Ти често ли ползваш автобус? Не? Е, аз редовно пътувам. Автобус – в него можеш да видиш целият човешки живот. С всичката му пъстрота. Срещат се какви ли не хора, СЪДБИ. Често забравен багаж под седалката е единственото останало след някого. Като спомен. И вече е минало, щом е слязъл. Друг е още в настоящето, че е изпуснал спирката си, или няма такава и сега се лута като атом без формула. На трети просто му е студено у тях, в рейса има парно, люлее си се в кожената седалка и зяпа през прозореца измръзналите врабчета. Има и забързани, делови. Тях ги познаваш и по външен вид, все едно парен локомотив тича насреща ти, готов е всичко да премаже по пътя си. Завеяните, е те са майтап работа. И по три пъти да си дупчат билета, пак нямат. Кротки и буйни, замислени и разсеяни. Всякакъв народ се извървява.
Спирките, те са друго нещо. Част от маршрута. Към финала, за който всички толкоз бързат. На тях се събират мечти, надежди, понякога тъга и безпокойство, а често си висят празни мисли. Пейките на спирките са издълбани с ножчета. Единствената възможност да не те забравят и тия, които не те познават. Кой е Пешо? Мислиш си, непознатите ще проявят интерес към теб, ще тръгнат да те търсят за да видят кой е Пешо? Днес дори познатите се спират само ако ги дръпнеш за ръкава или се блъснеш отгоре им. „О, мой човек, ти къде се изгуби бе?“
И те заливат с фалшиви извинения, зает съм, много работа, съкращения, жената, децата...
Лошото е, че и на теб не ти пука. Хем защото знаеш, че те лъжат, хем защото и ти си на техния, ако не и по-лош хал.
Автобусът снове между спирките. За да спре на Царицата на спирките -Автогарата. Автогарата е кръстовище, на което често се осъществяват съкровени желания извозени до тук. И на което мнозина се разминават без дори да подозират един за друг.
Мисля си, не са просто пътници. По-скоро са съдби. Така си е, не ми казвай, че философствам. Поне ти ме изслушай. Този автобус така като го гледаш, на колко години е? На трийсет. С малко повече късмет до четиридесет може да откара. Та това са почти две поколения. По-точно, разликата между тях. В разбирания, съзряване, ценности. Значи, в автобусът превозвал баба ти на шейсет, сега се качва внучката й на двадесет.И тя бърза, поглежда часовника, припряно тропа с краче, че не се спазва разписание. Отива НАНЯКЪДЕ. Къде ли може да отива човек в началото на живота си. И къде бабата на шейсет. Замислял ли си се? Може би на едно и също място. Да речем семеен обяд. Да, така е добре. Та срещат се баба и внучка в малък уютен ресторант, поръчват си, смеят се, бабата разправя как е на село, внучката през усмивка я слуша и кима с главица. А в ума й кънти:“ Къде ли е той сега? С коя ли ще е на купона?“ Интересът към бабиния разказ е траял по кратко и от спомена за безсънните й нощи, когато е била болна, а мама е била в командировка, за първият учебен ден в който я е завела до училище, а за вкуса на бабините гозби дори и не се сеща пред вида на порцията стек с пържени картофки. Дори и приказките й е забравила, защото тя сега живее в своя собствена. Млада е, и й се струва, че приказката е без край. Баба отдавна е спряла да говори и се радва на кой знае защо засмяното си внуче, което кима през минута с главица. И си мисли, лъже се, макар да знае истината, че усмивката е от радост от срещата, лъже се, за да й остане поне надеждицата, че е още необходима някому, не е в тежест. Не слага в сметката блъскането цяла година из градината и двора, за да прати в града компоти, картофи, зеле. И прясното сирене, което внучка й гнусливо изхвърля в кофата още щом пристигне колета. Не слага, защото какво е една баба, ако си прави сметката? Тя може да си я прави, но когато брои стотинките за хляба, за солта; когато изгася лампата още в седем за да не гори ток и стяга кранчето на чешмата да не сълзи. Но за внучето си дава мило и драго. Ще й се, то да изживее милион пъти в повече най-хубавите моменти от собствения й живот. Не милион, а милиард.Такива са бабите. Нищо, че за цената на годините напомнят болежки в ставите, гърба, краката. Лаком е животът – така и не разбира човек, как бързо свършва собствената му приказка...
Какво, така ли? Извини ме, не знаех, че нямаш семейство. А баба ти..е починала. Лека и пръст на жената. Не ми обръщай внимание, дрънканици някакви ти наговорих.
А, ето я и автогарата. Ще слизам, да посрещна внука. Остани със здраве!
Спирките, те са друго нещо. Част от маршрута. Към финала, за който всички толкоз бързат. На тях се събират мечти, надежди, понякога тъга и безпокойство, а често си висят празни мисли. Пейките на спирките са издълбани с ножчета. Единствената възможност да не те забравят и тия, които не те познават. Кой е Пешо? Мислиш си, непознатите ще проявят интерес към теб, ще тръгнат да те търсят за да видят кой е Пешо? Днес дори познатите се спират само ако ги дръпнеш за ръкава или се блъснеш отгоре им. „О, мой човек, ти къде се изгуби бе?“
И те заливат с фалшиви извинения, зает съм, много работа, съкращения, жената, децата...
Лошото е, че и на теб не ти пука. Хем защото знаеш, че те лъжат, хем защото и ти си на техния, ако не и по-лош хал.
Автобусът снове между спирките. За да спре на Царицата на спирките -Автогарата. Автогарата е кръстовище, на което често се осъществяват съкровени желания извозени до тук. И на което мнозина се разминават без дори да подозират един за друг.
Мисля си, не са просто пътници. По-скоро са съдби. Така си е, не ми казвай, че философствам. Поне ти ме изслушай. Този автобус така като го гледаш, на колко години е? На трийсет. С малко повече късмет до четиридесет може да откара. Та това са почти две поколения. По-точно, разликата между тях. В разбирания, съзряване, ценности. Значи, в автобусът превозвал баба ти на шейсет, сега се качва внучката й на двадесет.И тя бърза, поглежда часовника, припряно тропа с краче, че не се спазва разписание. Отива НАНЯКЪДЕ. Къде ли може да отива човек в началото на живота си. И къде бабата на шейсет. Замислял ли си се? Може би на едно и също място. Да речем семеен обяд. Да, така е добре. Та срещат се баба и внучка в малък уютен ресторант, поръчват си, смеят се, бабата разправя как е на село, внучката през усмивка я слуша и кима с главица. А в ума й кънти:“ Къде ли е той сега? С коя ли ще е на купона?“ Интересът към бабиния разказ е траял по кратко и от спомена за безсънните й нощи, когато е била болна, а мама е била в командировка, за първият учебен ден в който я е завела до училище, а за вкуса на бабините гозби дори и не се сеща пред вида на порцията стек с пържени картофки. Дори и приказките й е забравила, защото тя сега живее в своя собствена. Млада е, и й се струва, че приказката е без край. Баба отдавна е спряла да говори и се радва на кой знае защо засмяното си внуче, което кима през минута с главица. И си мисли, лъже се, макар да знае истината, че усмивката е от радост от срещата, лъже се, за да й остане поне надеждицата, че е още необходима някому, не е в тежест. Не слага в сметката блъскането цяла година из градината и двора, за да прати в града компоти, картофи, зеле. И прясното сирене, което внучка й гнусливо изхвърля в кофата още щом пристигне колета. Не слага, защото какво е една баба, ако си прави сметката? Тя може да си я прави, но когато брои стотинките за хляба, за солта; когато изгася лампата още в седем за да не гори ток и стяга кранчето на чешмата да не сълзи. Но за внучето си дава мило и драго. Ще й се, то да изживее милион пъти в повече най-хубавите моменти от собствения й живот. Не милион, а милиард.Такива са бабите. Нищо, че за цената на годините напомнят болежки в ставите, гърба, краката. Лаком е животът – така и не разбира човек, как бързо свършва собствената му приказка...
Какво, така ли? Извини ме, не знаех, че нямаш семейство. А баба ти..е починала. Лека и пръст на жената. Не ми обръщай внимание, дрънканици някакви ти наговорих.
А, ето я и автогарата. Ще слизам, да посрещна внука. Остани със здраве!
Романов
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.