На бой отиват само старците, или изход от кризата

“… Още в люлката с робски присъди засенени са детски лица”

Оня ден пътувам в автобуса и случайно дочувам разговор. На седалката пред мен са седнали двама пенсионери и четат забравен вестник, коментирайки на глас. Няма как да си запуша ушите, нито къде другаде да се изместя, а и разговорът им ми стана интересен. Помислих, че и друг някой може да прояви интерес към него, тъй като съдържа част от решенията за излизане от кризата. Или мен поне така ми се стори. Затова го и предавам тук без съкращения.


- Като прочетеш вестника, не го изхвърляй – каза единият от мъжете, чийто вид на клошар се подсилваше от избелелия бежов шлифер, навлечен върху прояден от времето вълнен пуловер в неопределен цвят, с изобразени на гърдите пет олимпийски кръга и надпис “Олимпиада 80”. На главата си носеше старомодна филцова шапка с оръфана периферия и втъкнато в нея парче от перо.


- Продавам бмв тройка…- мърдаше устни другият, облечен в също стар, но доста позапазен балтон, в излиняващо тютюнево, който, съдейки по навитите ръкави, му беше доста голям и неудобен за носене, стоеше полупразен, като окачен на раменете за ужас на крехката му снага. Бледото му лице с няколко дневна брада бе украсено с очила в рогови рамки, чийто диоптър явно бе недостатъчен, защото мъжът присвиваше едното си око отдалечавайки и приближавайки подскачащата страница за да фокусира буквите.


- Тройка ли? Аз моето москве не си го сменям за нищо на света.


- То твоето москве кой го брои за нещо, та да го сравняваш с кола? А и да ти кажа, светът не се интересува никак от него. – отговори интелигентът.


- Така ли! Хайде намери ми тогава в тия обяви да се продава поне един Москвич! Хайде де! – Огледа натъпканите, смазани, останали без дъх, стоящи на един крак или висящи, подпрени на плещите на околните и напук на гравитацията пътници и добави - В това москве, ако искаш да знаеш, триста кила дини съм карал, четири щайги с буркани зимнина и половин опърлено прасе.


- А в багажника на БМВ-то можеш да събереш двама, и то едрички длъжници, цели, без да се налага да ги пърлиш и разфасоваш.


- Можеш, чушки. Айде не ми го хвали! Осем на сто ми гореше москвето, а подир БМВ-то трябва цистерна с бензин да закачиш, за да си идеш до село. Ако пък решиш ремарке нещо да тегли, харчи като ЗИЛ.


- Какво село бе, алоу! Ти в кой свят живееш? Кой ти ходи вече на село, че и ремарке да мъкне? Ми че то сега по селата само празни къщи и полуживи баби останаха. Какво ще товариш в това ремарке, цигли ли?


По пътеката незнайно как се бе приближило седем-осем годишно момиченце, русата му главица любопитно надзърташе изпод мишците на едър мъж, а синьото на очите му красеше луничавото ù, бледо личице с чипо, потрепващо смешно носле, което се мъчеше да улови всички аромати, носещи се из рейса.


- Ако не са ги окрали и тях…


Мъжът, който дремеше, подпиран от тарапаната, се размърда. Сигурно се обръщаше насън на другата страна и едва не задуши момиченцето, което изписка като недоволно врабче и гневно, с малки юмручета, забарабани по масивния му гръб.


- Ех, като рече село, че се сетих преди какви села бяха! Картинки! Шарени къщички, пълни с народ, оборите с добитък, на двора играят дечица (тук Русолявка спря барабанния си огън върху мъжа и се заслуша с интерес)


- Училища имаше – добави интелигентът - детска градина, лекарски кабинет и поща… И цветя, много цветя. Пред къщите - цветни лехи, в градината - цветя, по пътеката за градината - пак цветя…


Автобусът, стар и раздрънкан, като спомените им, нацели дупка и изскърца с цялата си двутонна немощ. Подът хлътна рязко, двигателят задавено пропусна няколко такта, настана миг затишие, през което всичко продължи по старому, по инерция и безвремието не направи никому впечатление. Мъжът си похъркваше, птици и облаци зад прозорците се рееха из простора, само откъм шофьорското място долетя псувня, но това не беше повод за тревога, отдавна майката бе станала главно нарицателно и бе думата, която най-често се споменаваше в съвременния език, а когато и подът зае предишното си хоризонтално положение и изхърка скоростният лост, боботенето възвърна уравновесения си ритъм и всичко се успокои.


- Като дойдеше празник, като се съберем под асмата, челяд, гости, музика, ей как ми се пълнеше душата – замечтано бърбореше филцовата шапка. Дори толкова се улиса в спомени, та в рейса се понесе миризмата на пържени кюфтета, печено агне, ухаеща пита и домашна баница с много сирене…


- И ракийцата! Каква ракия правехме, ех! Жълта, мазна, досущ олио. Пиеш, пиеш, а ти се иска още… А виното! Наливахме по тон. Червено до кръв, тънко ухае на билки и ябълка, искри в каната… Наливай и пий! И в града да пратиш има, и за съседите да ги посрещнеш, и за събора, та чак до новото…


- Улиците вечер пълни с млади хора, в читалището няма място, площадът облян в светлина…


- Подухва ветрец откъм планината, жабите в гьола подхващат едни песни, чак и луната се спира захласната…


- Ех!... Започвам да си мисля, че сме живели в приказка…


- И аз!...


Русолявка се бе доближила плътно. Положила ръчици върху облегалото на седалката, наклонила главица и подпряла брадичка върху тях, тя имаше усещането, че е вече част от тази приказка. Мигаше ситно с огромните си клепки, синьото на очите ù просветваше между пърхането им, като нощното ясното небе, към което се бе устремила красива пеперуда, а луничките по лицето ù бяха милионите звезди. От реката долиташе нестройният хор на кекериците.


- Оня ден например, там, дето нощуваме, срещу МОЛ-а, през нощта не можах да заспя от студ в тоя кашон, та станах да се поразтъпча. На витрините изложени телевизори, денонощно включени. И дават реклами. Та се загледах...


- Не гледай реклами, вредно е.


- Така е. Кисело мляко. Едно най-обикновено кисело мляко и то, дето…


- През ръцете ми тонове са минали прясно, толкова съм издоил през годините… И какво за киселото…?


- И ми го хвали една хубавица: ”Само с 1 % масленост, само за 0.99 лв”


- И таз добра! Че какво му е за хвалене?


- А де?! То не е ли да си направи един пръст каймак отгоре… И да си го намажеш на филия… Без грам вода, чисто и натурално! Децата, когато бяха малки, поне си отядоха.


- Е, то затова сега пък техните деца ще се радват на 1% масленост…


- Абе не е заради това. Млякото си е същото, ама…


- Не е, знам. От литър мляко сега правят кило сирене и десет кисели. Отделно се мъчат да бият и извара.


- Айде бе! Чак пък толкова…


- Какво “хайде бе”! Останалото е химия!


Интелигентът погледна през прозореца. Момиченцето проследи погледа му и мигом съжали. Там нямаше кисело мляко, а мръсни, неразтопени преспи и огромни локви, в които се давеше небето. И пеперудата, оная красивата, бе изчезнала. Вместо нея, от близкия билборд нахакано гледаше полугола хубавица, яхнала огромно колело на късмета, заобиколена от ухилени мъже стискащи кесии с пари.


- Мръсници!


- Печалбари…


- Според мен рекламите за хранителни продукти трябва да се забранят със закон. Рекламира се нещо, от което нямаш нужда, за да те излъжат да си го купиш, а не продукти от първа необходимост.


- Политици! – прихна съседът му по седалка и за миг, пред погледа на Русолявка се появи засмяна пеперуда.


- А не! Айде няма нужда! Те достатъчно се саморекламират на всеки четири години и то с народна пара. До гуша ни е дошло и от тях, и от петъците им на излагация в национален ефир.


- Ами те и без друго са ненужни? Нали каза, че… А защо не на рекламите за хранителни продукти?


- Как защо, Иване? Народът скъсан. Събира стотинки за хляб. Те взели да показват маси, обсипани с луканки, трапези с печени меса и филета, изобилие от ястия… Кажи ми, как защо? Срамота е! Пир по време на чума! А ако ще рекламират глава лук, нерафинирано олио и сол, народът и без друго това яде… Тогава какъв е смисъла?


Русолявка усети нервен тик в стомахчето си, прокуркаха червата ù, отново я обзе онова гадно чувство на вечна полуситост, което песните на жабешкия хор и пъстроцветната пеперуда я бяха накарали за миг да забрави. Но бе свикнала вече, отдавна неутолимият глад се бе превърнал в неин приятел, с когото деляха студеното легълце вечер, пред пълния с лакомства телевизионен екран. И не че мама не се стараеше, напротив. Работеше на две места, но надницата бе мизерна, не ù плащаха редовно, а баща ù бе болен…


- Да-а-а... – тъжно поклати глава интелигентът. - Да си ги пускат в специални телевизионни канали, само за богаташите.


- Той, богатият, няма нужда от реклами. Нали са негово дело. Да не мислиш, че си храни семейството с въздух? Но благодарение на въздуха прави пари. Ти можеш ли така?


- Тц!… Аз мога да науча на “А, Б, В…” ей това момиченце тук, знам наизуст Илиадата, рецитирам Ботев, Вапцаров…


- Кой ти слуша днес стихове! Илиадата храни ли те сега? Или Ботев?


- И… много обичам храната. Ти обичаш ли я? И на филия със свинска мас съм доволен (Русолявка сбърчи недоволно носле, замириса ù на огранено). Ама сега… Бе тъй както гледам, прав ще излезеш, май никак няма нужда от тия реклами.


- Нещо повече - вредни са за хората. Колко му е, причернее ти от глад, тупнеш някого, вземеш му двата лева от джоба и... Престъплението готово!


Събеседникът му се размърда в седалката си и завря нос в ситния шрифт на вестника. След малко продължи, говорейки най-вече на себе си:


– А пък, на който му домъчнее много, може ей тъй, да мине покрай витрините и да погледа. Нали? Само да погледа, какво толкова…


- Да! Както Хитър Петър си “топял” хляба в аромата на печените наденички на богаташа.


- А-а-а! Да! Като в оная приказка! Да! Ама май не бяха наденички, а пържоли…


- Както и да е. Избърши се, че ти прокапа мустака. Само че те и на това ще сложат данък!


- Да бе! – неволно потри с опакото на дланта си устата и премлясна.


- Да, я! Както са я подкарали, и въздуха скоро ще обложат.


Рейсът друсна в поредната дупка и двамата си сблъскаха главите.


- Стига с тия обяви, бе, очите ти не изтекоха ли!


- Е, какво да чета? Път до Крайната още много… После и на обратно. И така, до вечерта в кашона… Бррр!


- Аз бих препрочел “Война и мир”, или “ Ку вадис”


- Е нали ги изгорихме зимата, че по-дебели… Поне ръцете си посгряхме…


- Каква библиотека имах, като се сетя само…


- Представям си, щом осем години вече успяваш да устискаш до пролетта…


- Свърши ли с вестника? Да не го изхвърлиш! Аз от тая тънката цигарки ще си свивам.


- Какво?


- Ами книгите са с гланцирани листи и не стават за пушене.


- Ти знаеш ли колко скъпа хартия е това? Знаеш ли как се произвежда, колко дървесина е отишла, а дървесината е кислород, полезна е за планетата в глобален мащаб…


- Сега не ми се мисли толкова глобално. Мисля си коя кофа днес да преровя…


- Идиот!


- Достоевски ми е любимец.


- Не, ти си идиот!


- Може и да съм идиот, но знам как да излезем от кризата.


- Ха-ха! Лъжеш като… политик!


- Не ме обиждай! Аз до сега нищо мръсно не съм ти казал! – облегна се в седалката и доволно произнесе. - Смей се ти! Но аз ще помогна на държавата да излезе от кризата.


Русолявка наостри розово ушенце и се примъкна още по-близо. Само да чуеше как и веднага при мама ще изтича, а тя ще каже на Господин Работодател, може и заплатата ù да повишат, но по-важното е, че ще излезем от Кризата! Какво по-хубаво от това! Тя така и не беше я виждала тая Криза, но мама каза, че когато нямат парички за наема, за лекарствата на тате и за храна, това е Тя! Безцветна, тиха и стаена дебне на всяко гише и каса за плащане, дори вече присъства и във всички кошмари на децата. Отдавна никой не ги плашеше с Дядо Торбалан или Баба Яга. Отдавна…


- Това сънува ли го, или Баба Ванга, лека ù пръст, ти се яви с готово решение? – изхихика добродушно филцовата шапка.


- Социалното министерство няма пари за пенсии, нали така?


- Така казват. То те за нищо нямат пари вече. Но молове строят. Чудно ми е, за кого?


- Моловете не се строят от министерството. Сега се канят да орежат пенсиите на пенсионерите и на инвалидите.


- Стига бе! Е, грях е да се родиш в такава държава. Все едно, че аз искам да остарея!? Или инвалидът е искал да се разболее, за да взема някакви си мизерни сто лева? Кой ти го каза това!


- Вестникът! Е тука пише, ама ти четеш обявите… Грях е, че сме се родили роби. Човек се ражда свободен, но при нас са объркани понятията. Щото аз, да ти кажа, ако се родя отново и имам право на избор, пак бих се родил българин. Но не роб!


- Без да се замисля, и аз така казвам!


- Чуй ме сега! Казах ли ти, че имам идея!... Взех да забравям нещо…


- О-о-о, айде моля те! Ония умници, дето хрантутим в Парламента, не могат да го решат, та ти ли, един обикновен бивш селски даскал…


- Така е, защото те никога не са били бедни! Никога не са си лягали без да са сложили троха в устата си, ако не им препоръчано за диетата, без да знаят ще осъмнат ли на утрото, или колата за смет ще изрине останките им, оръфани от бездомни псета, не са ровили в контейнери за парче клисав хляб или полупразна консерва, не са се били с кучетата за обелка от салам, не са обличали изхвърлени дрехи, не са им подрязвали крачолите и ръкавите, не са си продавали или по-лошо, не са си горили книгите, за да се стоплят през зимата и да оцелеят. Сит на гладен не вярва…


- Така казано, доста мрачно ми прозвуча…


- Къде излъгах? Ти си продаде жилището, защото четеш много вестници и заради пустата телевизия.


- Да бе!


- Ако не бе приел призивите на правителството за съживяване на родното производство, да си накупиш машини, направиш цех, заборчлееш и със заеми, още щеше да си имаш панелката. И за какво? Повярва им, нали? Щото си патриот. Е, тъкмо да ти тръгнат нещата, охлабиха границите, нахлуха контрабандни стоки, дето килограмът им е за по един лев и твоето производство умря. С него и ти. Но никой не ти даде нов шанс, банките си търсеха парите. И айде всичко ресто обратно, само че на половин цена, и едва се отърва от мутри и събирачи на дългове. Е, сега си свободен, но си на улицата. Жив мъртвец, това си ти! Да живее демокрацията! Децата избягаха в чужбина, защото тук работа няма, а и според министъра, Европейският съюз е свободен пазар на труда. Махайте се и си чупете главите, тъпаци.


- Опустя ни държавицата, еййй!


- И още ще опустее. Това им е целта. Страна от третия не, ами от тринайсетия свят да сме, а българинът да е човек за ишлеме, без самочувствие и родина, а ако може да се забрави и от историята, че е съществувал изобщо, както се опитват да ни накарат да забравим своята, най ще е добре. Евтина работна ръка. Безмозъчни. Какво като си си дал живота в изграждането и опазването на същата тая родина? Днес тя не те иска. Паразит си, нямаш права, млъквай и умирай! И по-тихо там, в канавката!


- Не тя, а те… Те не ни искат…


- … Няма права! Вместо да задържат хората тук, осигурявайки им препитание и достойно съществуване, убиват ни с данъци, повсеместна мизерия, престъпност, корупция. Прокуждат ни.


- Иване, а по-тихо, а! Целият рейс тебе слуша.


- Нека слушат! Демокрация е! Ти да не мислиш, че те разсъждават по-различно от нас? Такова не е било и по турско, бе! Орязват пенсиите! Данък върху заплатите на ония пенсионери, дето все още мърдат, данък и върху инвалидните пенсии, които са толкова големи, че… Срам ме е, мамка му!


Автобусът монотонно бучеше по нанагорнището, най-трудната част от прехода, който сякаш нямаше край и на който се бе родил и явно му бе съдено да издъхне на път към заветната спирка. Веднъж да стигнеше там, щеше да отдъхне, замислен върху думите на бившия даскал.


Русолявка раздвижи изтръпналата си ръчица, но колкото и да я тръскаше, кръвта не я съживяваше и тя падаше като отсечена вейка до тялото ù. Дори се изплаши за миг, че може да остане инвалид…


- Май пак ще вали – гледаше потъмнялото, без нито една птица небе, филцовата шапка.


- Съвсем сериозно, имам идея как може да се оправят нещата. Във всеки случай няма да станат по-зле.


- Ще я споделиш ли? – без желание за спор запита спътникът му.


- Да! Да вземат всички мъже в пенсионна възраст и инвалидите, без първа група, да ги направят войници!


- Моля!?


- Ами да. Виж в колко умиротворителни мисии участва страната ни. В Тантаганистан, Маншетия, Папатагония. Дето не ги и знам къде са на картата, нито какво майкината си дирят наши воини там.


- Абе ти си луд! Там ходят млади, здрави мъже…


- Ами грешка е. Тия млади, здрави мъже, не са служили в истинска армия. Армия с дух и дисциплина. Както когато служихме ние с теб и бяхме готови да дадем живота си за идеали. За Родината!


- Ех, идеали…


- Идеали я! Тия там отиват за пари. Вместо тях да пратят нас, а ония да се върнат при семействата си.


- И какво - да се наредят те на опашките за безработни ли? Човече, това е безумие!


- Безумие е воденето на войни, мен ако питаш, но от как свят съществува са се водили. Да наемат пенсионери, във всички случаи издръжката им ще е поне десет пъти по-малка от на професионалните войници. А и без това гледат как да скъсят живота им, нека им дадат шанс поне да го направят с достойнство!


- Достойнство…


- Да! Да не мислиш, че ще трепнат пред врага? Ръцете може и да потреперват, очите може и да сълзят, но бъди сигурен, че сърцата няма. Само да им дадат шанс да се жертват за кауза.


- Родината, ех!… Родина!


- Звучи красиво, нали? И гордо! Бих умрял и сега за нея. Бих застанал под знамената, бих!


- Пък и врагът, като ни види такива...


- Няма враг, приятелю. Човек сам си създава врагове, когато му омръзнат другите игри. Само играта на война не му е омръзнало през вековете. Ама защо да си отиват бадева млади момчета? Същата работа ще им свършим ние. Войните отдавна не се решават на бойното поле. А и държавата е в криза. Трябва да ù се помогне. Ти да не би да имаш друга, по-добра идея?


- За съжаление, нямам. Твоята ми хареса. И аз идвам да се запиша. Само да прескоча до вкъщи да си взема хапчетата за кръвното и очилата.


- А аз таблата.


- Чудя се, тия, новите пушки, дали са с оптичен мерник, като по филмите…


- Няма да липсваме, дори и на родината няма да липсваме, защото хем ще ù отпаднем от харчовете, хем ще сме на предните ù линии.


- В тоя момент е важно ти да я чувстваш такава, а не мащеха!


- “На бой отиват само старците”


- Абе аз веднъж да докопам автомата, ще видиш едни старци!


- Ха-ха! Време е да им покажем, че още не сме за изхвърляне!


- Ела да те прегърна… Ако с мен се случи най-лошото…


- По-полека де, мечко! Стискаш като едно време. Нищо няма да ти се случи бе! Черен гологан не се затрива.


- Айде, не се затрива… Да вървим, че както са я подкарали с тия здравни реформи…


- Не е срамота да свършиш насран под вражи огън в окопа. Срамота е да си жив и да нямаш пари за тоалетна хартия.


- Те я раздават безплатно, но само срещу бележка от общината, че си ял…


- Ха-ха-ха!


Веселите старчета се загубиха в тълпата. Отказаха да останат на последната спирка. Предпочетоха да продължат по пътя, където ù да ги заведе той. По-страшно, нямаше накъде.


Автобусът бе празен. Шофьорът и той се бе омел. Наближаваше пенсионна възраст и сигурно е тръгнал след непознатите. Само Русолявка чоплеше замислено кожата на една от седалките с пръстче и се питаше:


- Коя ли инвалидна група е тате? И има ли изобщо такава?


А вие? Бяхте ли в този автобус? Или ви предстои да се качите?




Р. Романов


17.03.2010





бутон за споделяне

На бой отиват само старците, или изход от кризата

Игра до смърт

" В памет

На всички питбул - териери, умрели в кучкарници и изолатори,
приспани, само защото са родени от нарочената порода;
прекарали живота си, оковани навън само с варел като дом;
размножавани в клетки;
само за да бъдат вързани и изоставени в пусти сгради
когато вече не са необходими;
дрогирани, за да издържат;
умрели в битка, разкъсани на парчета, оставени да умрат сами мъчително;
хвърлени смъртно наранени върху купове с тела, за да умрат;
използвани като примамка, с извадени с клещи и без упойка зъби,
за да не наранят титуляра за битки;
жертвани, защото не могат или не искат да се бият;
застреляни, промушени, хвърлени през прозореца
и обесени, защото не са достатъчно борбени;
простреляни в гръбнака или изоставени да умрат
от жажда, глад и терор;
всички вие, хвърлени в огъня - простете на нас хората...

Почивайте в мир!(ц)

Наситено синьото на рокличката й, обутите в жълти сандалки крачета, разплаканите детски очи и протегнатите към него ръчички, това последно запомни от нея, миг, преди да го вкарат в багажника.
Отгледан като кутре, от семейство с три годишно момиченце, растеше безгрижен и любвеобилен. Играеше с малката палавница. Не се сърдеше, когато се опитваше да го яхне, ръфаше му ушите, или дърпаше опашката. Подлудяваше го звънливият детски смях, дивото му сърце се изпълваше с още по голяма привързаност и любов към детето.
Дните минаваха неусетно.
Бащата получи повишение и се преместиха в ново жилище. Там, за любимеца на момиченцето, нямаше място. Стаята й бе специално подредена от известен дизайнер; с бюро, аквариум, заемащ цялата стена, библиотека с милион книги, и макет на огромно земно кълбо, висящо от тавана. Амбициите на родителя за нея бяха големи и той неумолимо следваше плана си.
На първо място, трябваше да се отърват от питбула. Надяваше се, новата обстановка и екзотичните рибки в аквариума, да запълнят празнотата, която би оставил той в детската душа. Без особени сантименти, нареди на дъщеря си, да се сбогува с Форман. Не го трогнаха сълзите в очите, плача на детето. Бизнесмен. Свикнал на бързи и прагматични решения, позволили му да оцелее в свирепата джунгла на човешката завист, жестока конкуренция и икономическа криза, й даде точно пет минути. Разпределеното до секунда време, не позволяваше волности, програмата трябваше да се спазва. Усещайки раздялата, Форман се отдаде на инстинктите си, играеше около нея, близваше закачливо детското личице. Вкусът на сълзите, солено-горчив и непознат, караше сърцето му да отмерва последните мигове, с оня забързан ритъм на броените секунди, в който виждаше, че изтичат, а не можеше да направи нищо.
След болезнената раздяла, която още не осъзнаваше, бе вкаран в багажника на лъскава кола. Влезе покорно. След час, спряха в гараж, забутан извън града, всред лозови масиви. Огромният двор бе пълен с потрошени коли. Стар кулокран стърчеше до металната, сива барака, пригодена за работилница. На входа имаше бариера и две страшни кучета - пазачи.
Посрещна ги висок, слаб мъж, със сипаничаво, грубо лице и оредяваща рижа коса. Огромните му ръчища, с почернели от маслата нокти, висяха неестествено на хилавото тяло, облечено в син гащеризон на бензиностанции "Газпред". Орловият нос, малките, дълбоко вдлъбнати очи и небръсната тридневна брада, придаваха на физиономията му хищническо изражение. Викаха му Червения.
- Донесе ли го? - запита той. Огледа колата и отвори багажника.
- Аха, ето те, хубавецо.
Посегна и хвана козината на гърба, между плешките, повдигайки го. Форман изквича от болка и посегна озъбен, но здрава, воняща на грес и тютюн длан, стегна муцуната му в желязна хватка. Примка от неръждавейка, вкарана в дълга тръба, се впи в гърлото му. "Питманът", с наслаждение задържаше Форман на земята, изучавайки го.
- Тлъстичък ми се струва.
Бизнесменът го погледна с неразбиращ поглед.
- Какъвто е, такъв. Кинтите?
Бяха се разбрали по телефона за сумата. Монтьорът извади няколко банкноти, мъжът ги прибра и колата вдигна пушилка към изхода.
Още в началото, не се харесаха с червенокосия. Форман гризеше от яд стоманената струна, спираща дъха му, а мъжът с ненавист го наблюдаваше. Струната не поддаваше, челюстта му се окървави. Несвикнал с такова отношение, той бе объркан и изплашен. Това съвсем не му приличаше на игра. Страшното дойде, когато новият му собственик го завлече в неголям квадрат, зад работилницата. Ограденото, с метална ограда пространство, бе около четири на четири метра, разделено с диагонална линия. Не знаеше Форман, че от тази линия, ще зависи живота му. Макар и на открито, във въздуха бе застинала миризмата на болка и отчаяние. Валма козина, засъхнали върху ръждивите винкели, големи кафяви петна, накацани от мухи; всичко това подсещаше, че смъртта обикаля наоколо.
Червения извика към бараката. Показа се работник в мърляв панталон и потник, осеян с множество дупчици, от електрозаварки. На краката си носеше тежки, военни кубинки, без връзки, ожулени и разкривени от годините.
- Опа - отзова се той и с пъргава крачка затрополи към бойната площадка. Мургавото му лице излъчваше наивност и простота, дупка зееше в предната редица зъби. Ухили се и измъкна из зад ухото си овлажнена от пот цигара.
- Т`ва ли е новото псе?
Гласът му, писклив по детски, странно контрастираше на дългунестото му тяло и наскоро наболият мустак, пърхащ над горната устна.
- Доведи Касап за една "ролка" - нареди Червенокосият.
- Ооох...Касапа... - ухили се беззъбо - Ш`е го схруска е, шефе!
Малките злобни очи, под надвисналите, ръждиви вежди, мътно го изгледаха:
- А да затворя теб, в клетката, искаш ли!
- Е, де, ко толкоз съм каа`л - смотолеви Мургавия и замъкна обущата си към портала.
Преваляше пладне. Слънцето, в недоумение бе увиснало в маранята, над импровизираният ринг. Мухите с досадно жужене се разлетяха, щом в клетката прекрачи Касапа. Едър доберман, покрит с белези от рани, дишащ ситно, с оголена паст.
- Кротко! - изкомандва Мургавия и го прекрачи. Стисна верижката на врата му, запъвайки крак. Якото чудовище налиташе и едва го удържаше.
- Да те видим сега, чорбаджийски мекере! - процеди червенокосия и освободи примката.
- Махни му верижката! - нареди на циганина.
- Пит!- изкомандва той и доберманът налетя. Свикнал с битките, с жесток нрав и безмилостна захапка, кълбото от мускули и злоба се хвърли към смаяния Форман. Приел в началото всичко на игра, питбулът не очакваше такава атака Само вроденият му рефлекс го спаси от нападението на Касапа. Отскочи встрани, чу се яростно изщракване, зловещите кастанети се затвориха току пред муцуната му. Оголи зъби предупредително и тихичко изръмжа, Но не нападна. Доберманът, смаян от маневрата, се блъсна в преградата и седна по задник.
- Обръщане! - плю през рамо Червенокосия.
- Ще се научи, бате - Мургавия се хилеше, припалвайки цигарата:
- “Скречовете”, колко?
- Ще си покаже, ти си отваряй очите.
Доберманът атакува отново. Тоя път, целеустремеността му бе водена от съобразителността и рутината на безброй битки; без подценяване на противника. Форман нямаше изход, прие боя. Свел приземи глава, присвил уши, следеше действията на отсрещната страна. Като боксьор - файтер, правещ ескиваж и после нанасящ поразяващ удар, посрещна връхлитащата грамада, ловко отскачайки вляво. Едновременно с това, се изстреля мълниеносно към прелитащият, край него, доберман и заби зъби в шията му. Касап опита да се измъкне, помитайки клетката с впитият в тялото му противник, развъртя се в посоката от която дойде нападението, мъчеше се да го захапе, но безуспешно. Така, залепен като кърлеж, питбулът би могъл да виси с часове, докато силите на добермана секнат.Усещаше го, без никога да го е практикувал.
Вродената войнственост на породата му надигаше глава и бе на път да се измъкне, от цивилизованите порядки, на които бе привикнал. Почувства вкуса на кръвта му в устата си, можеше да прегризе гърлото му, но не го направи, все още под влияние на миролюбивата любов, изповядвана от хората, с които бе живял.
- Браво! - възхити му се мургавият и пляскайки от възторг по вътрешната част на бедрата си, подсвирна.
- Скреч! - кресна Червения и приготви текстолитово парче. Циганинът прекрачи животните, хвана добермана, постави му верижката и го закопча на страничния винкел. След това със заучено движение прекара ръце под предните лапи на Форман, минавайки зад гърба му, притисна силно главата му, към гръдния кош, за да затрудни дишането, докато другият му разтвори устата натиквайки парчето дърво. Само така можеха да разтворят захапката му.
- Пусни - кресна му.
Слюнка и кръв се проточиха в лига от разбитите венци. Форман пусна жертвата си. Не изпитваше злоба или омраза, към събрата си по съдба. Но усещаше неприязънът на Червения.
"Това градско псе,- мислеше си мъжът - живяло в апартамент на богаташчета, хранено със скъпи гранули, в специална чиния, спало в чаршафите на просторните им спални, това,...това разлигавено сукалче, успя да се опълчи на ветерана и любимец, Касапа! Преминал през безброй изпитания, доказал лоялността и жертвоготовността си!"
Тровеше го мисълта, че Касап позволи на новобранеца, макар и мимолетна победа. Въпреки, че не бе типично бойно куче, той бе ползван често за обучение, впоследствие и за битки. Познаваше качествата му. Неведнъж е бивал приклещен, почти умрял в захапките на противниците си, и когато всички го смятаха за свършен, той подновяваше борбата и най-често, с победа. Не разбираше и сам Червения, откъде идваха тия, невероятни сили, тая жажда за надмощие и оцеляване. Нещо сбъркано имаше в същността му, нещо по - силно и по - голямо и от даденостите на селекцията. Вероятността, някъде по веригата от Тюрингия до наши земи, през годините до днес, породата да се е хибридизирала, благодарение на човека, бе голяма. Дали причина не бе така наречената "Дълга памет" специфична за добермана?
Червения тръсна глава, в неспособност да подреди мислите си. Лисото на темето му бе пламнало от ярост. По - отмъстителен, с по - наранено его и от Касап, той желаеше мъст. Бе наясно, че доберманът отстъпва на питбула, но не очакваше такава ловкост, от едно разглезено псе. Взе го на добра цена, надявайки се на печалба в бъдеще; знаеше, че трябва да е търпелив с обучението, но позволил веднъж на емоцията да надделее над низката му натура, му изпускаше края.
- Доведи Казан! - нареди той на смуглия си помощник.
Свикнал с безумията на шефа си, Мургавия се затътри към бариерата.
Казан бе огромна, кавказка овчарка, куче пазач, нервна и раздразнителна като господаря си. Не притежаваше специфични бойни умения, но шейсет килограмовата й снага, ведно с вродената й жестокост и безпардонност, всяваха ужас.
Казан, тромаво провря огромната си глава, през решетките на ограждението и изгледа равнодушно ситуацията. Касап стоеше настръхнал и дишаше тежко. Вратът му беше окървавен. Жълтеникаво пале, с пясъчна окраска, бе легнало с изплезен език в единия от ъглите. Кавказецът, сивочерен, горд представител на своя род, отръска мощното си тяло и излая. Гласът му отекна в нагрятата ламарина, на струпаните камари автомобили. Форман потреперя.
- Айде, сега, да те видя!
Червения отвори вратата и откачайки повода, даде команда:
- Пит!
Казан бе участвал в доста битки. Външно добродушният му вид, на космат добряк, лъжеше. Притежаваше твърд и независим характер, добре оформената мускулатура на масивното тяло, всяваше сила и респект.
Недоверчив, смел и опасен, пристъпи, без да бърза.
- Пит! - повтори командата си стопанинът.
Като къс скала, мощен и непоколебим, той се хвърли напред, като за по малко от секунда, премаза дребния питбул. Остро квичене, преминаващо в писък, последва сблъсъка. Телата на двете животни, сплетени в смъртоносно кълбо, се завъртяха, в лудешки танц, в малката клетка. Кавказецът се изправи , отскочи назад с дрезгаво ръмжене и затръска глава, заблъска се в стените.
Нямаше пихтия на земята. Питбулът, като по чудо оцелял, се бе вкопчил в шията на Казан. Впил острите си зъби, затягаше хватката на челюстите си. Обляна в кръв, муцуната му се губеше, в обилната козина на овчарката, която от своя страна, правеше неимоверни усиля, да се откачи от малкия натрапник.
Свъсил вежди, Червения, наблюдаваше безмълвно. От тук нататък му бе ясен изходът на двубоя. Питбулът щеше да виси така, ако е нужно, с часове, докато на обезсиленият противник, му изтече кръвта и рухне безжизнен. Ако бе обучен, щеше да разкъса за минути съперника си.
След близо час борба, Казан започна да залита. Не искаше да губи овчарката Червения, взе текстолитовото парче и погледна към мургавия
- Скреч!
В тоя момент, озверелия, от гледката и миризмата на кръв, Касап, скъса повода и се намеси в битката. Силните му челюсти захапаха питбула за врата. Свирепото му ръмжене се смеси с канския рев на Казан. Питбулът мълчаливо стягаше захапката си. Овчарката се строполи в прахта под двойния си товар. Облени в кръв, животните се бореха, под адските лъчи на изуменото слънце.
Двамата мъже скочиха в заграденото. " Пусни!", викаха те на добермана, но своенравният, отмъстителен мъжкар, стискаше челюсти. Навряха насила дървото в устата му, надянаха му "удушвача" и след много усилия го отделиха. Кучето беснееше и се дърпаше с гневен лай, вързаха го на къс повод и се заеха с Казан. Огромното, мощно тяло, оваляно в прахуляк и съсиреци, изглеждаше жалко. Пресъхнала бе волята му за борба, изтичаше, живителната течност, от вените му, силите му привършваха. Усещаше ветеранът, че няма да издържи много, бе попаднал в жестока хватка на неопитния си противник.
- Скреч! - крещеше Червения.
- Пусни - викаше и смуглия.
Натикаха текстолита в устата му, стегнаха стоманената струна на врата му, ритаха го, блъскаха. Накрая се предаде и стегнатата му, като менгеме челюст, се разтвори. Валма кървава козина, остана полепена по муцуната му. Казан се изправи, опита несигурна стъпка, олюля се и полегна на хълбок.
- Тичай за ветеринара! - нареди Червения. - Много кръв загуби, сигурно артерия е прегризал.
Изтрополяха тежките обуща към портала, хлопна се врата на кола, моторът изръмжа.
В настъпилата тишина, се чуваше само тежкото дишане на кучетата.
- А, ти! Ела ми сега! - запенен от злоба, Червения задърпа ръмжащия Форман към купа от коли. Върза къс повод за крака на кулокрана.
- Мамичката ти, ако Казан умре! Жив ще те одера!
Ругаейки изчезна някъде. След малко се завърна, с двуметрова, водопроводна тръба. Застана широко разкрачен, вдигна с две ръце и замахна, с все сила. Форман се сви, на топка, предусещайки удара. Нещо изхрущя в гърба му, пред очите му притъмня. Болката, остра и пронизителна, го парализира за миг. Крайниците му изтръпнаха, падна като подкосен на земята. Гърдите му изхъркаха и устата му се напълни с лигава, солена течност. Ударите, неумолимо, следваха един след друг, болезнени и жестоки. Опитваше се да се откъсне, от стоманената струна, но колкото повече се дърпаше, толкова по -здраво тя се впиваше в плътта му.
Тялото му се съпротивлява известно време, после потреперя в агония и затихна. Главата му клюмна, обезсилена. Кожата му се бе превърнала в кървава дрипа; строшени, костите на ребрата му стърчаха навън.
Запъхтян, Червения спря да удря. Плю върху кучето и запокити тръбата встрани.
- Мри, мамицата ти мръсна!
Обърна се и псувайки, се отправи към работилницата.


* * *
От към бариерата се чу клаксон. Продължителен, настоятелен.
- Ангелеее!...- крещеше женски глас.

* * *
Застинало умислено, слънцето сипеше жарава. Земята, сгърчила в ненавист, набръчканото си лице, чакаше с нетърпение прохладата на вечерта. Рояк мухи, кръвожадни и зли, пируваха върху ужасните рани. До слуха му, като от друг свят, достигаха гласовете на Червения и жена му, далечни и неразбираеми. Опита се да затвори клепки, алената пелина, в очите му, се смесваше с отблясъците от купчината, смачкани автомобили, до които бе захвърлен. Миг, преди да загуби съзнание, пред погледа му се мярнаха детски крачета. Синя рокличка, на цветя, и обути в жълти сандалки крачета.
- Мамо, мамо, виж! - детският глас пропъди унеса, в който изпадаше. В обезобразеното му тяло се пробуди искрица живот. Почти спряло, сърцето му зачести ритъма си. Потърси с поглед детето, замиращият му слух се мъчеше, да долови звънкото гласче. Вместо него, от другия свят, долетяха откъслечни фрази на жената:
- ...Едва дойдох до тук! С тая трошка, ми писна вече!...Или я оправи, или купи друга! Не ме интересува изобщо! - ултимативно нареждаше съпругата - С това дете, ако закъсам някъде, какво правим тогава!...Наврял си се в тая мизерна морга..Кадърен монтьор, вместо пари да къртиш, ти...Занимаваш се с тези помияри, докога, а, кажи!?
Гласът й, в началото глух и далечен, сега бе съвсем близо.
- За последен път се разправям, с теб, Ангеле! Чу ли!...Инак, да знаеш...развод !
Последва мълчание, Червения опита оправдание, жена му го скастри и той млъкна.
И тогава отекна онова, очарователно гласче, което го бе пробудило, от опасната дрямка:
- Мамооо! Ела и виж! Тук има едно кученце, ама май е болно, лежи...
- Теодоро, млъкни! Ще ти дам едно куче, аз, на тебе! То е лошо, татко ти ще го набие!
Малките крачета се приближиха. Жълто сандалче ритна Форман по муцуната:
- На ти, лошо куче! - и отлетяха сините цветчета, като облаче, детски смях прозвуча някъде към бариерата.
Отвратено, слънцето се хлъзна към заник. Откъм запад се прокрадваше нощта.

* * *

Игра до смърт