Да си депутат
отдавна не е чест.
"Honores mutant mores"
.
.
Неделя, Февруари 07, 2010
Капки забрава
На татко, където и да си!
Баща ми пие ракия. Топи пръст в нея и ми дава да вкуся. Мръщя се. Брр, гадост.
Годините минават, но не оставят следа летата в косата му.
По - силен ли е от Времето?
Баща ми сам си вари ракия.
Аз раста.
Вика ме:
„Наглеждай казана, аз да си полегна. Тази година ще стане чудесна ракия“
Докосва плодовете, гали ги, говори им.
Мразя това. Но обичам баща си и между две страници на книгата „наглеждам“ домашния казан.
Сълзят от чучура на времето капки гроздова омая:
„Кап...Кап...Кап“
Не долових предупреждение, че ще е последната му зима.
Годините минават оставили непрежалим белег в душата ми.
Гробът на баща ми е окичен с цветя, като за празник.
Спира се жена в черно, поглежда ме в ръцете и промълвява:
„ Не се прелива с ракия. Грешно е!“
Прекръства се и отминава.
- Тате, не чу ли какво каза жената? - пита ме дъщеря ми.
- Чух, но дядо ти долу не чува - и преливам за „Бог да прости“
Отминават годините забързани. Дъщеря ми казва, че имам бели пръски в косата си. Усмихвам й се.
" От светлината е. Така й се е сторило. Син съм на баща си."
И си полягвам, да си почина.
Дъщеря ми свири на пиано и между две пиеси, слиза до мазето да „нагледа“ домашното казанче.
Дали долавя в капчука на Живота предупреждение за последната ми есен?
" Кап...Кап...Кап "
Мрази ракия, но обича мен.
Не сме забравени с годините.
Седим с татко на една маса. По мъжки. Гледаме се. Имаме толкова неща да си казваме.
Ухае на цветя.
Над нас някой шепне: „ Бог да прости “
- Мамо, защо преливаш с ракия? - чуваме детско гласче.
* * *
* * *
Романов
Въпрос с кафето
Когато попитали Агата Кристи, откъде черпи темите за своите детективски романи, тя отговорила, че когато се занимава с тази "толкова затъпяваща дейност, в главата и се раждат най-кръвожадни мисли."
За каква работа става дума?
Вчера правилно отговориха Петьо Гергов и
d_r_watson.
Ето и отговорът на Петьо: ""Kinder, Kuche, Kirche, Kleider" , или 4 "К" е популярен немски лозунг, който определя ролята на идеалната жена в Германия.По популярен е т.нар. 3 "К" - "Kinder, Kuche, Kirche". Авторството се приписва на Отто фон Бисмарк, но всъщност истинският автор е Кайзер Вилхем ІІ, който противопоставя женските 4 "К" на мъжките 3 "К" - "Kaiser, Krieg, Kanonen" (Император,война,оръдия)
Лозунгът е популярен и до днес, въпреки, че Хитлер се е опитал да го промени със закон през 1934 г. Според него светът на немската жена, това е нейният мъж, нейното семейство, деца и дом.Учреден е и почетен кръст на немската майка, който получавали жени, родили четири и повече деца."
Събота, Февруари 06, 2010
Въпрос с кафето
Дълго време общественото мнение в Европа се ръководи от немската представа за това, че жената е задължена да се занимава изключително с домакинство. Така нареченият принцип на четирите "К". Първите три "К" са по-известни. Това са (в превод) кухнята, църквата и децата.
Кое е четвъртото "К"?
С модата, явно, много от вас са на "ти" :)
Отговориха правилно петима: Gloxy, dulsinea, copingcoala, Nezzo и BiA.
Ще цитирам отговорът на BiA: "През 20те години на миналия век по време на и след Първата световна значително се променя ролята на жената в обществото, което разбира се, я променило и в "модно" отношение. Много жени работели във фабрики, офиси и упражнявали професии, които изисквали да оставят натруфените тежки облекла. През the 'Roaring Twenties' тенденцията била жените да изглеждат като девойки - къси коси, малки шапки, които да подхождат на късата прическа (много модерни по това време са боб каретата), къси палта и поли, над коляното." Както и този на dulsinea: "След края на Първата световна се променя светогледа на хората и нравите вече не са толкова консервативни. Освен това влияние оказва и Голямата депресия в началото на 20 век. По време на криза хората имат по-малко материални радости и затова им трябват повече визуални удоволствия - ето защо се скъсяват..."
.бутон за споделяне
Петък, Февруари 05, 2010
Гол Петко
Работеше във фабриката. Тъкач. Единственият мъж тъкач. Самотник, мълчаливец, лете и зиме ходещ с една и съща дреха.
Като сраснало беше на гърба му, като втора кожа му беше. Якето. Поизтъркано, ощърбено от годините, единствено. С повреден цип, дупка в левия джоб и протрита яка. Но се чувстваше удобно, стоеше му добре спестявайки куп неприятни въпроси и коментари за възраст и телосложение. И ако не се беше толкова вече загубил цветът му, ако не се бяха разсъхнали ръкавите, та скърцаха като полк военни ботуши на парад, нямаше да го занесе на майстор.
Когато после излезе на улицата, се почувства гол. Хората се сбутваха един друг кога го зърнеха, надничаха в него и през него, сочеха го с пръст и се подхилваха. Стори му се, че прозрачен беше станал. Кола за малко да го бутне на кръстовището, в автобуса един седна върху него, магазинът затвори врата тъкмо като влизаше, едва не го притисна. Ужаси се от перспективата да е невидим и се втурна обратно към майстора, якето си да вземе. И понеже беше вече нощ, стоя до сутринта пред ателието му треперейки. Ужасът му стана пълен, когато призори бездомен пес вдигна крак и го напика, а от етажите над него някой ливна помия, та го измокри до кости. Едва дочака утрото. Появи се майсторът с димяща чаша кафе, мина през него, като призрак през стена и отвори. После дълго премита магазина си, пи кафе и чете сутрешният вестник. Седя точно пред носа му, покашля се, потропва с крак, почуква на плота. Нищо! Едва когато вече бесен издърпа вестника от ръцете му, оня вдигна очи, дълго се взира в него през очилата си. Накрая смотолеви:
- Какво?
- Какво?
- Искам си якето. Веднага!
Кожарят вдигна равнодушно рамене, бръкна под рафта и хвърли на тезгяха парче кожа. Набръчкана, охлузена, дрипа без форми, жалка и раздърпана.
Петко посегна, но това не беше неговото яке. Понечи да го надене, но не, по никакъв начин не влизаше нито в ръкавите му, нито можа да бръкне по джобовете, нищо!
- Това не е моето яке! – кресна, а панически страх го обзе.
- Напротив – равнодушно отговори майсторът. - Това е ТВОЕТО яке. Друго както виждаш, няма, останалите са палта. Ти нали не ми донесе палто. Например това -Посочи му скъп астраганен кожух.
- Или това - пръстът му се спря на палто от сребърна лисица. – Или това -тикна под носа му палто от норки подплатено с меча кожа.
- Не! Не! Моето си беше едно такова... - замисли се как точно изглежда неговото, и макар да го помнеше от години, все едно с него се беше родил, не можа да го опише, толкова отдавна не го бе поглеждал как изглежда.
- Спокойно, всички така се стряскат първия път. - наблюдаваха го безучастно сивите очи зад диоптровите очила.
- Първи...път? Какъв първи път? - задъхваше се Петко. - За какво ми говориш, човече, аз просто си искам якето!
- Всички това искаме. Цял живот. Кожата си търсим, цял живот! Себе си дирим да влезем под кожата. Цял живот. И в тичане, бягане, борба се изтъркваме, изхабяваме и забравяме кои сме. Какви сме. Превръщаме се в ...него.
Посочи с глава парцала на масата.
Цъкаше махалото на огромния стенен часовник, а стрелките като замръзнали бяха, не се движеха, не сочеха времето, в безвремие бе попаднал. Това не се брои за живот, невъзможно е, всичко това, като лош кошмар е...
Петко разтърка чело, бучеше в главата му, странни въпроси се мотаеха там, въпроси без отговор; чудеше се, как е попаднал тук, какво прави пред този философ в кожарска престилка надничащ над рамките на очилата си, съчувствие ли прочете в погледа му, или интерес.
Глупости! Та за кого би представлявал интерес, той, голият, прозрачният, невидим и безпомощен Петко, та той приживе не бе интересен за никого, та сега ли?
Приживе? Та мъртъв ли беше, или болното му въображение му представяше картини от една друга реалност, която той не искаше да приеме. Или не можеше. Което бе все едно, защото...
- Приятел, добре ли си – върна го в студеното ателие гласът на майстора. - Да го ремонтирам, или не?
Да го ремонтира ли? Питаше го, все едно е счупен часовник, като оня на стената и се нуждае от подмяна на зъбно колело. Да го ремонтира, или не? Ще се оправи ли? Ще бъде ли както преди? Ще крачи ли гордо изправен след ремонта, или пак ще се блъска из лабиринтите на живота търсейки нещо, себе си, или Бог знае какво?
- Та, ето, значи... – гласът на мъдреца достигаше до съзнанието му отдалеч, и все пак го чуваше, искаше да го чува, успокоително му звучеше, ласкаво, свойски и съучастнически.
- Ще ти трябва нов цип. Искаш ли?
- Да, да – кимна с глава – искам цип. Ама нов.
- Чисто нов, разбира се, тук работим само с оригинални помощни материали.
Спомена и марка, майсторът, но Петко само кимаше заслушан в собственото си аз, виждайки се изтупан с нова кожа, изпъната по снагата му, прилягаща му повече от предишната, красива и елегантна, а хората наоколо цъкат одобрително с глава, сочат го: „Браво! Браво! На човек заприлича. “
- Италианският цип е шейсет и две Евро. Плюс петдесет за поставянето – сочеше му ценоразписа, а кимаше Петко с глава. " Да, да!"
- Хастарът ти е за смяна. Имам нов, внос от Англия, петдесет Евро му е квадрата, тук ще идат към пет, значи двеста и петдесет, плюс сто и двайсет за ушиването, седемдесет за подмяната и десет за вземане на мярката.
- Да, да! - виждаше се Петко по оживените улици, стъпва напето, разтворил якето на гърдите си, за да с вижда хастара, запазил е и етикета, сочи го, ето, вижте, английски е! Цъкат пак с езици, кимат одобрително.
- И двата ръкава са разпрани, как си ходил с тия дупки бе, човек – чудеше се кожарят, кимаше Петко „Да, да!“, а оня смяташе с калкулатора.
Въртеше се около него, суетеше се с шивашки метър, питаше го нещо, отговаряше с „Да“ Петко, а вече бе пред огромно мнозинство в центъра, на трибуна. Тълпата носеше плакати с неговия лик, скандираха името му хората, а дечица с букети го бяха наобградили, и момичета с национални носии, табла някаква му поднесоха, на таблата златни ножици, лента видя, да я среже трябваше, обект сигурно щеше да открива...
Пристъпваше напред, толкова му бе хубаво, лек, красив, забележим, дори ония, с астраганените палта му правеха път. Пред него статуя над пет метра, обвита в бял плат, фин, падащ красиво чак до краката му. Стоеше в подножието той, посегна с ножиците, остриетата срязаха червената панделка, политна покривалото, като птица разтвори криле, понесе се над тълпата. Множеството ахна, към небето хвръкнаха милион балони разноцветни, духова музика свири „За почест“, кметът на града в шпалир с все съветници и заместници, изпънали са се, а погледите им впити в статуята.
Вдигна Петко поглед. Ахна и той. Настана тишина.
Мъртва.
Гъста.
Непробиваема.
Градският часовник заби стрелки и хвана камбаната, да не гъкне.
В този неотразен никъде час, в този момент на застой, Петко видя себе си на пиедестала.
Облечен в якето си.
Старото.
Ожулено, протрито и ощърбено.
Себе си.
Стъпил здраво над главите на мнозинството, далеч над суетите, вперил поглед в хълмовете над града. Там, където бе запазено кътче от природата, пееха птици, шумяха водите на реки, натам, накъдето бе отлетяло и покривалото.
Бялото.
От най – финия плат, който бе виждал някой, някога.
Без етикет и марка.
Изработен във фабриката му.
От ръцете му.
Неговите.
- ...С яката и копчетата на джобовете, значи всичко хиляда триста двайсет и девет Евро. С отстъпката за добър клиент!
Върна се Петко в схлупеното ателие и ясно чу, как часовникът на стената отмери времето. Миг след това и градският часовник го потвърди.
- Ето, разпиши. Тук, тук и тук. - тикаше фактура пред него майсторът. - След две седмици ела да си го вземеш.
- Нищо не разписвам! -сопна се Петко и издърпа дрипата от плота.
- Аа, не може така! Сделка имаме, не можеш да я развалиш – каканижеше кожарят и се мъчеше да го спре.
- Нищо нямаме! Сделки с живота си не правя! Край на мечтите астраганени!
Величав изглеждаше Петко така застанал насред стаята, обличащ старото си яке. И то, оживя сякаш, размърда се, легна удобно и плътно на тялото му, почувствал позната ласка разпусна се в усмивка скъсаният цип, чак и джобовете се засмяха.
И се променяше. Красиво му стоеше, охлузените места не се виждаха, ръкавите залюляха ръцете му, прегърнаха го, яката погали врата му, хастарът приятно масажираше схванатият му гръб.
- Това не е моето яке! – кресна, а панически страх го обзе.
- Напротив – равнодушно отговори майсторът. - Това е ТВОЕТО яке. Друго както виждаш, няма, останалите са палта. Ти нали не ми донесе палто. Например това -Посочи му скъп астраганен кожух.
- Или това - пръстът му се спря на палто от сребърна лисица. – Или това -тикна под носа му палто от норки подплатено с меча кожа.
- Не! Не! Моето си беше едно такова... - замисли се как точно изглежда неговото, и макар да го помнеше от години, все едно с него се беше родил, не можа да го опише, толкова отдавна не го бе поглеждал как изглежда.
- Спокойно, всички така се стряскат първия път. - наблюдаваха го безучастно сивите очи зад диоптровите очила.
- Първи...път? Какъв първи път? - задъхваше се Петко. - За какво ми говориш, човече, аз просто си искам якето!
- Всички това искаме. Цял живот. Кожата си търсим, цял живот! Себе си дирим да влезем под кожата. Цял живот. И в тичане, бягане, борба се изтъркваме, изхабяваме и забравяме кои сме. Какви сме. Превръщаме се в ...него.
Посочи с глава парцала на масата.
Цъкаше махалото на огромния стенен часовник, а стрелките като замръзнали бяха, не се движеха, не сочеха времето, в безвремие бе попаднал. Това не се брои за живот, невъзможно е, всичко това, като лош кошмар е...
Петко разтърка чело, бучеше в главата му, странни въпроси се мотаеха там, въпроси без отговор; чудеше се, как е попаднал тук, какво прави пред този философ в кожарска престилка надничащ над рамките на очилата си, съчувствие ли прочете в погледа му, или интерес.
Глупости! Та за кого би представлявал интерес, той, голият, прозрачният, невидим и безпомощен Петко, та той приживе не бе интересен за никого, та сега ли?
Приживе? Та мъртъв ли беше, или болното му въображение му представяше картини от една друга реалност, която той не искаше да приеме. Или не можеше. Което бе все едно, защото...
- Приятел, добре ли си – върна го в студеното ателие гласът на майстора. - Да го ремонтирам, или не?
Да го ремонтира ли? Питаше го, все едно е счупен часовник, като оня на стената и се нуждае от подмяна на зъбно колело. Да го ремонтира, или не? Ще се оправи ли? Ще бъде ли както преди? Ще крачи ли гордо изправен след ремонта, или пак ще се блъска из лабиринтите на живота търсейки нещо, себе си, или Бог знае какво?
- Та, ето, значи... – гласът на мъдреца достигаше до съзнанието му отдалеч, и все пак го чуваше, искаше да го чува, успокоително му звучеше, ласкаво, свойски и съучастнически.
- Ще ти трябва нов цип. Искаш ли?
- Да, да – кимна с глава – искам цип. Ама нов.
- Чисто нов, разбира се, тук работим само с оригинални помощни материали.
Спомена и марка, майсторът, но Петко само кимаше заслушан в собственото си аз, виждайки се изтупан с нова кожа, изпъната по снагата му, прилягаща му повече от предишната, красива и елегантна, а хората наоколо цъкат одобрително с глава, сочат го: „Браво! Браво! На човек заприлича. “
- Италианският цип е шейсет и две Евро. Плюс петдесет за поставянето – сочеше му ценоразписа, а кимаше Петко с глава. " Да, да!"
- Хастарът ти е за смяна. Имам нов, внос от Англия, петдесет Евро му е квадрата, тук ще идат към пет, значи двеста и петдесет, плюс сто и двайсет за ушиването, седемдесет за подмяната и десет за вземане на мярката.
- Да, да! - виждаше се Петко по оживените улици, стъпва напето, разтворил якето на гърдите си, за да с вижда хастара, запазил е и етикета, сочи го, ето, вижте, английски е! Цъкат пак с езици, кимат одобрително.
- И двата ръкава са разпрани, как си ходил с тия дупки бе, човек – чудеше се кожарят, кимаше Петко „Да, да!“, а оня смяташе с калкулатора.
Въртеше се около него, суетеше се с шивашки метър, питаше го нещо, отговаряше с „Да“ Петко, а вече бе пред огромно мнозинство в центъра, на трибуна. Тълпата носеше плакати с неговия лик, скандираха името му хората, а дечица с букети го бяха наобградили, и момичета с национални носии, табла някаква му поднесоха, на таблата златни ножици, лента видя, да я среже трябваше, обект сигурно щеше да открива...
Пристъпваше напред, толкова му бе хубаво, лек, красив, забележим, дори ония, с астраганените палта му правеха път. Пред него статуя над пет метра, обвита в бял плат, фин, падащ красиво чак до краката му. Стоеше в подножието той, посегна с ножиците, остриетата срязаха червената панделка, политна покривалото, като птица разтвори криле, понесе се над тълпата. Множеството ахна, към небето хвръкнаха милион балони разноцветни, духова музика свири „За почест“, кметът на града в шпалир с все съветници и заместници, изпънали са се, а погледите им впити в статуята.
Вдигна Петко поглед. Ахна и той. Настана тишина.
Мъртва.
Гъста.
Непробиваема.
Градският часовник заби стрелки и хвана камбаната, да не гъкне.
В този неотразен никъде час, в този момент на застой, Петко видя себе си на пиедестала.
Облечен в якето си.
Старото.
Ожулено, протрито и ощърбено.
Себе си.
Стъпил здраво над главите на мнозинството, далеч над суетите, вперил поглед в хълмовете над града. Там, където бе запазено кътче от природата, пееха птици, шумяха водите на реки, натам, накъдето бе отлетяло и покривалото.
Бялото.
От най – финия плат, който бе виждал някой, някога.
Без етикет и марка.
Изработен във фабриката му.
От ръцете му.
Неговите.
- ...С яката и копчетата на джобовете, значи всичко хиляда триста двайсет и девет Евро. С отстъпката за добър клиент!
Върна се Петко в схлупеното ателие и ясно чу, как часовникът на стената отмери времето. Миг след това и градският часовник го потвърди.
- Ето, разпиши. Тук, тук и тук. - тикаше фактура пред него майсторът. - След две седмици ела да си го вземеш.
- Нищо не разписвам! -сопна се Петко и издърпа дрипата от плота.
- Аа, не може така! Сделка имаме, не можеш да я развалиш – каканижеше кожарят и се мъчеше да го спре.
- Нищо нямаме! Сделки с живота си не правя! Край на мечтите астраганени!
Величав изглеждаше Петко така застанал насред стаята, обличащ старото си яке. И то, оживя сякаш, размърда се, легна удобно и плътно на тялото му, почувствал позната ласка разпусна се в усмивка скъсаният цип, чак и джобовете се засмяха.
И се променяше. Красиво му стоеше, охлузените места не се виждаха, ръкавите залюляха ръцете му, прегърнаха го, яката погали врата му, хастарът приятно масажираше схванатият му гръб.
Уж старо, но като че ново беше същото яке. Нов живот му даваше вярата на Петко. На излизане се обърна и само рече:
- И си оправи часовника. При теб е...безвремие.
* * *
* * *
Въпрос с кафето
Скъсяването на полите и косите, намаляване размера на шапките...Това е първата революция в модата.
Какво я е породило?
На вчерашния въпрос правилно отговориха четирима: dulsinea, keti531953, Емо и d_r_watson.
Отговорът - Приемането на християнството като официална религия и масовото му разпространение води до забрана на театъра през Средновековието.
.
Четвъртък, Февруари 04, 2010
Въпрос с кафето
Първият театър в Рим бил построен през 52г пр.н.е. По-късно станало нещо, заради което в продължение на 1500 години изобщо не строили театри.
Какво се е случило във великия Рим?
Вчера Gloxy отговори правилно - камбанките върху покрива на Соломоновия храм са били предназначени да пропъждат птиците, един вид луксозно плашило :)
.бутон за споделяне
Сряда, Февруари 03, 2010
Любов по европейски и още нещо
Две години вече съм в къщата му . Селото забутано в дъното на Балкана, забравено от света, като наметено лещено зърно под прага. Един път влиза и един излиза. Втория отива на майната си, демек никъде. Забива в една дупка дето навремето е била мина. По тоя път се връща моичкият. Води четиридесет глави добитък, наследство от свекър ми. Почина миналата година, лека му пръст.
Левент е, стъпва напето, с разгърдена риза и китка зад ухото. Китката поувехнала от потта и жегата, ма си я носи. Като залепена му стои, отдалеч на цвете мяза главата му. И не седи отзад, зад стадото; отпред като пълководец крачи, а те стъпват подире му. Не са овце, а крави. Разтварям широките порти, минават и на двора в голямото корито, на водопой. Това корито там си беше, но вода с каруци от гьола караха или от дъжда се пълнеше. Като ме взе за булка, търпях една година да се къпя с кофите. Накрая, една вечер майка ми на гости беше, тя ме подучи, му се сопнах:“Един човек да ни дойде, и на гераня ще го водим за вода, да не говорим за баня“ Стресна ли се моят човек, какво стана, но шест месеца с брат си копаха седем километра тръбопровод. Една събота и неделя се хванаха, стайче долепиха до къщата, бойлер закачиха, биде, тоалетна чиния, водата пуснаха. Като кметица се чувствам сега като седна на клекалото. „Ми да беше казала по-рано, ма, Миче“ смотолеви моичкият. Обича си ме той, знам, нищо, че не е по самоинициативата. Аз затуй съм я. Инак, за къщната работа спор няма. Върша си я. Не ми тежи и не придирям. Свекървата, жива да е , ме понаучи някои и други неща. И да копая и да плевя градината, домати и краставици садим, плодни дървета имаме, инак лозето той си го гледа и пръска. По един тон вино прави, ракията отделно.
Обичам си го и аз , Мито, инак и ден не бих седяла в тоя пущинак. Не ида от града, и аз селско чадо съм, но от другата страна на планината. По средата селскостопанското училище, в Чифлика, там се запознахме, там се залюбихме и взехме като завършихме.Сестра имам, две години голяма, в града женена за зъболекар. Иде ми на гости веднъж, носи куп списания. В края на всеки месец ги подменят в чакалнята и тя ги събрала, за мене. Различни статии интересни , нали съм младо още, окото ми в шаренкото, снимки от чужди държави, градове. Зачетох се в една. Идеше реч за еманципацията на съвременната жена и равноправието в сексуалния живот. Замислих се, и пред очите ми изникна сцената на собствения ми такъв. Дивак си беше Мито и ме любеше де как ме хване. Верно, признавам, че и оная му работа беше майстор, ни жега му пречеше, ни студ. И зиме ме е просвал на балите с люцерна в дама, лятото пък не смогвах да се крия от него, че къщната ми закъсваше. И накрая, не че знам как са другите, но чувала съм заспиват като прасета( като зъболекаря на сестра ми) накрая ме целуваше докато заспя. Нито веднъж не ме е оставял ненаситена и неуважена. Ама защо ми трябваше това списание да чета. Че де съм виждала и чувала аз за украсена с плодове маса, ягоди със сметана, свещи...Шампанско отваряхме само по нова година ей тъй, да се чукнем за адет, после го лисвахме в мивката. Кой ще ти пие таз пикоч, като си имахме по тон червено каберне, бистро и искрящо, с дъх на див пелин и вкус разтапящ сетивата. Някакъв филм бях гледала като ученичка, нещо такова даваха, ама влезе мама и спря телевизора. Както и да е, загнезди се тая картина в съзнанието ми, красиво ми се видя някак, може би защото неопитваното е интересно, реших да пробвам. Нагласих предварително нещата, и като наближи да се прибират със стадото, наредих масата. Гледах от снимката и редих досущ като на нея, дето можах вложих въображение. Дойде си Мито, напои кравите, зареди доилните апарати, изми се. „Айде да вечеряме, не си ли гладен“ мамех го към къщата. „Сега, сега“ Сено да нагласи, млякото да прехвърли в бидона, съвсем мръкна. Стъмни се. Стаята на свекървата притъмня, угаси и си легна жената. От към ждрелото повя ветрец, жаби се деряха в папурището. Прималяла го чаках да свърши в обора, хеле, показа се, разрошен, потен. „Ела си вземи един душ“ думам му, влезе в банята, ваната пълна, ухае на шампоан. Отпусна се, като да се унесе. Изморен беше, личеше му. Той и друг път изморен е бивал, аз защо ли го заглавичках с тая вана, хич не и беше свикнал, все заспиваше в нея. А мен си ме чоплеше отвътре, по европейски бях решила да го правим, но той нали хабер си нямаше...
- Айде, Мито, водата ти лед, излизай, ще ми настинеш. - и му подавам хавлията. Разтвори очи, позасмя се, и ми вика:
- Какъв сън сънувах, Миче...
- Какъв?
- С теб сме в гората, за гъби.
- Че ти гъби не ядеш?
- Верно де, ама за гъби бяхме. По вечерно време. Една луна, едни звезди, а съм посегнал с ръка, а съм ги стигнал. Ти береш цветя, как ги виждаш в тъмното, ама ухаят тия цветя. Един аромат се носи, от към полето на прясно окосено, на топла пръст и дива мента. И си с бялата рокля, дето много я обичам, сандали на бос крак, косата ти пусната до кръста лъщи на лунната светлина, стъпваш като във въздуха, около нас щурци запели, пристъпваш към мен, поглеждаш и ме целуваш, целуваш..целуваш.
Осъзнах се на масата в хола, по гръб, гола и щастлива. Около нас хвърчаха ягоди, сметана, бяхме оляти с разтопен восък от свещите, в косите ми стърчаха цветя, тялото ми гореше от целуките на Мито. И виждах, виждах небето и звездите, докосвах ги с пръсти, ухаеше на прясно окосено сено, топла пръст и дива мента.
На дивана седеше забравено списанието на сестра ми. Трябва утре да и го върна.
* * *
Романов
Въпрос с кафето
На покрива на Соломоновия храм имало големи златни камбанки.
За какво са ги използвали?
Карл Лагерфелд не желаел на негови приеми да се говори за работа и деца - това е отговорът на вчерашния въпрос.
Отново никой не отговори. Май ви омръзна, а :) Ама аз нали съм си "тъпа, но упорита", ще продължавам да задавам "Въпрос с кафето" дори и да трябва да си (от)говоря сама :P
бутон за споделяне
.
Вторник, Февруари 02, 2010
Въпрос с кафето
Карл Лагерфелд казал: "Ако на мое парти някой говори на тези две теми, повече няма да получи покана."
Кои са нежеланите теми?
Отговор на вчерашния въпрос: Родените от извънбрачни връзки деца на кралиците били принцове и принцеси, поради невъзможността да се докаже бащинство; незконните деца на кралете...уви!
Въпросът явно ви затрудни :)
. бутон за споделяне
Понеделник, Февруари 01, 2010
С(м)ПЕШНО!
ГИЛДИЯТА НА БЕЗРАБОТНИТЕ
ОБЯВЯВА КОНКУРС ЗА РАБОТОДАТЕЛИ
ЗА ЕДИН БРОЙ РАБОТНО МЯСТО
ЗА ГОТВАЧ В СОФИЯ !
.gif)
Въпрос с кафето
Леконравието на френския двор водело до раждането на извънбрачни деца в кралското семейство. Но едни от тях били пълноправни наследници на престола, а други се считали за незаконородени.
Каква е причината за тази разлика?
На неделния въпрос не отговори никой.
Отговорът е - чадър. И всички знаем за какво се ползва :)
"Знайко" отива при d_r_watson. Тя и Gloxy го печелиха по 3 поредни седмици и са най-знаещите ( или поне най-активните) участници в рубриката "Въпрос с кафето" за месец януари.
Поздравления!
Записвайте картинките във формат gif. Нямат фон и ще стоят добре върху всеки цвят.
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Случайни публикации
Това ви е харесало