- Дете мое! Всеки човек има свой собствен Път и свой Талант. Аз ти дарих Талант, много по-голям от тези на другите. Длъжна си да тръгнеш по Пътя, да използваш и развиваш своя Талант за радост на хората, и с времето ще станеш Велик Художник.
Момиченцето се събуди, спомни си своя сън и радостно се усмихна, но си помисли, че е още невръстно дете, затова, за да се сбъдне всичко, трябва поне малко да порасне.
Мина време. Момичето тръгна на училище. И отново Бог се яви в съня му и му каза:
- Настъпи твоят час! Талантът ти е голям, но трябва много да работиш за да се развие и прояви. Учи се да рисуваш. Не спи нощем, измисляй нови сюжети и някога ще станеш Велик Художник.
Момичето си помисли, че времето е негово, всичко тепърва му предстои. Защо да да хаби усилия за нещо, което така или иначе е предначертано! По добре да си поиграе с другите деца.
Минаха още няколко години. Момичето израсна чаровна девойка. Започна да забравя, какво и е казано и Бог отново се появи в нейния сън:
- Предначертаното трябва да се сбъдне. Купи си скицник и бои. Иди сред природата, там всичко е така красиво. Рисувай, ще успееш!
Девойката си мислеше за друго. Не и беше до учене, и без да мисли за своя Път, прекарваше приятно времето си с весели компании.
Скоро девойката стана жена. Имаше свой дом, съпруг и три деца.
Отново сънува Бог.
- Знам, имаш семейство и три прекрасни деца – каза и Той – Не се страхувай, още не е късно! Тръгни по своя Път. Учи се. Сега си пълна със сили, имаш прекрасна памет и великолепен ум. Бързо ще усвоиш всичко и ще станеш Велик Художник. За творбите си ще получаваш невероятни суми. Ще станеш богата и известна.
Но жената не искаше да промени живота си. Денем ходеше на работа, скучна, но привична. Вечер четеше или гледаше звездите с мисълта за това, колко и е провървяло, че е така талантлива.
Неусетно изминаха двадесет години.
- Все още имаш време – каза и Бог, появил се за пореден път в съня и – Сега при теб всичко е наред. Децата ти пораснаха, имат си свои семейства. Дойде моментът да помислиш за себе си. Можеш да успееш.
Жената си помисли, че има по-важни неща. За внуци да се грижи, децата и те, уж големи, а вятърничави. Кой ще възпита внуците?
Отлетяха още двадесет години и Бог отново се яви в нейния сън. Не проговори. Само стоеше и я гледаше с укор.
- Знам – каза момиченцето, вече старица – знам, че предначертаното от теб непременно ще се сбъдне. Благодаря ти, Господи, за щедрия дар. Моите внуци пораснаха, имат свои деца, но за тях се грижат добре. Аз нямам вече други задължения и сега мога да тръгна по предначертания от Теб Път. Започвам да се уча да рисувам...
- Късно е – отговори Бог и я погледна със съжаление – Твоят Път свърши.
Хубаво...
ОтговорИзтриване