Пърхат гълъби

И той като мен хлапе, но не беше от нашата гимназия. Изглеждаше по - голям с година, най - много две. Среден на ръст, слабичък и жилав, нищо особено, ако не се брои погледът му. Пронизващ, студен. Ножовете в него дебнеха затаени в сивото на зениците му. Спаси ме от банда улични хулигани в последния момент, преди да ми откраднат велосипеда. Все едно изникна измежду плочките на тротоара и застана между нас. Не каза и дума. Само ги изгледа свирепо. Стори ми се, че Лудия Анчо се задуши, защото се хвана за гърдите, закашля се и хрипове разтърсиха почти двуметровото му тяло. С плюене и охкане се свлече на земята. Останалите трима побягнаха.
   Тръгнахме си заедно и докато аз се удивлявах на неподозираният респект, който нападателите ми изпитваха към него, той с нескрито възхищение, съвсем по детски гледаше велосипеда ми. Почувствах се неудобно, все пак го спаси от кражба.
- Искаш ли едно кръгче? - предложих, а тайно в себе си се молех да каже "не"
Кимна с глава, а сивото в очите му изпърха, като сит гълъб.
- Но не отивай надалеч.
Кимна отново и го прекрачи:
- Няма, само до светофарите и се връшам.
Врътна брадичка и посочи неопределено. Щеше ми се да е до този, най -близкият. Истината бе, че не разбрах. Завъртя педали и се смеси с уличното движение. За кратко зърнах жълтия му потник миг преди да се скрие зад ъгъла, най - далечния, който можеше да се види наоколо. Не се върна.
   След три дни ме спря същата банда на улицата. Лудия Анчо бе свил дългунести колене в неудобна поза върху колелото. Моето. Погледна ме в очите. В неговите  весело изпърхаха гълъби. Сиви. Същите като на брат му. Разбрах. Измамен бях. Вече се чудех, как да кажа на баща си, когато на следващата заран изневиделица, по негов си навик, изникна пред мен:
- Извинявай, наложи се да отсътвам внезапно и няколко дни ме нямаше. Но не се безпокй за колелото, в сигурни ръце е.
Изпревари въпроса ми и посочи зад мен. Лудия тикаше возилото ми. Спря при нас:
- Ето, трябваше да ти го донеса още онзи ден, но започнах стаж като готвач и ме скъсват от бачкане...
Дори не го и изслушах, толкова бях благодарен. И сивите гълъби останаха на моята улица дълго, след като си бяха заминали братята. На тръгване, Лудия се обърна към мен:
- И се обаждай, ако някой те закача!
След няколко дни минах покрай същото барче. На масичките вън бяха седнали няколко момчета в анцузи, но не ми пукаше. Познавах братята. Единият от тях се изпречи пред колелото ми и хвана кормилото.
- Хей, това колело твое ли е?
- Я се разкарай от тук, че ако кажа на Лудия Анчо...
- На кого? - момчетата се разсмяха, а едно от тях извика към вътрешноста на заведението:
- Ангеле! Ей, Ангеле!
След минута Лудия се показа, облечен в захабена престилка, с навити до лактите ръкави:
- Пичове, по - бързо казвайте, че днес шефът нещо е бесен .
Единият, едър нехранимайко, кимна с глава към мен, посочи ме:
- Тоя тук да не би да ти е приятел?
Анчо бегло ме погледна, усмивка разпъна месестите му  устни:
- Кой, тоя ли? За пръв път го виждам.

*  *  *
Румен Романов

Пърхат гълъби