Безсъние

Красива жена! Много красива.
Рядко красива.
И всичко красиво, което може да се каже за нея.
Мъжете сигурно не са й никакъв проблем. С тия руси коси. С тия сини очи.
Откак я видях ме гони безсъние. Или, ако заспя ми се присънва тя.
И се смее, тича по алеята край реката и смехът и лети над водата.
Звънлив, гальовен, игрив. Като птица лети, не се гмурка, а небето се оглежда в очите му. На смеха.
Защото такъв смях има очи.
И душа.
И самоличност.
Индивидуалност.
Красив смях със свое собствено аз.
Неповторим.
Неотразим.
И бурен и ласкав.
Зовящ.
Напомнящ.
Незабравим.
Гони смехът й вятърът, спъва се в гребените на вълните, задъхва се. Как се стига такъв смях!
Измъква се от коритото на реката и се връща над нас. Увисва в предверието на лицето й, остава в устните й, в походката, във въздуха който вдишва. Пълня гърди и аз, с нейният въздух, с нейният смях и опитвам да се засмея.
Не се получава.
Моят се счупва като тротоарна плочка и пада под нозете на минувачите.
Строшен и ненужен.
И тогава се събуждам. Облян в пот, от която ми е студено. Не, не просто студено, ледено ми е.
И въздухът в стаята е наситен със ситни капчици скреж, нетопящ се, ужасен, обвиващ всичко около мен. И мен самият. Косата, главата, раменете, ръцете.
Крещя и се мъча да се отскубна от убийствената прегръдка на бялата смърт. Не дишам.
Да!
Не дишам!
Опитвам се да бягам!
Да изляза от проклетата стая. Да се освободя от веригите в които се превръща замръзва по ръцете ми.
Вратата трещи под ритниците ми, крещи от болка, съпротивлява се. Вратата ме мрази. Не ме пуска.
Разбивам я събрал останалата омраза на света. Разбивам и изпълзявам в коридора. Защото и краката ми са вече оковани. От безсилието. Бялото.
То е навсякъде по мен. Пълзя и се мъча да не го допусна в себе си. За да не се обрека. За да не ме превърне в поредната послушна ледена статуя положена в музея на времето, където никой няма да й се възхищава. Пълзя за да стигна прага. Не знам какво е след него, но пълзя.
Искам да го стигна.
Не някога!
Сега!
Дори и да е прелюдия към ада.
Дори и да попадна на моето си аз.
Безволевото.
Слабото.
Но живо аз.
Защото започвам да се ненавиждам, че не успях да запазя оня смях, че не успях да му се порадвам и да го раздам на други, а се примирих с ролята си на наблюдател.
Не мога вечно да се възхищавам на тази жена. Най - красивата, която са виждали очите ми. И егоистичното ми "аз" да е доволно, че не е толкова забележимо. Че е малко, смалено копие на истинския човек. И че не се бунтува срещу безсмислието.
Да си нещо.
Да си красива жена.
Най - красивата от всички в залата за аутопсии.
* * *

Романов

Безсъние