четвъртък, февруари 11, 2010

Жената вамп





Чувстваше се като шампанско разлято по тялото и. Искриците му проблясваха в очите и, повтаряйки: изпий ме, цяла, без остатък. Като молитва звучеше рефренът, бе нейният Бог. По чаршафите остана бурен отпечатък от телата им. Срещна я в бара на хотела. Розовите светлини хвърляха неясен отблясък в тъмното на очите й, вглеждаше се в тях през сумрака от три стола разстояние. Неуловим като сянка се движеше барманът между две мартинита и машината за лед. Професионалист. Подавайки му чашата дискретно промълви:
- От два дни е така. Чака ли някого, бяга ли от някой...
Не разбра какво дръпна вниманието му към нея. Може би скуката на командировката, може би липсата на по-свеж сюжет в малкия курортен град. Без да е красива, с бледо и замислено лице над тлееща цигара. Вниманието й бе толкова приковано в това да не прави нищо, че не усещаше погледа му. От време на време помръдваше чело, веждите й подскачаха като живи, водеше монолог със себе си. " Бягство след изневяра, следващ развод " или само двете. Или и трите. С разменени места. В крайна сметка, резултатът бе самотна жена в полунощ, в хотелски бар в който бяха единствени клиенти. Не се присламчи, не попречи на уединението й с тъпи намеци или предложения за почерпка. Остана в ролята на безмълвен наблюдател, чертаеше я с поглед и мислено наслагваше линиите й в съзнанието си. С малко повече въображение, би могла да мине дори за хубава. Да, дори вече я харесваше. Когато се наведе над чантата си, зърна извивката на гръдта й. Като да я усети в дланта си, твърда и чувствена под изпънатата материя на блузата. В лилавия сумрак долавяше ухание на слаб парфюм, цигари и осъществими желания; като покана му подействаха. По-еротично не можеше и да стане. Всъщност можеше. Стана и приближи решително, с ръка повдигна брадичката й. Тя го чакаше. Знаела е през цялото време, че е обект на интереса му. Насмешливо-ласкави, очите й го наблюдаваха и очакваха реакцията му. Беше го прочела. Знаеше го наизуст. Него, наблюдателят. Ловецът на човешки съдби, списвачът на истории. Непроницаемият, тайнственият, загадъчният. Сега седеше като истукан насреща й загубил вяра в сетивата си.
- Колко още ти трябваше за да ме заговориш - погледът й не опипваше, направо бръкна в душата му и я изкара цялата наяве. Рязко ръката й се стрелна, плъзна се по ризата, уви пръсти около възела на вратовръзката и го повлече. Пред погледа на бармана, по стълбите, в асансьора с дремещото пиколо. В апартамента й, в душния коридор, направо на мокета. Разкъса дрехите си на парчета, подивяла, гневна на живота, впи се в устните му. Така долепена го изпиваше - без чаша, без сламка, изсмукваше соковете му, плискаше се в тях и крещеше в екстаз...
- Е, ще кажеш ли нещо, или ще си мълчим - гласът й ли го изкара от вцепенението? - Какво, гола ли ме видя вече. С разкъсани дрехи, изпиваща те, жадна за плътта ти?

Смехът й ситно пробяга по наредения кристал на бара и отекна в огледалата зад него.
"Господи, побърквам се" отекваха звънтящите картини в главата му.
Щеше да стане страшно. Ако я бе заговорил.Не бе жена като другите, не, не!
Добре,че си затрая. Добре, че премълча желанията си. Макар тя да ги знаеше.
Сигурен беше.

* * *

Романов


Share/Bookmark

2 коментара:

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.

"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."

Емили Дикинсън

Случайни публикации