Коледата невъзможна

- Ти нов ли си?
Завари го на височинката, над стопанските постройки – седеше на припек, мъчейки се да открадне топлинка от замръзналите лъчи на бледото слънце. Бе сам, загледан надолу, към обширният двор застлан с бял камък и лехи с гергини.
- Ъхъм, има – няма, от десет месеца съм тук – кимна, все така без да се обърне към него.
- Ъхъм – кимна и Гоце, - затуй не съм те виждал.
- То, ние сме доста там, няма и как да ме видиш – поде отново малкият.
- Вярно, вярно – бързо се съгласи – Как се казваш?
- Гошо.
- Приятно ми е, аз съм бате ти Гоце.
- И на мен, батка – усети как се усмихва, но все още не виждаше лицето му.
- Почти сме си адаши, а? – ухили се Гоце и прилегна до поваления дънер, чиято кора годините бяха ощавили до блясък. – Скоро ще завали….
- Мислиш ли? – погледна небето. – Няма ни един облак…
- Убеден съм. По това време на годината винаги вали.
Взря се в тила му, младежката руменина по бузите, мъхът по тях.
- Наистина ли? – не дочакал отговор, Гошо зададе нов въпрос – А каква е тая гълчава, от сутринта джангър слушам?
Гоце се посмути за миг, премига, като че ли му бяха бръкнали с пръчка в окото, премести се без нужда на другия хълбок, обмисляйки отговора:
- Ами… Това е един празник. Стягат се хората, приготовления правят.
- Празник ли? Сигурно е интересно? Обичам празниците – настроение, музика…Ще ми разкажеш ли? – оживено избъбри малкият и поседна до Гоце, зяпна го с любопитство в устата.
“ Интересен старец, мислеше си Гошо, малко понамирисва, но готин ”
- Обяд е, не ви ли събират за храна? – опита се Гоце да се измъкне от новата порция въпроси.
- Аз не съм гладен нещо… Хайде, разкажи, моля те?
- Добре де – изпъшка недоволно Гоце, - ама то няма кой знае какво за разказване, набързичко, не бива да изпускаш обяда.
- Да, да! – съгласи се Гошо – Набързичко ми разкажи.
- Това е един древен обичай. Християнска традиция. Казват й Коледа.
- А-а-а, Коледа!… - изви глас Гошо.
- Чувал ли си? – с надежда и облекчение в гласа запита Гоце.
- Ми не – ухили се насреща му малкият – ама ми се стори едно такова, хубаво. Красиво! К-о-л-е-д-а! Виж само как звучи…
- Хъм!...
Замълчаха.
“Хубаво му звучало. Боже!”
Над главите им прелетя оръфан рояк полски гарвани, направи бавен кръг и кацна с крясък в лозето.
- И тоя празник, Коледата де, с какво е толкова специален? – Гошо наистина искаше да знае, питаше и заставаше зад въпросите си с цялата наивност и доверие, присъщи на любопитните хлапета.
- И аз не съм много наясно, само съм чувал… - Гоце с неохота продължи – Родил се някога един мъж, Син Божий го наричат. И в негова чест е тоя празник.
- Родил се? И какво, какво му е толкова важното?
- Не разбираш! – смъмри го Гоце. – Това е Исус Христос, Син на Бога.
- Че защо не си му честват просто рожден ден, като на всички други, с подаръци, торта…
- Е, ами това е то бе, Гошо, тъп ли си! Това му е честването на рождения ден.
- А-а-а…Ама, тия хора тук, стопаните на двора, нещо роднини ли му се падат, че ще го празнуват?
В гласа му нямаше и капка ирония или сарказъм. Наистина не знаеше, а въпросите му будеха размисли.
- Роднини ли? На него целият човешки род му е роднина, защото той е нещо като духовен водач на християните.
- Аха, а кои са християните, какви са, аз какъв съм например?
Опита се да бъде спокоен, да не избухва, но и той не знаеше всички отговори. Наистина, беше ли християнин той? Ами Гошо? А рибите в морето, птиците, дърветата? Може би трябваше да го разкара това хлапе, да не се занимава с него, да не задълбочава в материя, в която не бе никак силен. Вместо това отговори:
- Гошо, виж сега. Как ти звучи думата – християнин? Християнин? А тази – Христос, тя как ти звучи? Я направи паралел между двете.
- Мда…- дълбокомислено рече Гошо, без дори да сбръчка гладкото си, младежко чело. Да му се не начудиш на акъла! – Имат общ корен. Христос – християнство.
- Точно така – облекчено каза Гоце – Бравос!
- Значи това било… Хъм, и пак не ми стана много ясно…
- Религия бе, малкия! Религия, носеща името на основателя си. Сега вече, ясно ли ти е?
Гошо мълчеше и ровичкаше замръзналата земя с крак. Сумтеше, мрънкаше под нос, упорстваше.
- Значи, църковен обичай – констатира. – Защото аз свързвам религията с църквата. Може и тъп да съм, но така ми звучи.
- Оф, слушай сега. Искаш да знаеш, питаш... Казвам каквото знам, не ми е работа да се меся в църковни и Божи дела. Ясно?
Ядно прозвуча гласът му в прозрачният, мразовит ден. Надалеко, додето погледът му стигаше бе мъртвило. Черното, разорано на огромни квадрати поле, запуснатите по-нататък общински лозя с излинялата, овъглена трева между редовете, самотните трънаци, в които вятърът просвирваше на път заголите бърда на планината, зад тях. Гарваните неохотно ронеха буците за някой сляп червей, нейде изскимтя куче. И пак мъртвило.
- Гоце, не се сърди, батка. Няма да те питам повече. Много важно, че църковен празник се празнува от стопаните. Тяхна си работа…
- Виж сега, християнството е не просто религия! То е вяра!
- В какво?
- Вярата в Исус, който се е жертвал и е бил разпнат на кръст.
- Ужас!... Наистина ли, бе? И защо?
- Той е Спасител. Хората вярват, че чрез саможертвата си им е издействал опрощаване и на техните грехове, че спасението от греха и смъртта е във вярата. Той е Месията!
- Месия…Кръст…Църква…Тъжно ми звучи това, някак обречено и несериозно, като за човешки род.
- Християните са хора благоверни, имат си кодекс на морала, не нарушават десетте Божи заповеди, които са написани там лично от Бог…
Разговорът им бе прекъснат от набиращата сила гълчава в двора. Погледнаха. Мъже приготвяха огромна дървена скара, жени кладяха огньове, завираха котли вода, деца щъкаха назад напред. И макар привидно весели, нещо тъмно и ритуално се прокрадваше в действията на хората. Бръмна електрически шмиргел, някой точеше нещо в гаража.
- Какво правят? – запита Гошо.
Не му се говореше на Гоце повече, надигна се бавно от изстиващата земя, усети радикулитът да се прокрадва пълзешком към ставите му:
- Трябва да ходя, малкия.
Срещна укоризненият му поглед, поколеба се за миг:
- Ами това е, стягат се. Започват приготовлението за…
- Жертвоприношение? На такова ми прилича!?
- Ми…виж сега… не е точно така…
- Грозна работа, Гоце!
- Традициите…
- Тия ченгели там, за какво са?
- …закачат разни неща на тях.
- Какви? Не ми приличат на закачалки за менци или дрехи.
- Виж какво, малкия…
- А тия скари, дето жените ги стържат с четките, те за какво служат, за нар ли? Или за посмъртно ложе?
- Оф, айде, аз тръгвам. Де да знам за какво са – истински се ядоса Гоце и закуцука надолу, по пътеката към свинарника.
- А бензиновите лампи, тия ножове, сатъра, огромният дръвник, за какво са?...Кажи бе, батка, те за какво са? Какви са тия традиции бе, това си ми прилича на истинско, преднамерено убийство бе… Гоце, не се измъквай, Гоце! Нали християните трябва да бъдат добри бе, Гоце… - подтичваше зад гърба му гласът на Гошо – отчаян, нечут вопъл, неистово яростен, съпротивляващ се, объркан и логичен, питащ и чакащ отговори, които същността му вече знаеше, знаеше и търсеше справедливост.
Гоце усети как сълзи се спуснаха по прасковените му бузи, загорча му, надигна се в гърлото му обилният обяд, поиска да излезе обратно.
- Значи, - не спираше Гошо - за да си без грехове, трябва да вярваш, само това ли? И като идеш в неделя на черква, ти се опрощават, и от понеделник почваш пак, така ли? Нали не трябва да се вършат грехове бе, Гоце… Гоце! В тая книга, свещената, с десетте заповеди… в нея какво пише за сатанинските ритуали а? Гоце! И ти си като мен, не можеш да избягаш…Не можеш вечно да им бягаш, докато на нас се гледа като на храна за банкета, в името на светия, който се е жертвал, за да няма зло… Това е подигравка… Каква е тази вяра...? Каква е тази религия, ритуали, традиции…? Не можеш да избягаш, Гоце, не можеш…

Хлопнал тежката врата зад гърба си, Гоце се тръшна върху голият под, опитвайки се да не чува, да се скрие от думите на Гошо. Зарида без да се усети:
- Не! Не съм като теб, не съм!... Аз съм друг, аз съм нерез, аз съм им нужен, разбра ли!… За да се възпроизвеждаме, за да се роим… За да ни изколват после под благовидни поводи…Или просто, защото сме родени за това…И да ни горят с бензинови лампи кожите, да ни разфасоват, окачват на ченгели, или пълнят на наденици…Но аз съм им нужен и моето месо е кисело, няма да ме…

Вън заваля. Хубав бял сняг. Трупаше, рисуваше красива зимна приказка, която сякаш нямаше да има край. Омекна времето, гарваните с крясък напуснаха лозето и накацаха на стария орех, извисяващ се в средата на двора, като Дървото на живота. Мъдро и вечно насред побеляващият свят.
Откъм стопанските постройки се чуха викове, някой душмански псуваше. Изпищя жена, тресна се врата, издрънча счупен прозорец.
- Мамка му – ревеше стопанинът – едър, червендалест здравеняк, потящ се обилно под засипващият го сняг. Зачервен, пухтеше издул бузи, жилите на врата му бясно пулсираха, щяха да гръмнат. Зад него подсмърчаше дребна, хрисима женица, загубила шарената си кърпа за глава и младостта си, в неразборията на съвместният им живот, стиснала молитвено ръце, опяваше:
- Боже-е-е, Боже!... Затриха ни душманите, Боже!... Господ да ги изтръшква всите, Боже, гръм да ги удари, да ги изпепели, Боже, бял ден да не видят, така направи, Боже, че очичките им да изтекат, дано в Дунава се удават, цял живот по чужди друми да крачат и своето си да не найдат, Боже…
- А, стига рева, ма!...Стига оплаква, че като хвана дряновата… - пенеше се мъжът й. - Мамка им, и хайдуци, аз на тях… Само да ми паднат…
От към къщата дотича зетят. След него дъщерята и децата. Тичаха голи и боси, тъй както ги бе заварила новината, направо от горещата соба, през снега, с ужас в очите, невярващи:
- Татьо, кво стана бе? Татьо?
- Кво стана ли?... Някой е отворил вратата на свинарника, неговата мамица, и всичките прасета е изкрал…
- Ама как бе… Може ли от вятъра вратата да се е отворила, да са излезли…?
- Как така всичките, и двайсетте ли бе?
- Не, само нерезът е останал. Стои, пули се срещу отворената врата, как не е излязъл и той, не знам. Нерез... Пфу!... Прави се на глиган, ама не е!
- Хайде – нареди зетят - Идете се облечете, мръква, прасетата трябва да намерим, чувате ли?...Прасетата, на всяка цена! Без прасета, Коледа няма да има! Бягайте-е-е…
А валеше! Така хубаво, красиво и спокойно. Дори ятото опърпани, вечно гладни и злонравни гарвани, се бяха одремали в короната на дървото. Вечното. И се чувстваха значими, като коледна окраса.
И Гоце спа спокоен тая нощ. Дори свинята майка си бе отишла.
Въобще, цялата Коледа премина спокойно. За пръв път от толкова зими насам.

Румен Романов

24.12.2009 г.


.

Коледата невъзможна