Родена да пълзи...

Мъдрият дъждовен червей беше съвършено сляп, което изобщо не му пречеше да обича живота и окръжаващия го свят. Той го възприемаше с цялата си кожа, напълно удовлетворявайки собственото си любопитство. Случи се така, че през пролетта го клъвна гарван, в интерес на истината, само една част от него. Гарваните, видите ли, се хранят с дъждовни червеи.

Дъждовният червей напълно оцени истината в разпространената сред червеите поговорка: „Роденият да пълзи – не може да лети”, именно когато по-добрата му половина отлетя в клюна на гарвана.Това беше твърде болезненено, а най-вече – твърде обидно. Наложи се да възстановява похитената си половинка половин година.

През това време израстна и загубената половина на неговото любопитство, и той отново изпълзя на повърхността. Веднага усети, че някой съвсем наблизо пълзи и апетитно хрупа свежата тревичка.

- Ей ти, кой си? – извика Червеят. Хрупането спря.

- Аз съм Гъсеница. – Отговори Гъсеницата. И отново захрупа.

- И какво правиш тук? – попита Червеят. Този път хрупането спря за дълго. Гъсеницата така се замисли, че даже престана да гризе тревичката в устата си. По-рано не се бе замисляла за това. Накрая намери отговор:

- Живея тук!.

Дъждовният червей толкова се възхити от остроумния отговор, че незабавно изпита благоразположение към събеседницата си. Както се казва, хареса я с цялата си кожа. Разбира се, постара се да ѝ направи впечатление. Не се мислеше за голям красавец, но прекрасно знаеше, че е целият само мускули, и се гордееше с това. Бидейки червей с опит, съвсем не момченце, той започна да ѝ разказва за себе си и своите приключения. Естествено, почетно място в разказа му бе отредено на трагичната загуба на по-добрата му половина, с лек намек, че все още, може би, не всичко е загубено.

Въпреки очакванията му, Гъсеницата се заинтересува не от съдбата на мускулестия Дъждовен червей, а от невероятното понятие „полет”. Леко обиден от незаинтерисоваността към неговата персона, той не закъсня да ѝ разясни колко е неуместен подобен интерес към толкова неприлична материя, от страна на възпитано пълзящо същество. И, като последен аргумент, дори изрецитира любимата поговорка на дъждовните червеи. След такава неудачна първа среща, не оставаше нищо друго освен да се поклони вежливо и да се оттегли, което Червеят направи в състояние на задълбочаващо се недововолство.

Поговорката на червеите звучеше като присъда, още  по-несправедлива поради факта, че до скоро Гъсеницата не само нямаше намерение да лети, но дори и не беше чувала за полети. И изведнъж разбра, че произходът ѝ ограничава нейните възможности. Ужасно!

Гъсеницата така се стресира, че загуби апетит, изпълзя в една цепнатина на кората на най-близкото дърво и се отдаде на мечти. Представяше си огромните черни гарванови криле, представяше си полета и така се размечта, че не забеляза как се превърна в Пашкул. Сега не можеше дори да пълзи, но това не я вълнуваше: кой ще поиска да пълзи, знаейки че съществува полетът? Освен мускулистият Дъждовен червей.

Времето си течеше и отново настъпи пролет. Гъсеницата реши, че предостатъчно е бездействала и е време да отново да излезе на бял свят. Измъкна се от бронята на пашкула. Това беше трудно, тя се умори и реши да си почине и да се постопли. Нещо с нея не беше съвсем в ред – твърде дълго мисли за полета и се оттучи да пълзи. Превъзмогна слабостта си и...

И размаха криле.

Вече не гъсеница, а Пеперуда изпърха над земята и затанцува във въздуха.

Най-обикновена зелева пеперуда, не някаква  екзотична красавица. Но нима това е важно? Тя летеше! И знаеше, че отсега нататък ще лети до края на живота си, който всъщност, едва започваше.

Пеперудата беше щастлива.

„Роденият да пълзи – не може да лети”. Крилата фраза.

Родена да пълзи...