понеделник, декември 14, 2009

Маймуната в главата ми






На всеки от нас в душата, дреме по един звяр. Някой се изживява като лъв, друг като тигър...
Не знаех в мен какво животно има, дори силно се съмнявах в тия твърдения, докато...
Дъщерята си бе наумила нещо.Не знам, за женитба ли мислеше, но една вечер, реши да ни запознае с приятеля си. Докара в къщи един вмирисан на бира тип, голям като баскетболен кош и също толкова умен.
- Зетят - представи го тя - вероятният бъдещ зет -коригира малко нещата. Такава си беше, първична.
- Браво, - поздравих я - сега поне ще има кой да ти изхвърля боклука.
Нацупи се, трясна ми вратата и ми остави сувенир баскетболиста. Нали ви казвам, първична.
Отиде за цигари, успокоих го аз, имах каса Загорка за изпиване и половин печено агне, зян ли да идат. Не се трогна зетя, седна на дивана, по мярка му беше, като за него правен. Ама само за него, останалите използвахме столове. Останалите - аз и жена ми.

Празният бидон седнал на дивана ми, отваряше бутилките с око и ги изливаше в отвора, който при хората се наричаше уста, за секунда. С това темпо, не се безпокоях за съдбата на бирата, по скоро обратното, ако се застоеше достатъчно, а дъщерята не се върнеше да си го прибере, трябваше да ходя до магазина. Разговорихме се, като бъдещи роднини.
- Йо, виж са к`во, бе, мен. - започна без заобикалки - Сe`а съм в една от компаниите на морука, раз`ираш ли, щотооо, криза ли, к`во имало там, аве нещо си, не ми е работа...
Говореше вдигнал ръце пред лицето си, присвил към дланта си средния и безименния пръсти, поклащайки глава като костенурка - като, че в такт с ритъм, който само той си чуваше, накланяше тялото си обратно на наклона на главата, диванът скръцваше, този човек танцуваше; неусетно се включихме и аз и жена ми, слушахме го като говори, поклащахме се в такт с него, присвили съответните пръсти, ръкомахахме поклащайки брадички наляво - надясно, кимайки някому, който не беше в стаята, столовете подемаха скърцането на дивана, пригласяха му...

- ...Ма не`а са плашиш, мен, той дъртия арабия, даде вилата в Драгалевци, там ши си гиламе с патето (това явно беше дъщеря ми) остави едното БМВ, вярно на три години е, ама като ново, чистак-бърсак, свети, ка`ам ти, йо. Петица, кожен салон, климатик разбираш ли? Скив к'ви екстри: ЮСБ, шибидах, стерео, лудница, вервай ми! А наздраве!
Ливваше поредната бира в отвора на бидона, облечен в тениска с щампа на Харлей Дейвидсън, оригваше се звучно, умирах от завист, аз не бих могъл така, и гласеше друга, в окото-отварачка.
Жена ми подскачаше от ужас, "Псът-цъсс" съскаше бутилката и пяната съблазнително се стичаше по гърлото й:
- Пийй, пий, ве, мен, не са плаши! - канеше ме и се заливаше от смях. Дългите му крака, обути в "Найки" петдесети номер, ритаха във въздуха, като да въртяха педали на въображаемо колело, тактуваше с глава, поклащаше рамене и тикаше в лицето ми среден и безименен свити в дланта.
- Животът е кучка, мен, - рапираше той - но аз съм Хънтър! А ха ха! Ловец съм, йо, не ми дреме, раз`ираш? Имам кинти, колибка в Драгалевци, нек`во старичко БМВ, и пак не ми дреме. Дъртия ши развърже, сигурен съм, споко, само иска да е сигурен, че патето е читаво.
Смушка ме с лакът, намигна:
- Щото, бех си заплюл една, мен, Миска, от нек`ав конкурс я бех забърсал. Само цици и задник, йо, силикон "S" класа, лъскава, красавица, викам да зарадвам морука, да се успокои, че снаха има...Е, зарадвах го! Още първата нощ се опита да го вкара в кревата. А-ха-ха! Щото аз фиркан, нали, кучката обаче, капо да не остане, гепи "Ролекс"-а и нек`во пръстенче; дреболийка, с камъче, Картие - мартие, к'во беше там, ама, майната й. А, наздраве, йo!
Погледът му се насочи зад мен. Вгледа се и стана. Обърнах се. Отиде до стенната библиотека, прекара длан по лавиците. За пръв път тая вечер престана с танца на пръстите. Стоеше замислен , нещо приятно ме погали, като че ли сред авторите беше и моето име. Изведнъж, стори ми се, че разбрах дъщеря си; умницата ми, беше си намерила сродна душа, човек интелигент, човек четящ, умен и образован. Поуспокоих се. Бях склонен да забравя ексцентричното му поведение, отдавах го на младостта, а и в други времена живеем, аз така и не успях да се впиша в тях...
- Йо, мн`о яко барната изработка! - продума той, говорейки за библиотеката , наследство от дядо ми, известен майстор мебелист, за времето си.
- Но..ако знаеш сега, к`ви мебели съм поръчал от "Аристон". За двеста бона, мен!
Неандерталският му танц отново започна:
- Махагон и явор на очички, йо, испански бук за спалнята, орех за трапезарията. Убийство, мен!
Така, прав до стената, почти опиращ тавана с кухата си глава, присвил колене, с изсулени панталони, кимаше и тактуваше, като туземец от неоткрито племе из джунглите на Амазония. Тениската с харлея бе залята с бира, "Найки"-то, петдесети номер, тъпчеше килима ми; моят зет-интелигент се оригваше и ми намигаше свойски; нещо се завъртя пред очите ми, световъртеж, или
маймуната в мен не издържа, отворих вратата, сграбчих го за раменете, обърнах го към изхода, за да не гледам противното му лице, и с все сила го изритах в задника. Неочаквано и за самия мен, той прелетя улицата и залитайки, се строполи до кофите за боклук, където му беше мястото.
Тръшнах вратата и едва поемайки си дъх се облегнах на стената.
Жена ми, сдъвкала вика си, застанала в средата на хола, бледа и беззащитна, като икона, в уплах, стискаше умолително ръце.
- Спокоен съм, спокоен съм вече! - лъжех я аз.
От лавиците без укор ме гледаха Вазов, Вапцаров, Достоевски.

* * *


Романов 




Share/Bookmark

2 коментара:

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.

"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."

Емили Дикинсън

Случайни публикации