Работеше във фабриката. Тъкач. Единственият мъж тъкач. Самотник, мълчаливец, лете и зиме ходещ с една и съща дреха.
Като сраснало беше на гърба му, като втора кожа му беше. Якето. Поизтъркано, ощърбено от годините, единствено. С повреден цип, дупка в левия джоб и протрита яка. Но се чувстваше удобно, стоеше му добре спестявайки куп неприятни въпроси и коментари за възраст и телосложение. И ако не се беше толкова вече загубил цветът му, ако не се бяха разсъхнали ръкавите, та скърцаха като полк военни ботуши на парад, нямаше да го занесе на майстор.
Когато после излезе на улицата, се почувства гол. Хората се сбутваха един друг кога го зърнеха, надничаха в него и през него, сочеха го с пръст и се подхилваха. Стори му се, че прозрачен беше станал. Кола за малко да го бутне на кръстовището, в автобуса един седна върху него, магазинът затвори врата тъкмо като влизаше, едва не го притисна. Ужаси се от перспективата да е невидим и се втурна обратно към майстора, якето си да вземе. И понеже беше вече нощ, стоя до сутринта пред ателието му треперейки. Ужасът му стана пълен, когато призори бездомен пес вдигна крак и го напика, а от етажите над него някой ливна помия, та го измокри до кости. Едва дочака утрото. Появи се майсторът с димяща чаша кафе, мина през него, като призрак през стена и отвори. После дълго премита магазина си, пи кафе и чете сутрешният вестник. Седя точно пред носа му, покашля се, потропва с крак, почуква на плота. Нищо! Едва когато вече бесен издърпа вестника от ръцете му, оня вдигна очи, дълго се взира в него през очилата си. Накрая смотолеви:
- Какво?
- Какво?
- Искам си якето. Веднага!
Кожарят вдигна равнодушно рамене, бръкна под рафта и хвърли на тезгяха парче кожа. Набръчкана, охлузена, дрипа без форми, жалка и раздърпана.
Петко посегна, но това не беше неговото яке. Понечи да го надене, но не, по никакъв начин не влизаше нито в ръкавите му, нито можа да бръкне по джобовете, нищо!
- Това не е моето яке! – кресна, а панически страх го обзе.
- Напротив – равнодушно отговори майсторът. - Това е ТВОЕТО яке. Друго както виждаш, няма, останалите са палта. Ти нали не ми донесе палто. Например това -Посочи му скъп астраганен кожух.
- Или това - пръстът му се спря на палто от сребърна лисица. – Или това -тикна под носа му палто от норки подплатено с меча кожа.
- Не! Не! Моето си беше едно такова... - замисли се как точно изглежда неговото, и макар да го помнеше от години, все едно с него се беше родил, не можа да го опише, толкова отдавна не го бе поглеждал как изглежда.
- Спокойно, всички така се стряскат първия път. - наблюдаваха го безучастно сивите очи зад диоптровите очила.
- Първи...път? Какъв първи път? - задъхваше се Петко. - За какво ми говориш, човече, аз просто си искам якето!
- Всички това искаме. Цял живот. Кожата си търсим, цял живот! Себе си дирим да влезем под кожата. Цял живот. И в тичане, бягане, борба се изтъркваме, изхабяваме и забравяме кои сме. Какви сме. Превръщаме се в ...него.
Посочи с глава парцала на масата.
Цъкаше махалото на огромния стенен часовник, а стрелките като замръзнали бяха, не се движеха, не сочеха времето, в безвремие бе попаднал. Това не се брои за живот, невъзможно е, всичко това, като лош кошмар е...
Петко разтърка чело, бучеше в главата му, странни въпроси се мотаеха там, въпроси без отговор; чудеше се, как е попаднал тук, какво прави пред този философ в кожарска престилка надничащ над рамките на очилата си, съчувствие ли прочете в погледа му, или интерес.
Глупости! Та за кого би представлявал интерес, той, голият, прозрачният, невидим и безпомощен Петко, та той приживе не бе интересен за никого, та сега ли?
Приживе? Та мъртъв ли беше, или болното му въображение му представяше картини от една друга реалност, която той не искаше да приеме. Или не можеше. Което бе все едно, защото...
- Приятел, добре ли си – върна го в студеното ателие гласът на майстора. - Да го ремонтирам, или не?
Да го ремонтира ли? Питаше го, все едно е счупен часовник, като оня на стената и се нуждае от подмяна на зъбно колело. Да го ремонтира, или не? Ще се оправи ли? Ще бъде ли както преди? Ще крачи ли гордо изправен след ремонта, или пак ще се блъска из лабиринтите на живота търсейки нещо, себе си, или Бог знае какво?
- Та, ето, значи... – гласът на мъдреца достигаше до съзнанието му отдалеч, и все пак го чуваше, искаше да го чува, успокоително му звучеше, ласкаво, свойски и съучастнически.
- Ще ти трябва нов цип. Искаш ли?
- Да, да – кимна с глава – искам цип. Ама нов.
- Чисто нов, разбира се, тук работим само с оригинални помощни материали.
Спомена и марка, майсторът, но Петко само кимаше заслушан в собственото си аз, виждайки се изтупан с нова кожа, изпъната по снагата му, прилягаща му повече от предишната, красива и елегантна, а хората наоколо цъкат одобрително с глава, сочат го: „Браво! Браво! На човек заприлича. “
- Италианският цип е шейсет и две Евро. Плюс петдесет за поставянето – сочеше му ценоразписа, а кимаше Петко с глава. " Да, да!"
- Хастарът ти е за смяна. Имам нов, внос от Англия, петдесет Евро му е квадрата, тук ще идат към пет, значи двеста и петдесет, плюс сто и двайсет за ушиването, седемдесет за подмяната и десет за вземане на мярката.
- Да, да! - виждаше се Петко по оживените улици, стъпва напето, разтворил якето на гърдите си, за да с вижда хастара, запазил е и етикета, сочи го, ето, вижте, английски е! Цъкат пак с езици, кимат одобрително.
- И двата ръкава са разпрани, как си ходил с тия дупки бе, човек – чудеше се кожарят, кимаше Петко „Да, да!“, а оня смяташе с калкулатора.
Въртеше се около него, суетеше се с шивашки метър, питаше го нещо, отговаряше с „Да“ Петко, а вече бе пред огромно мнозинство в центъра, на трибуна. Тълпата носеше плакати с неговия лик, скандираха името му хората, а дечица с букети го бяха наобградили, и момичета с национални носии, табла някаква му поднесоха, на таблата златни ножици, лента видя, да я среже трябваше, обект сигурно щеше да открива...
Пристъпваше напред, толкова му бе хубаво, лек, красив, забележим, дори ония, с астраганените палта му правеха път. Пред него статуя над пет метра, обвита в бял плат, фин, падащ красиво чак до краката му. Стоеше в подножието той, посегна с ножиците, остриетата срязаха червената панделка, политна покривалото, като птица разтвори криле, понесе се над тълпата. Множеството ахна, към небето хвръкнаха милион балони разноцветни, духова музика свири „За почест“, кметът на града в шпалир с все съветници и заместници, изпънали са се, а погледите им впити в статуята.
Вдигна Петко поглед. Ахна и той. Настана тишина.
Мъртва.
Гъста.
Непробиваема.
Градският часовник заби стрелки и хвана камбаната, да не гъкне.
В този неотразен никъде час, в този момент на застой, Петко видя себе си на пиедестала.
Облечен в якето си.
Старото.
Ожулено, протрито и ощърбено.
Себе си.
Стъпил здраво над главите на мнозинството, далеч над суетите, вперил поглед в хълмовете над града. Там, където бе запазено кътче от природата, пееха птици, шумяха водите на реки, натам, накъдето бе отлетяло и покривалото.
Бялото.
От най – финия плат, който бе виждал някой, някога.
Без етикет и марка.
Изработен във фабриката му.
От ръцете му.
Неговите.
- ...С яката и копчетата на джобовете, значи всичко хиляда триста двайсет и девет Евро. С отстъпката за добър клиент!
Върна се Петко в схлупеното ателие и ясно чу, как часовникът на стената отмери времето. Миг след това и градският часовник го потвърди.
- Ето, разпиши. Тук, тук и тук. - тикаше фактура пред него майсторът. - След две седмици ела да си го вземеш.
- Нищо не разписвам! -сопна се Петко и издърпа дрипата от плота.
- Аа, не може така! Сделка имаме, не можеш да я развалиш – каканижеше кожарят и се мъчеше да го спре.
- Нищо нямаме! Сделки с живота си не правя! Край на мечтите астраганени!
Величав изглеждаше Петко така застанал насред стаята, обличащ старото си яке. И то, оживя сякаш, размърда се, легна удобно и плътно на тялото му, почувствал позната ласка разпусна се в усмивка скъсаният цип, чак и джобовете се засмяха.
И се променяше. Красиво му стоеше, охлузените места не се виждаха, ръкавите залюляха ръцете му, прегърнаха го, яката погали врата му, хастарът приятно масажираше схванатият му гръб.
- Това не е моето яке! – кресна, а панически страх го обзе.
- Напротив – равнодушно отговори майсторът. - Това е ТВОЕТО яке. Друго както виждаш, няма, останалите са палта. Ти нали не ми донесе палто. Например това -Посочи му скъп астраганен кожух.
- Или това - пръстът му се спря на палто от сребърна лисица. – Или това -тикна под носа му палто от норки подплатено с меча кожа.
- Не! Не! Моето си беше едно такова... - замисли се как точно изглежда неговото, и макар да го помнеше от години, все едно с него се беше родил, не можа да го опише, толкова отдавна не го бе поглеждал как изглежда.
- Спокойно, всички така се стряскат първия път. - наблюдаваха го безучастно сивите очи зад диоптровите очила.
- Първи...път? Какъв първи път? - задъхваше се Петко. - За какво ми говориш, човече, аз просто си искам якето!
- Всички това искаме. Цял живот. Кожата си търсим, цял живот! Себе си дирим да влезем под кожата. Цял живот. И в тичане, бягане, борба се изтъркваме, изхабяваме и забравяме кои сме. Какви сме. Превръщаме се в ...него.
Посочи с глава парцала на масата.
Цъкаше махалото на огромния стенен часовник, а стрелките като замръзнали бяха, не се движеха, не сочеха времето, в безвремие бе попаднал. Това не се брои за живот, невъзможно е, всичко това, като лош кошмар е...
Петко разтърка чело, бучеше в главата му, странни въпроси се мотаеха там, въпроси без отговор; чудеше се, как е попаднал тук, какво прави пред този философ в кожарска престилка надничащ над рамките на очилата си, съчувствие ли прочете в погледа му, или интерес.
Глупости! Та за кого би представлявал интерес, той, голият, прозрачният, невидим и безпомощен Петко, та той приживе не бе интересен за никого, та сега ли?
Приживе? Та мъртъв ли беше, или болното му въображение му представяше картини от една друга реалност, която той не искаше да приеме. Или не можеше. Което бе все едно, защото...
- Приятел, добре ли си – върна го в студеното ателие гласът на майстора. - Да го ремонтирам, или не?
Да го ремонтира ли? Питаше го, все едно е счупен часовник, като оня на стената и се нуждае от подмяна на зъбно колело. Да го ремонтира, или не? Ще се оправи ли? Ще бъде ли както преди? Ще крачи ли гордо изправен след ремонта, или пак ще се блъска из лабиринтите на живота търсейки нещо, себе си, или Бог знае какво?
- Та, ето, значи... – гласът на мъдреца достигаше до съзнанието му отдалеч, и все пак го чуваше, искаше да го чува, успокоително му звучеше, ласкаво, свойски и съучастнически.
- Ще ти трябва нов цип. Искаш ли?
- Да, да – кимна с глава – искам цип. Ама нов.
- Чисто нов, разбира се, тук работим само с оригинални помощни материали.
Спомена и марка, майсторът, но Петко само кимаше заслушан в собственото си аз, виждайки се изтупан с нова кожа, изпъната по снагата му, прилягаща му повече от предишната, красива и елегантна, а хората наоколо цъкат одобрително с глава, сочат го: „Браво! Браво! На човек заприлича. “
- Италианският цип е шейсет и две Евро. Плюс петдесет за поставянето – сочеше му ценоразписа, а кимаше Петко с глава. " Да, да!"
- Хастарът ти е за смяна. Имам нов, внос от Англия, петдесет Евро му е квадрата, тук ще идат към пет, значи двеста и петдесет, плюс сто и двайсет за ушиването, седемдесет за подмяната и десет за вземане на мярката.
- Да, да! - виждаше се Петко по оживените улици, стъпва напето, разтворил якето на гърдите си, за да с вижда хастара, запазил е и етикета, сочи го, ето, вижте, английски е! Цъкат пак с езици, кимат одобрително.
- И двата ръкава са разпрани, как си ходил с тия дупки бе, човек – чудеше се кожарят, кимаше Петко „Да, да!“, а оня смяташе с калкулатора.
Въртеше се около него, суетеше се с шивашки метър, питаше го нещо, отговаряше с „Да“ Петко, а вече бе пред огромно мнозинство в центъра, на трибуна. Тълпата носеше плакати с неговия лик, скандираха името му хората, а дечица с букети го бяха наобградили, и момичета с национални носии, табла някаква му поднесоха, на таблата златни ножици, лента видя, да я среже трябваше, обект сигурно щеше да открива...
Пристъпваше напред, толкова му бе хубаво, лек, красив, забележим, дори ония, с астраганените палта му правеха път. Пред него статуя над пет метра, обвита в бял плат, фин, падащ красиво чак до краката му. Стоеше в подножието той, посегна с ножиците, остриетата срязаха червената панделка, политна покривалото, като птица разтвори криле, понесе се над тълпата. Множеството ахна, към небето хвръкнаха милион балони разноцветни, духова музика свири „За почест“, кметът на града в шпалир с все съветници и заместници, изпънали са се, а погледите им впити в статуята.
Вдигна Петко поглед. Ахна и той. Настана тишина.
Мъртва.
Гъста.
Непробиваема.
Градският часовник заби стрелки и хвана камбаната, да не гъкне.
В този неотразен никъде час, в този момент на застой, Петко видя себе си на пиедестала.
Облечен в якето си.
Старото.
Ожулено, протрито и ощърбено.
Себе си.
Стъпил здраво над главите на мнозинството, далеч над суетите, вперил поглед в хълмовете над града. Там, където бе запазено кътче от природата, пееха птици, шумяха водите на реки, натам, накъдето бе отлетяло и покривалото.
Бялото.
От най – финия плат, който бе виждал някой, някога.
Без етикет и марка.
Изработен във фабриката му.
От ръцете му.
Неговите.
- ...С яката и копчетата на джобовете, значи всичко хиляда триста двайсет и девет Евро. С отстъпката за добър клиент!
Върна се Петко в схлупеното ателие и ясно чу, как часовникът на стената отмери времето. Миг след това и градският часовник го потвърди.
- Ето, разпиши. Тук, тук и тук. - тикаше фактура пред него майсторът. - След две седмици ела да си го вземеш.
- Нищо не разписвам! -сопна се Петко и издърпа дрипата от плота.
- Аа, не може така! Сделка имаме, не можеш да я развалиш – каканижеше кожарят и се мъчеше да го спре.
- Нищо нямаме! Сделки с живота си не правя! Край на мечтите астраганени!
Величав изглеждаше Петко така застанал насред стаята, обличащ старото си яке. И то, оживя сякаш, размърда се, легна удобно и плътно на тялото му, почувствал позната ласка разпусна се в усмивка скъсаният цип, чак и джобовете се засмяха.
И се променяше. Красиво му стоеше, охлузените места не се виждаха, ръкавите залюляха ръцете му, прегърнаха го, яката погали врата му, хастарът приятно масажираше схванатият му гръб.
Уж старо, но като че ново беше същото яке. Нов живот му даваше вярата на Петко. На излизане се обърна и само рече:
- И си оправи часовника. При теб е...безвремие.
* * *
* * *
Цял живот търсим себе си. Добре е, акоо се "намерим" по-навреме. Тогава можем да си спестим много неща и да живеем своя живот :)
ОтговорИзтриванеСтаро, дрипаво, ама мое си, нали?!:)
ОтговорИзтриване