, каза:

- Какво нещо е човек!

- Черно зърно - отговорих аз.

- И черно, и бяло - усмихна се отец Сисой.

В това време магерът почна да нарежда масата, защото беше вече обед, и донесе една голяма паница с димяща и ароматна чорба от фасул, която бе прошарена от бели и черни зърна.

- Ето, тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах - каза отец Сисой и ме покани да обядваме.

Елин Пелин

Чорба от греховете на отец Никодим

Хапчета

Днес, между 13:00 и 14:00ч на Панаира на книгата в НДК ще представят победителите в конкурса "Търся издател". 
Румен Романов е на първо място. Всеки, който има възможност, да отиде да го подкрепи и поздрави.


          

            Имаше някой в дома ми посред нощ. Подгоних го. Побягна. Последвах го. През задни дворове, запустели паркинги, тесни и мръсни улички в които прескачах заспали бездомници и ме погнаха зли кучета… Накрая го приклещих. В центъра на града. В улицата между църквата и кметството. И тогава, той  откри огън по мен. С пистолет. Миг преди да го застрелям… се събудих. И веднага се сетих – хапчетата.

     Докато отивах към кухнята ми мина и още една досадна мисъл – следобедното заседание, на което щеше да се обсъжда сливането ни с могъщ консорциум…

     Стоях и тъпо зяпах течащата вода, чудейки се – глътнах ли хапчетата или не. Две розови, едно синьо и едно бяло… Глътнах ли ги?

        Мамка му! Върнах се до спалнята и погледнах наченатите опаковки. Така. Вземам ги от три дни, днес е четвъртият, да видим… Май съм ги глътнал. Идеално.

     Мислейки за гадният им вкус с вода се чудех как съм го направил без. Светнах в кухнята. Посрещна ме бележка написана от жена ми и залепена на вратата на хладилника:

     „Мен може и да ме забравиш, но ХАПЧЕТАТА НЕДЕЙ!”

     А сега де!

     Съвсем се разсъних, а нямаше още пет и навън бе нощ повече от всякога. Помислих си за затоплените чаршафи, за оня с пистолета – не бях сигурен уцелих или не…Но и не знаех дали в действителност изпих проклетите хапчета…

     Какво пък, ще ги глътна още веднъж.

     Сандвичът ми беше безвкусен, кафето горчиво. От хапчетата е, мислех си, от няколко дни ходя като дрогиран.

     На тръгване, в коридора, се спънах в някакви куфари, лампата бе изгоряла. Май изпсувах, не помня.

     На всичкото отгоре навън валеше. Мразя да ме мокри, но интересно – тази сутрин дъждът ми хареса. Знаех си, тия хапчета наистина действат против стрес. И друго би трябвало да лекуват, но забравих какво.

     Заради призива за икономии по време на криза, се качих в автобуса. Почетох тайничко чужд вестник, минах без билет и в службата вече влязох широко усмихнат.

     В асансьора като че ли бе валяло – водата стигаше до бутоните и всички, които не бяха се издавили вече, проклинаха времето, транспорта и кмета. Добре, че забравиха за Господ!

     Секретарката ме посрещна с чаша безкофеиново, сводката за предстоящия ден и заръка от жена ми.

     - Знам, знам – спрях я с жест. – Да не забравя да прибера детето от градина.

     - Не – изгледа ме озадачена. – Да не забравите да си изпиете хапчетата!

     Не ми се спореше, поех чашата вода и две жълти хапчета от подноса и ги глътнах.

     - Доволна ли си?

     Тя стоеше насреща ми и чакаше.

     - А, да! – сетих се и отворих уста. Показах си езика, повдигнах го нагоре, после надолу.

     - Добре, затворете – кимна доволно секретарката – сержант и изчезна зад вратата .

     В офиса настъпи тишина. Само капките драскаха отвън по стъклото, като забравено малко коте. Копнежът му да влезе вътре ме караше да се чувствам сигурен и защитен, от мини уредбата пианото на Шопен и неговият незабравим валс ми помагаха да се отнеса от действителността; помислих си - велик си, Маестро, велик… И зърнах пак оня, с пистолета, и пак се подгонихме по кривите улички, само дето тоя път те бяха пълни с народ, хората нехаеха, че той ги тъпче и стреля, влачеха крачка безтегловни и сиви, а аз тичах като безумец и крещях… Видях как се скри в една църква и се спрях, вдигнах със страхопочитание глава нагоре и замолих Бог да ми даде някакъв знак – как да вляза с оръжие в неговата обител!? И тогава звъннаха ония камбани, литна към небето ято гълъби, запляскаха с криле, закръжиха. А звънът се набиваше в мозъка ми ясен и отчетлив. И звънеше, звънеше…

     Стреснах се. Телефонът лудуваше по бюрото ми почернял от ярост, тресеше се и ме подканяше да вдигна…

     - Ало, тати? – чух гласа на дъщеря си. – Изпи ли си хапчетата?

     Откога в градината им раздават GSM - и, зачудих се, докато слушах обясненията й, че датата за сватбата е вече определена, но аз да не се притеснявам, нямало да й личи толкова бременността, тя била все още моето момиче и нямало да ме изложи пред гостите; като се видим ще говорим повече, чуруликаше гласчето й, а вие с мама как сте, оправихте ли се?, да вземеш да се стегнеш малко, тати, нали знаеш колко си те обичам, ами хайде и ти направи компромис, наведи я малко тая глава, Господи, на кого ли го казвам, нали съм ти дъщеря и никак, ама никак не мога да я скланям и да прощавам, ама ти, тати, замисли се, 25 години брак имате, не е шега това, майната му, преглътни го като горчив хап, важното е сега да сте заедно, че сватба ще има скоро, еййй, татиии, дядо ще ставаш, дядо!, айде, аз сега ще затварям, че минутките ми свършиха и ще ме изключат, а ти…нали ме разбра какво ти казах, чао - чао и целувки, много те обичкам, тати…

     Цък… Телефонът изключи и отново останах сам - някак малък и смазан в огромният фотьойл се почувствах. Сватба? Каква сватба, по дяволите, кой ще се жени? Хапчета, горчиви хапчета… Аз изпих ли си хапчетата? Май не съм, иначе защо детето ще се обажда по телефона?… Откъде ли е взела номера ми? Та тя едва брои до десет и все с пръстчета… Боже, къде са ми хапчетата?…А. да. В бюрото… Как беше сега – две сини, две розови и… Не, не! Две бели и по едно от другите… Не, и така не беше… Бе, ще пия от всичките по две, какво толкова… И какво за жена ми? За какво говореше дъщерята? Какви 25 години брак, миналия четвъртък празнувахме петата годишнина… Малката пак разиграва някакъв театър. Да, обожава да си измисля и да се включва в пиесите си. Хех! Умница ми е тя…

     Някой почука. Влезе секретарката - сержант преди още да успея да  отговоря. Тикна ми малка табличка с чаша вода и хапчета.

     - Ох, ето къде били – глътнах ги. – Обърнах чекмеджетата да ги търся.

     Малкият строен блондин ме гледаше неразбиращо. Боже, аз участвал ли съм на тоя кастинг за секретарки, защо ги избират все малоумни!?

     - Какво сега? – запитах я.

     - Заседанието – отговори, гледайки ме немигащо иззад три пласта грим.

     - Ми то е следобед.

     Мълчаливо ми показа часовника.

     - Как ще е 14 часа? – направих се на бесен, но не ми се получи. Чувствах се някак лек и безмозъчен, точно като нея. Дали нямам и грим?

     - Спахте почти седем часа – без да отваря уста каза тя.

     - Как така съм спал! – сопнах й се. – Работих!... Аз никога не спя на работното си място! Никога!... Ти, какво, полудя ли!?

     Много особена гримаса, която всъщност би трябвало да е мила усмивка, разтегна тънките й безчувствени устни.

     - Елате – дръпна ме да седна. И се започна. От чорапите. Събу ги, измъкна ме от сакото, махна връзката, разкопча ми ризата. Когато стигна до копчетата на панталона я хванах за ръката:

     - О, не! Достатъчно! Излез веднага от тук и се считай за уволнена!

     - Добре, само да свърша.

     Тонът ми ли не бе достатъчно авторитетен, или й прозвуча като сексуален намек?

     Опитах се да се съпротивлявам. Сериозно!

     Когато останах без дрехи, си помислих: „Поне да бяхме заключили вратата”

     Нищо не се случи. Тя ме огледа, явно остана доволна от външния вид на бельото ми, защото отиде до гардероб в стената (никога не съм подозирал, че освен сейф, там може да се крие нещо друго) и извади чисти риза, връзка и костюм. Започна да ме облича. Обу ми нов чифт чорапи. После в обратен ред до вратовръзката. Не се опита да ме удуши, когато притягаше възела й. Това малко ме поразвесели. Допирът на пръстите й бе лек, но акуратен и пестелив. Тая жена е сбъркала професията си.

     Огледа ме още веднъж, усмихна се. Тоя път истински.

     По пътя за асансьора ми подаваше разни папки, каза, че е написала речта ми за пред гостите, а на малкото синьо листче са поздравите на японски, китайски и суахили. Сигурно си мислеше, че другите езици ги знам.

     В кабината за нагоре се засякох с Иванов, някакъв шеф по импорта. Изтупан, ухаещ на парфюм и широко усмихнат. Като ме видя, така се ухили, че долната му устна едва не падна в скута ми:

     - Подскочитръпков! – провикна се той, а асансьорната шахта заехтя като Деветашката пещера. – Как си, друже!

     Прегърна ме и в този негов мил жест имаше толкова напориста енергия, че. едва не ми изпотроши костите. Дали да не му предложа от моите хапчета?

     - Напрегнат…

     - А? Кой не си е пил днес илачите? – запита ме сериозно, прибра долната си устна и се огледа стреснато. Бяхме само двамата.

     - Не! Ти ми изглеждаш пренапрегнат.

     - Ааа, ясно! – тупна ме по рамото. Сакото ми не успя да скъса, но здраво ме посини. – Това е от енергийните хапчета. – Бръкна в джоба си и показа прозрачна ампула. – Една на 24 часа и си хъндрет процентс рейди фор уърк! Екологично чиста, от самите Хималаи. – Тикна я обратно и се наведе над ухото ми. Зашепна заговорнически – За Далай Лама чувал ли си? От ученик на негов ученик е. Китайците, брат, ще бият скоро и американците по екологична фармацевтика. Помни ми думата!

     - Дъщеря ми се омъжва – изведнъж изръсих аз.

     - Кой?... Не бе, не ме разбра… Тоя пич, Чух Ма Не Ми Пука се казва, е тайландец, има магазинче за стоки по един лев. Обаче…

     - А жена ми ме е напуснала… – все повече се осъзнавах и някак ми стана тясно и задушно тук, в проклетата кабина, която като че ли се бе заклещила в някакъв тунел и не помръдваше.

     - Бе жени много… Слушай да ти разправям…

     - Тия куфари, сутринта, в коридора… Били са моите куфари…

     - Какви куфари бе, Подскочитръпков? – изумен ме гледаше Иванов. – Никакви куфари, виж я колко е малка ампулата, цял кашон ли ще вземеш?…

     - Куфарите в които се спънах! Ааа…

     Най-после асансьорът спря в заседателната зала. Вратата се отвори и гостите видяха следното:

На пода се търкаляха едрият, закръглен Иванов и дребният Подскочитръпков. Бяха запотени, с разпасани ризи и изпокъсани костюми. Иванов безумно ухилен, а Подскочитръпков с изкривено от ярост лице. И двамата си разменяха здрави юмруци.

     - О, майн год – изстена потресен германецът.

     - Стоп ит! Стоп ит!  – кресна англичанинът.

     - Вай, Аллах! – затюхка се увит в чаршаф тюрбанлия.

     Последваха викове на различни езици и наречия – кой от кой по - екзотични и цветни.

     Напразно се опитаха да ги разтърват.

     Някой предложи да повикат пожарната. Друг – да повикат националната гвардия.

     И тогава в заседателната влезе дребното недоразумение, сержант – секретарката на Подскочитръпков:

     - Госпожата иска да ви чуе… Веднага! – натърти и преди да му разбият съвсем устата, тикна пред нея телефона. – Говорете! А вие, Иванов – засрамете се!    

      - Ама аз, …Защо аз!?… Той пръв започна….

     - Шът! Тихо! Нека говорят!

     - Скъпа, здравей… И аз се радвам да те чуя… Не, не съм задъхан, така ти се струва… Да, знам, че трябва да поговорим… Разбира се че мога… Веднага, да!... След десет минути идвам!... И аз те обичам, скъпа!

     - Отивам… Жена ми се върна!... Това е чудесна новина, нали?...Нали?

     Огледа се. Всички се бяха вторачили в него с нищо неразбиращи, немигащи очи.

    Преводачите бързо обръщаха накъсаната му реч в дълбокомислена любовна лирика.

     Немецът изръкопляска.

     Англичанинът скришом изтри сълза.

     Тюрбанлията вдигна глава към тавана и произнесе: Аллах акбар!

     Подскочитръпков не взе асансьора, а хукна по стъпалата – през две. Надолу и навън. Лицето му сияеше и сякаш се бе събудил от странен сън. Сън, в който той гонеше някого с пистолет по улиците на града и се опитваше да го застреля. Искаше да отмъсти за поругана мъжка чест. Тичаше и си припомняше фрагменти от тоя сън. И изведнъж закова на място. Бе прозрял истината – не е било сън, а желание. Тъмно, грозно, диво желание да убие някого.

     В залата се бе възцарила тишина. Срещата клонеше към провал , или поне към отлагане – все неща, които биха натрупали негативи за компанията, целяща да се продаде скъпо и прескъпо на чужденците.

     От челното кресло се надигна побелял мъж със сурово изражение върху изпитото си лице. Повика с пръст секретарката си:

     - Подмазвачева! Трябва да преминем към вариант Б. Искам да направиш спешно проучване. Какви точно лекарства са предписани на Подскочитръпков и дали ги е пил днес. И ме свържи с жена му преди да е стигнал при нея.

     Тя кимна мълчаливо и се оттегли безшумно. Шефът й надяна любезна маска на лицето си, погледна гостите си и заговори, стрелкайки с поглед преводачите:

     - Господа! Нека този малък спектакъл не ви притеснява. Надявам се, една половинчасова почивка с ордьоври и мокър бюфет ще ни освежи. Освен това – посочи с ръка една от стените. Отвори се скрита врата – Изненадите продължават! Да влязат момичетата!

     Чуха се бурни възгласи и ръкопляскания.

     Късно вечерта от последните телевизионни емисии се разбра, че наша фирма е погълнала няколко европейски, две арабски и една китайски компании, като с това е дала сериозна заявка за водеща световна сила в отрасъла си. В Министерски съвет спешно е постъпило предложение от всички парламентарни сили, тази дата, този знаменателен български ден, да бъде обявен за официален национален празник.

     Най – после добра новина с родно участие. Честито на всички!

Р. Романов

10. 2010

Хапчета