Беше вълшебница. Щом се появеше на моста, всички спираха пред нея. А не беше спирка. Автомобилите сами завиваха и паркираха с отворени врати. От тях се подаваха мъже, увещаваха я нещо и понякога се качваше.Докато я нямаше, светът сякаш спираше. В безвремието не пееха птици, водите на реката замираха смълчани, вятърът увисваше безволев в мачтите на яхтите. Когато след час кола с тъмни стъкла я връщаше, светът се събуждаше от летаргията, всичко наоколо оживяваше и времето продължаваше своят бяг.
От устните и започваше всичко. И усмивката, и краката и. И се засмиваше в червената си рокля, вятърът пърхаше в косите и, разрошваше,
объркваше ги, а смехът и по звънък ставаше. Тогава с нея се засмиваха и дърветата, и улиците, и облаците. Мостът по който вървеше се заливаше от смеха на реката, водите обливаха перилата и тротоарите, но се отдръпваха чинно от нозете и, дори и пръска не оставяха.
Аз я следвах от разстояние и и се възхищавах. Чувствах се щастлив да вдишвам от аромата на треви и цветя който я съпровождаше, да стъпвам в стъпките и, да я попиват очите ми. Не споделях гледката с никого, тайничко ревнувах вятъра.
Никога не се осмелявах да я заговоря. Омайвах се от флирта и със света, надявайки се да съм част от него. А вечер я сънувах. В сънищата си бях по-смел; спасявах я от тълпи зелени човечета заобградили я отвсякъде. Все по-плътен ставаше кордонът, тя се задушаваше, опитваше се да ги отблъсне, надаваше вик за помощ. Тогава аз
долитах като Супермен, помитах зелената плеада, разпръсквах ги безмилостно, грабвах я в обятията си. Тя се усмихваше, сключваше длани около врата ми и се понасяхме високо над града. Мостът и реката се смаляваха, около нас само облаци,
червената и рокля като платно на кораб се издуваше, тя я захвърляше и голи тичахме по небето.
Събуждах се в душната си стаичка, а реалността ме караше да хукна с все сили към моста. Пътьом купувах цветя. Дано и харесат, мислех си, виждах как и ги поднасям, и как тя в началото изумена, всъщност е приятно изненадана, поема букета, устните и са усмивка, вдъхва аромата им с притворени очи, притиска ги до гърдите си, поглежда ме, и ме дарява с най-хубавата целувка на света. Едва когато зървах червената и рокля се успокоявах, пресичах крадешком платното и заставах на отсрещния тротоар, до сладоледопроавача. Той гледа букета, после мен, досеща се и кима с глава сочейки я окуражаващо. "Утре" лъжех го. Достатъчно ми бе че е там, че я виждам. До вечерта. Когато пристигаше колата с тъмни стъкла и я прибираше. А аз бързах към квартирата си и към моите сънища.
Една сутрин мостът осъмна празен.Дори автомобилите го отбягваха. Говореше се, че са я отвлекли зелените човечета. Запитах реката, но тя тъжно потъна в спомени, обърнах се към вятъра - висеше посърнал в платната на яхтите по кея. Невярващ обикалях, като слепец се блъсках в перилата, зовях я,търсех я...И изведнъж зърнах червената и рокля. Затичах се към нея. Настигнах я, сграбчих с ръце раменете и, (винаги съм искал да го направя) погледнах в лицето и. Гледаха ме две непознати очи. Тогава осъзнах, че всъщност никога не съм я опознал истински.
И сега минавам по този мост. Сладоледопродавачът отдавна го няма. Реката волно си тече. Вятърът се заиграва с полите на момичетата. И ако случайно зърна червена рокля, бързо извръщам глава. Непозната, казвам си, за да не ме заболи от истината.
* * *
Романов
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.