В тясното пространство на кибритената кутийка – едно голямо сплотено семейство.
Тя мисли за живота; за смъртта; за бъдещето...
- Мен ме очаква нещо велико! – крещи някъде отдолу една от клечките.
Всяка от тях има един и същ жизнен път. Но и всяка е уверена в своята неповторимост и значимост.
Неповторимост? Възможно. Значимост? Хм...
Пръсти им показват пътя, светлината, и – отново настъпва мрак в хартиения дом.
Тя се върти, обръща се наляво, надясно, опитва се да се добере възможно най-близо до дъното на кутийката.
Глупаво, ще каже някой. Само не и в кибритения свят.
Тук се говори много. Разговори, разговори... Разговори за живота, за смъртта, за живота след смъртта и за какво ли не. Но всички се свеждат до големия въпрос: Предназначението.
Безусловно, всички знаят, че всяка кибритена клечка има шанс... Шанс да озари света със сиянието на своя огън. След това – мрак. Само че за разлика от мрака в дома им – този е вечен.
Кутийката се отваря и нахлува светлина – далечна и прекрасна. Интересно: какъв ли ще е кибритеният бог, ако неговият огън е така ярък?
- Ще озаря света! – възкликна Тя.
Два пръста я хващат и...
- Ш-ш-ш-ш-ш! – едва чуто шепти Нейният крясък.
Няколко секунди триумф и... повече нищо. Вече е ненужно, обгорено късче дърво.
Само няколко секунди, но затова пък как горя! Всички видяха Нейната ярка светлина... А може някой и да я е запомнил....
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.