понеделник, февруари 15, 2010

Да доживееш до неделя


- Не ме гледай така, моля те! В погледа ти чета укор. Караш ме да се чувствам виновен, а дори не знам в какво… Какво е, а? Защо на теб да ти е по-лесно?... Застрашена ли се чувстваш с мен, кажи?... Престани да мълчиш, за Бога, просто кажи нещо… Нещичко…

В сумрачният бар бе полупразно. Барманът мързеливо разклащаше миксера, загледан към жената на пилона, чието вяло изпълнение никой от посетителите не си правеше труд да проследи. Отврат, мислеше си, от ден на ден все по-калпави ги вземат. Нема я вече читавата стока, нема я…

Кожата му, изгубила собствения си цвят и придобила цвета на хилядите неонови нощи, синкаво блестеше под изкуствените студени слънца над главата му.
Русокосата седеше в стола си, плътно прилепена към облегалката му, поразтворила безсрамно колене. Единствено тя наблюдаваше непохватните движения на танцьорката. Приличаше й на агонизираща змия увита около никелирания пилон. Питон или боа. Тя не познаваше влечугите, не познаваше и танците, нямаше собствено мнение, нито желание да го изразява гласно.

- Знаеш ли, понякога си мисля, че си една безполезна курва. – прозвуча отново гласът отсреща.

По нервната нотка, с която й говореше, по резкият тон на думите му, по това, че допиваше четвъртото поред, без да има пари в джоба си за друго, личеше колко бе раздразнен. Нещо повече. Бе не просто раздразнен, бе ядосан на всички наоколо, включително и на нея. Дали защото не му изкарваше никакви пари, или защото си мислеше, че не се старае достатъчно? И не, че му беше длъжна. Какво като я измъкна от оня камион? Какво като й купи тая смешна перука? Да не би сега да е по-красива, или по-желана, или по-… Нищо “по” нямаше. Нищо “по” не се случи, нищо не се промени. И колкото и да опитваше да изпълнява задълженията си, толкова по не се получаваше. Нейна ли бе вината, че не се харесваше на клиентите? Толкова ли бе трудно на сутеньора й да се досети, че неуспехът й бе заради сгрешената му пи-ар политика? Несполучлива реклама. Добрата реклама продава стоката, тя е гарантиран успех. Едно нещо не проумяваше той - тя не бе от типа курви за обща употреба. Бе по-специална. И поради естеството на тази своя специфика, мястото й просто не бе тук. Бе за по-тесен кръг клиенти. За познавачи на нейния тип. За самотни мъже, шофьори и моряци, войници или недорасли тинейджъри, само пред тях можеше да разгъне своя потенциал. При все това без излишни претенции за високо заплащане, скъпи ресторанти, яхти, коли или луксозни апартаменти. Можеше да бъде послушна и вярна, мръсница и кучка, послушна девица или палава секретарка, всякаква, каквато поискаха. Можеше да го прави на седалката на някой автомобил, или на пейка в парка, в някой мръсен подлез или на пристанището, тайно и скрито в храстите, или явно и безсрамно пред очите на целия град. Можеше всичко и много повече, без да поиска в замяна дори един дезодорант. За едното чувство само. Мъничко внимание. За ласка, която да й вдъхне живот. Защото, не го ли направеха, оставаше равнодушна, заключена в себе си и бездиханна. А кой нормален би искал да чука умряла курва?

Това не проумяваше нейният така наречен сутеньор. Може би затова днес, в дъното на задръстената от боклуци, тясна улица, в центъра на разпадащият се, загниващ от проказата на новото време град, болестта наречена поквара, в полупразният бар на мизерен, олющен, с проядени от корозията на времето стени, долнопробен, вмирисан на урина и плесен хотел, седяха в ъгъла на мръсна маса и се гледаха сърдито. По-скоро той я гледаше, впил поглед в безизразното й, красиво личице, и си мислеше, че ако й надене духовни одежди и скрие под касинка русите й коси, би могла сполучливо да мине за манастирска послушница, с тия дълги клепки, бледи скули и мраморно чело. Дори си я представи – коленичила пред огромен кръст, зазидан в стената на влажен, вмирисан на мухъл параклис, сляла се с каменния под, безмълвна и отдадена на гореща молитва. Мисъл, от която тръпки го полазиха. Сигурен бе, че нямаше да е единствената грешница, потърсила лоното на вярата за изцеление на душата си, но му призляваше от гледката, която го върна назад, в спомените на детството му, при вечно пияният пастрок, който не пропускаше неделна служба, без да се покае за греховете си в местната църква. Наглецът дори се бе намърдал в църковния хор. Потомствен алкохолик, способен да погълне литър “твърд” алкохол, без по нищо да му проличи, или да се досетят околните. Знаеха единствено домашните му, че дяволите, същите, които поставяха на лицето му хрисима и добродушна маска навън, в обществото, го превръщаха в изрод, щом се затвореше входната врата след него. Помнеше скъсаната риза и голия гръб на майка си, белезите от колана му по ощавената й от побоищата кожа, тънките й, безцветни устни и застиналата върху тях молба, изричана шепнешком, по навик вече, мъченическото примирение и стоицизъм, излъчвани от цялото й крехко, слабо същество. Ръцете й, сключени в молитва, полупритворените й очи, погледът й, отправен някъде извън дебелите стени на омразната й къща, в която по неволя бе заживяла, приемайки съдбата на слугиня, любовница и отдушник за изверга, наричащ се неин съпруг. Първият, който даде нагледен урок на невръстният й син по жестокост, бездушие и лицемерие. И първият, който изпита върху си последиците от собствената си мерзост. Години по късно, една вечер Станимир не издържа на гаврата с майка му, грабна сатъра за месо и го заби в гърба му. Тя и тогава не трепна. Не прочете в очите й облекчение, състрадание или милост към обленият в кръв, агонизиращ на пода съпруг. Не го и укори. Нищо. Нея просто я нямаше тук. Осъзна, че я е нямало през всичките тези години. Тя просто се бе превърнала в призрачен образ, изпълняващ безропотно желания, без дори да диша, безмълвна и покорна, безшумна като сянка. Тайната, която носеше от моминство, една глупава изневяра, последвана от самоубийството на истинският му баща, я бе превърнала в грешница, която до последният си ден живя в друг един свят, където отдавна би искала да иде. И само мисълта за него, синът й, единствения светъл лъч в преизподнята, наричана дом, единствената й връзка с нелепо загубената любов, я държаха още между стените му. Привидно жива, изплащаща се чрез безумно послушание, приела го не като наказание, а като изцеление на изпепелената си душа, най – после можеше да си отдъхне.

Погребаха я скоро след убийството, за което тя пое вината. Невръстният й син попадна в сиропиталище. Там имаше много други като него. Изоставени недоразумения, копелета, подхвърляни на прагове на черкви и богаташки домове, в контейнери и свинарници, по гари и пристанища. В крайна сметка, оцелелите се оказваха зад двуметровата ограда, около която дебнеха четирите добермана на началника.



- Налей още едно – протегна чашата си към бармана.

Възпълният, плешив сто килограмов мързеливец цъкна с език, плюнка косо над едното си рамо с отрениран жест, без да се обръща, и извади нагризана кибритена клечка измежду пожълтелите си зъби.

- Тцъ! – премлясна – Кинти имаш ли? - Хвана захабен парцал и вяло разтърка неоновите отражения върху матовата повърхност на тезгяха. – Това ти е петото.

- Ти какво, броиш ли ми ги – без нотка на заяждане, опитвайки се да затаи под бегла усмивка надигащата се в гърдите му неприязън, го погледна.- Пето като пето, какво толкова?

Мъжът наля без желание, няколко капки течност преляха от ръба, стекоха се, попиха бързо в парцала му. Пръстите му обаче задържаха чашата, не я изпускаха.

- Пет кинта, приятел – тонът му надвиши инстинкта му за самосъхранение, опитвайки се да демонстрира непукизъм и принципност – Пет кинта!

Станимир се облегна напред бързо и внезапно, коремът му опря ръба на плота, а ръката му сграбчи шепата на бармана. Стисна с все сила. Менгемето на монтьорската му длан премаза пръстите му о дебелостенната чаша. Едрият мъж се възпротиви, опита да се дръпне, първосигналът на болката по-бавно от очакваното достигна до мозъчните му центрове, хрущеше вече стъклото между фалангите му, кръв изби, стече се, пропи в парцала, променяйки цвета му от мръсно - сив към рубиненочервен. Невярващо запримигаха очите, лицето му се издължи неестествено, пребледня, усука се около челюстта му, физиономията му се разкриви като размазана от камион, стон се процеди през гърлото му, изхърка:

- Пусни… Моля те, пусни…

Стан кимна, отпусна длан, взе бутилката:

- Може ли чаша, моля!

Гласът му вече не трепереше от възбуда, бе спокоен, дори вежлив, но от хладният му тон и студената учтивост, на бармана му прилоша, хлъзна измита чаша към него и притиснал парцала към порязаното, се отпусна назад, в стола.

- Не че ми дреме, но ако махнеш тая дрипа от пръстите си и ги залееш с нещо по-силно от бира, имаш шанс да не ти ги ампутират.

Обърна се и измина разстоянието до масата си мълчаливо. Седна и си наля. Погледна към блондинката, посочи бутилката:

- Да ти налея ли?

Тя все така мълчеше, загледана без ентусиазъм към танцуващата на пилона.

- Както искаш – сви рамене Стан. Вдигна и отпи. – Виж – започна той, - не ти се сърдя, наистина. И си мисля, че ти си една прекрасна дама. Може би нямаше късмет да попаднеш на истински сутеньор, а не профан, като мен. Да, така е. Ти не си и истинска курва, ако трябва да бъдем честни. Ти си просто един аматьор, макар призванието ти да е на курва.

Опита се да срещне погледа й, не успя, и продължи:

- Може и да не го осъзнаваш, но си май единственият човек на тая земя, който ме разбира…Е, поне ме изслушва. За което трябва да ти благодаря. Наздраве! За твое здраве пия!...Знаеш ли, преди да те срещна нямам кой знае колко богат опит с жените. Единствено там, в Дома, разказвал ли съм ти?… Когато избягах… Бягал съм три пъти, макар да разправяха, че е невъзможно. Имало било кучета. Няма по-лесно от това. Докато останалите се стряскаха само от имената им, аз се сприятелих с тях. Крадях от кухнята и ги хранех. Четири години, през които едното умря, докараха друго. То ми стана любимец. Харесахме се. Дивак и самотник. Не признаваше старшинство, набързо ги изподави и застана начело на глутницата. Веднъж се сбих с един от надзирателите, дето го удари. Обучение му прилагал, учел го да се настървява, да хапе. И то го ухапа. Хе – хе! Знаеше кого и как да хапе… Вкараха го в болницата, а мен, за десет дни в карцера. Като излязох, занесох целия казан с манджата на командния състав в кучкарника. Изядоха всичкото месо. После го върнах в кухнята така, както го бяха оелачили – пълно с кал и косми. И познай. Още десет денонощия. После още десет, за профилактика и превъзпитание. Мислеха, че ще ме пречупят, очакваха да започна да ги моля. Не познаха. Когато излязох, бяха поставили желязна врата на артелното, с ей такива катинари заключена. А кучетата хранеха със смески за свинете. Със смески! Представяш? Имахме свинарник в двора. С държавни пари гледаха свине, уж за нуждите на столовата, а играеха с някакъв магазинер от града. Оня ги продаваше и деляха парите. Ядосах се, издебнах случай и откраднах цяло прасе.От колата му го свих. Цялото, току що заклано. Кучетата три дни ядоха на корем… Да ти налея, а?... Не искаш… Когато първият път избягах, я срещнах тая, Сенихата, на отбивката за магистралата. Беше слязла от един камион пребита. Оня още не беше тръгнал. Накипя ми, качих се в кабината и го смлях от бой. Взех му всички пари, съблякох го и го изритах. А камиона скрих под един мост, между две села. Беше пълен с шоколадови изделия. Една седмица живяхме с нея в камиона – вън вали, парното бачка, музичка слушаме, новини, целите омазани в шоколад и… Секс, секс… Хубаво беше, докато нафтата не свърши и камионът не угасна. А и кучетата ни откриха. Тия, моите, от дома. Подскачат от радост покрай камиона, а ченгетата свиват обръча… Не винаги приятел, който ти се радва искрено, ти носи добро… Така се получи, те не осъзнаваха гадинките, че любовта им към мен бяха използвали ченгетата… Тогава й обещах – до шест месеца ще избягам пак и ще я намеря. Избягах след три. Открих я в един мотел с група оскотели рокери. Пияни, дрогирани и озверели, сякаш невиждали женска плът. Взех една щанга и ги изпопребих. Имаха много наркотици и малко пари. Мотор не бях карал, но се наложи. Два пъти падахме, докато стигнем морето. За една нощ прекосихме страната. Лятото почва, мислехме си, можем да изкараме някой лев, после да забегнем. Къде и как, не се запитвахме, а и не мисля, че бяхме много наясно, само да е по-далеч от тук. Тогава й станах нещо като сутеньор. Тя ме научи. Каза, че имала нужда от някой като мен, който да се грижи за безопасността й. Не ми харесваше това, което правим, но тя друго не можеше, така твърдеше. А аз умеех само да се бия. И така се започна. Посъбрахме малко парици, пооблякохме се, стая в хубав хотел наехме. Докато един ден не я нае клиент, който я отвлече. Мамка му! Оказа се, че ония наркотици са били на някой друг и той си ги искал. Аз така и не се докоснах до тях. Но тя скришом си смъркала, а уж я бях скрил, тая гадост. Разбрахме се по телефона – давам им дрогата, те ми връщат момичето. Но как, като беше разбутана, а и нещо им нямах вяра на тия. За наркотика го реших като добавих малко пудра захар и нова кесия, но нея къде да открия? Не знаех къде я крият, но при едно от обажданията им, чух в слушалката гласа на диктор, съобщаваше за излитащ самолет. Там има едно летище, всички го знаят. Не си и помислих, че могат да пътуват на някъде, просто са в тоя район. Обикалях дълго през нощта. Открих ги в изоставена овчарска колиба, на километър от там. Бяха двама. Тя, завързана гола за леглото, те пият, друсат се, и… й се изреждат. Гадове! По-нататък ти е ясно. Издебнах единият да излезе да пикае и го прострях. Дори не гъкна, като му заврях кол в задника. После другият. Той не очакваше посещение, не и от мен. Но успя да се докопа до ножа. Дерна ме през бузата, едва не ми извади окото. Но аз му извадих и двете. И преди да го скопя, го попитах дали има други. Ревеше от болка и викаше “не” Чудех се колко може да издържи да упорства, когато нахлуха ченгетата. С маски, качулки, автомати. Пернаха ме с нещо по тиквата, изгубил съм съзнание. Събудих се в ареста. Съдиха ме по бързата процедура, но щото им бях свършил половината работа, ми дадоха пет години. Следователят готин излезе, от кога, вика ми, ги дебна тия, и сега благодарение на теб ги сбарах. Разбрахме се, писа, че съм им съдействал. Едва ли не внедрен съм бил по негова поръчка. Но заради бягството от дома, шоколадовата афера, а и дето съм ги инвалидизирал ония, нямаше как хептен без нищо да ми се размине. В панделата попаднах на третия, мозъкът на групата им. Беше там като у дома си. Пусна ми приказка, че съм кука, ченге под прикритие. Имах доста тежка година… Един ден се гътна и пукна… Разправяха после, че някой го заклал в банята, не знам. В досието ми пише, че съм бил в изолатора тогава. На следователите им беше ясно, че хора като оня имат много врагове. И вън и вътре. Остатъкът от присъдата излежах като на сън. Мислех често за нея, макар нито веднъж да не дойде на свиждане. Ченгетата вдигаха рамене и не казваха нищо. Както и да е. Излязох и започнах да я търся. Една година обикалях докато попаднах на следа. Последното, което научих бе, че е имигрирала. Не знам къде, но съквартирантката й ми даде една брошура, на едни острови. Може случайно да й е попаднала от някоя туристическа агенция, а може и да е знак за мен. Аз лично го приемам като послание. Само да посъбера някой лев, ще изляза и аз, за да я потърся. Все ми се струва, че остана нещо недоизказано между нас. Не й бях просто пазач или сутеньор… Иска ми се да вярвам, че е нещо повече… Много повече.



Барът се бе понапълнил с клиенти. Отчаяни, мръсни, брадясали мъже, седяха с тъжни физиономии над чашите си и без интерес поглеждаха към пилона. Няколко мърляви момичета с блуждаещи погледи се мотаеха между масите, някой вяло протегна ръка, плясна едната по задника, тя се изсмя. Без да се обръща, без нотка жизненост, без глас дори. Стан настръхна от този смях. Като кикот на мъртвец. Доля си последното уиски и запали цигара. Всмукна и огледа помещението. Приличаше на бомбоубежище, приютило последните утайки на тоя свят преди Апокалипсиса, към който неминуемо се стремеше човечеството. Едно общество живеещо не според правилата и законите, които само бе създало, а според нуждите си. И като такова, низвергнато и презирано от себеподобните си, от природата и дори от самия Бог. Измет, за която нямаше място в Ноевия ковчег.

Вентилаторната перка с усилие отблъскваше потоците лепкава воня, вдигаща се от изпотените тела около масите, и разреждаше червения полумрак, изпълвайки го с призрачни, нереални геометрии, изпълзяващи от сепаретата. Раненият барман геройски изпълняваше редките поръчки, хвърляйки плашлив поглед към масата му. Стан му намигна и той се направи, че не го вижда, опасявайки се, че ще трябва да се лиши от още една бутилка.

Доближи ги старец с оръфан потник и старовремска капела, понесъл над глава табличка с лотарийни билети. Помътняло - сивите му очи надничаха изпод периферията на шапката, без надежда и любопитство. Несрещнал интерес, мърморейки отмина. Заслиза по пътеката към дансинга с вдървената походка на бивш сервитьор, с разяждани от подагра нозе. Ръката му все така безжизнено, като закована стърчеше над рамото му и разнасяше из въздуха никому ненужните, шарени хартийки на късмета.

Музиката достигаше до слуха на Стан като из зад тухлени стени, глуха и уморена от употреба. Или може би обидена от липсата на внимание към нея.

Вън пригърмя, засвятка и в настъпилата нажежена тишина, някой с облекчение отрони:

- Най – сетне!

- Ще вали – обърна се Стан към смълчаният ъгъл, наблюдавайки профила й. Цяла вечер не бе отронила и дума. Сигурно му бе сърдита, задето я отне от оня турски тираджия… Кой ги знае, кой ги разбира днес жените… Не и Стан, не и той, защото ако ги разбираше, сега щеше да е с нея, със Сенихата, жената на живота му, нямаше да допусне да се митка по шосетата, като последна уличница, нямаше и той да стигне до тук… Как само му хрумна и си го помисли ей така, изведнъж, той, дето дори през годините прекарани в пандиза, не посмя да си помисли за нея нито веднъж по тоя начин. Жената на живота му. Знаеше ли го? Подозираше ли, че след майка си, би бил готов да убие пак заради жена. Не виждаше ли в нейното смирение и покорност, безсилие, което собствената му майка заплати с живота си? Не осъзнаваше ли, че единственото живо същество, за което му пукаше в тоя прокълнат живот, бе именно тя? Не го осъзнаваше, или не смееше да си го признае. Страхът, насаждан му през годините, бе създал чудовищен механизъм за самозащита в изтерзаното му съзнание. Страх, комплекс от душевни механизми в, чиито лостове не допускаха близост до нещо, раздялата с което би му донесла още рани. И криейки се цяла вечност от неизвестното, бягайки от болката, бе изживял и причинил неимоверно много такава. И бе пропуснал мигове, толкова важни мигове, толкова много…Мигове, в които усещаше вкусове и аромати, топлина и нежност, мигове, в които се чувстваше човек.

- Искаш ли да се качим горе, в стаята? – запита я, загасейки угарката в пепелника.

Тя не отговори. Той продължи:

- И макар, че мълчиш, а може би и точно затова, мисля, че разбрах какво искаш. Искаш ли да чуеш?... Кажи ми, моля те, една дума поне ми кажи… Хайде, престани да се цупиш, виж, вън заваля!... Някога, като дете, много обичах дъжда. Той е такъв един… приятен, охлажда те, изчиства главата ти от лоши мисли, иска ти се да пееш и да бягаш под струите му, да скачаш в локвите… Какво ще кажеш? Ще идем ли да потичаме? Дъждът ме прави щастлив! Боже, откога не съм казвал това? Май никога не съм го казвал, само съм си го помислял, и то веднъж… Не, два пъти. Първият път, когато я срещнах и се скрихме под моста. Бе краят на зимата и пак така валеше, а ние бяхме в камиона… После…После, когато я намерих в оная съборена колиба, до летището, когато я зърнах жива! Тогава не валеше, но се почувствах толкова щастлив, все едно е валяло с дни! И да! Както и оня ден, когато те срещнах и свалих от оня тир. И тогава, признавам си… Ти толкова приличаш на нея… Не, не само на нея, и на двете приличаш, Господи, какви ги говоря, слушаш ли ме изобщо, казах, че приличаш на тях! На жените в живота ми, на мама и на Сениха, и че както за тях бих убил, така и за теб, чуваш ли ме, кажи, чуваш ли ме, не мълчи такава, побърквам се, хайде, отвори я тази уста, тези красиви устни, не се страхувай от мен, моля те, м-о-л-я-т-еее…

Не поменеш как се бе изправил, бе я сграбил за раменете, разтърсвайки я грубо в стола. Главата й се залюля неестествено, подвижна и гъвкава, като гумена отхвръкваше напред, връщаше се назад, пак отхвръкваше, разсейвайки полумрака с русите си коси и тя все така упорито мълчеше. Нито се дърпаше, нито плачеше, нито се молеше … Просто мълчеше. И мълчанието й бе по-страшно от всичко преживяно до днес, мълчанието й тежеше повече от всичката мъка на тоя свят, мълчанието й го убиваше. В мълчанието и ехтяха неизречените клетви и писъци на майка му, свистеше коженият бич на пастрока му, ехтяха огромните камбани, призоваващи към седмичното опрощение на греховете. Някъде се водеха войни, умираха хора, но убийците им бяха спокойни, идеше времето на Прошката. Видя сгърченото от болка и унижение тяло на Сениха в колибата, самодоволните и нагли усмивки на изродите – насилници, и те чакаха своята неделна изповед, за да могат да продължат от понеделник с нови сили мародерските си похождения; целият свят се тресеше от грях в очакване на Пречистващата Неделя…

Когато се опомни, бе привързан с колани в болнична носилка. Отвън примигваше синята светлина на линейка, санитари се суетяха наоколо и оказваха първа помощ на няколко наранени мъже, полицаи вземаха показания от свидетели, по земята се валяха счупени чаши, бутилки, обърнати и строшени столове и маси. Перките на вентилатора дишаха някак по-спокойно в оредялото откъм клиенти помещение и отправяха струята на въздушния поток към ъгъла, където се завихряше и повдигаше полите на роклята й. Тя все така неподвижно продължаваше да седи в стола си. Само къдриците й потрепваха, откривайки красивият й, замислен профил и гладкото чело.

- Какво съм сторил… - промълви, миг преди да го отнесат.

Никой не му отговори. Вън вече, в линейката, през шума на дъжда, дочу част от разговор:

- …и тогава изведнъж полудя. Стана, грабна масата и започна да хвърля, тръшка и чупи, като ревеше: “ Иде-е-е, Неделята иде-е-е, грешнциии …” Луд човек, господин следовател, казвам ви, луд е…

- Спокойно! Сега ще го закараме там, където му е мястото, а ти ела сутринта в девет в районното, за показания!

- Разбрано! Ще дойда… А, господине… А какво да я правя тази…куклата де?

- Каква кукла?

- Тая бе, неговата, секс играчка някаква… Изкуствена… Сбърканото копеле цяла нощ й говори, като на жив човек…

- А-а-а, тази ли, ами какво… Каквото се прави със секс кукла бе, не знаеш ли?... Ха- ха-ха!... А-ха-ха!...

- А-ха-ха!...А–ха-ха…

Потегли линейката. Внезапно барманът се разкрещя:

- ...Ей! Билетопродавача! Ей, дъртак! Остави я, веднага! Ей, не чуваш ли, бе? Лотарийният дядка, чакай бе! Остави куклата!... Остави куклата, ей-й-й! Чуваш ли, остави я веднага! Ей, ей-й-й…






Румен Романовбутон за споделяне


21.12.2009 год.



.









.


Share/Bookmark

Няма коментари:

Публикуване на коментар

:п :1а :2а :3а :4а :5а :6а :7а

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.

"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."

Емили Дикинсън

Случайни публикации