събота, декември 12, 2009

Обещание ябълков цвят



 Лондон, есента на 1888 година. Публичен дом в Актън, западната част.


Смрачава се. Градският разсилен мъкне стълба и пали газовите фенери. Зловещи сенки протягат ръце откъм ъглите на сградите за да сгреят длани на светлината.

Спуска се противна мъгла. Преминава файтон, вътре гуляят. Чуват се крясъци, смехове. Копитата отекват по каменната настилка и возилото изчезва като привидение към Хот Фопъл. Вечерта се кани да полегне между тесните улички на задрямващия град. Глухо отеква вой на псе, някой ругае. Откъм Темза вони на развалена риба, носят се пиянски песни от кръчмите по крайбрежието. Обичайните шумове, оповестяващи края на деня и началото на нощните удоволствия.

В салона е осветено и уютно. Мадам ме посреща с неприкрито задоволство и ме повежда по стълбите за горния етаж. Във вестибюла някой измъчва раздрънкано пиано, група търговци от Съсекс хвърлят зарове, препирайки се шумно.

Закръглената французойка, облечена в черна вечерна рокля крачи, полюлявайки сластно хълбоци пред мен. Червената пътека преминава по дълъг коридор, от двете страни на който са разположени стаи. В дъното на коридора е офисът на Мадам.

Тук съм на особена почит. Следвам медицина. Покрай заниманията в моргата изучих в детайли човешкото тяло и рисувах за удоволствие. Рисувах тела. Впоследствие разбрах, че имам талант, и от хоби, рисуването ми се превърна в допълнителен доход, който за беден студент като мен не беше малко. Маман, както галено я наричахме, ме помоли да й нарисувам портрет, който сега приветстваше посетителите от стената срещу входа.

Красива жена бе тя, въпреки петдесетте си години. Преминала през всичките етапи на неблагодарния си занаят, впоследствие омъжена за съдържателя на дома. След кончината му поема в свои ръце бизнеса. Едно от малкото чисти заведения от подобен род, с добра репутация. При нея бяха подбрани не само момичетата, но и клиентите. Тук отсядаха само почтени и известни джентълмени от цялото кралство. Аз бях един от малцината посетители, който рядко имаше повече от лира в скъсания си джоб.
- Как си, Питър? – погледна ме Маман над дима от цигарето си.

Очите й закачливо ме наблюдават, забавлява се искрено.

След завършването на портрета, който много й хареса, странно приятелство се завърза между нас. Предразполагаше ме към откровение нейната вътрешна доброта, умението й да изслушва и разговаря с мен. Въпреки покварата, сред която бе принудена да живее, въпреки непрекъснатия наплив от знатни гости, ухажвана и ласкана, не бе забравила и годините, в които е продавала тялото си, за да оцелее. Бе запазила онзи магнетизъм в себе си, без който човешкото общуване би било немислимо.

За мен знаеше, че съм имигрант, студент живеещ в общежитията в Мери Хаус, заработващ с креда и четка някое пени към мизерната си стипендия. Знаеше и, че съм девствен. Смя се с глас, нея вечер, през сълзи, а мен ми се искаше да потъна под килима от срам и неудобство. Едрите й гърди подскачаха вълнуващо пред очите ми, гласът й кънтеше в коридора, заотваряха се врати, любопитни глави се подаваха из зад тях...
- Питър, момчето ми, твоят проблем може бързо да се разреши. И то сега. Тук - кимна към масата в ъгъла.
- Просто си избери. Или искаш аз да ти избера?

Подавайки ми ръка, тя се опита да ме поведе към десетте момичета насядали в кръг, смеейки се весело и безгрижно в очакване на клиенти.

Издърпах се, лицето ми пламна, забих очи в земята и не смеех да мръдна.

Разбрала конфузната ситуация, в която бях попаднал, тя ме придърпа в прегръдка и ми зашепна:
- Да, да, разбрах те. Спокойно, ще се погрижа за теб. Дискретно.

Скоро дойде Сюзан, красавицата на заведението. Понякога Маман я оставяше за заместник, когато отсъстваше. Беше малко под трийсетте, не особено висока, с интелигентни черти и палаво носле. Сините й очи се засмиваха още при скръцването на вратата, винаги приветлива и мила. Често съм си мислил, че не й е мястото тук, но това бяха мои мисли, а и не можех да си представя, какво щеше да е без нея.

Сюзан ме погледна :
- Питър, ще дойдеш ли до стаята ми. Струва ми се, че има плъх. Толкова се страхувам...

Станах без да се замисля и я последвах.

Никой не разбра, че онази нощ станах мъж.

И никога след това, през годините си, не бях любен така от жена. Толкова чувствена й всеотдайна бе любовта й, че на минутата забравих страховете си. Отпуснах се в ръцете й, носех се на върха на насладата, бях щастлив без да осъзнавам по онова време истинската стойност на тази дума. Отмалели се отпускахме в леглото, тя палеше цигара и ми разказваше за Кройдън, откъдето произхождаше, за слънчевите градини на Графство Съри, в които ябълките цъфтят целогодишно.

- Ще те заведа някой ден там! – обеща ми усмихната.
- А аз ще ги нарисувам! - обещах й.

Разказваше с болка и за вечно пияния си баща, който я изнасилвал от девет годишна, за майка си, перачка в Актън, „острова на сапунената пяна“ както го наричаха, за малката си сестра Лиз, заради която бе убила перверзника, заварвайки го една нощ надвесен над леглото й. Хвърлили трупа му в Темза, а когато след дни изплувал на четири мили по поречието, никой не се усъмнил, че Джон Крю е убит в пиянска свада. Раследването било протоколно и завършило с подпис на близките при разпознаването. Никой, освен двете сестри, не знаел, майката си отдъхнала от ужасния си съпруг, а тя се махнала, за да дири късмета си. Срещнала се с Маман, която откликнала с голямото си сърце и я наела. Приела работата без особена охота, но поставена пред избора за страшното "навън" предпочела сигурността и покрива за сметка на душата си. В началото плакала непрекъснато, скърбяла за потъпканата си чест, която сама продала; за майка си и малката Лиз. С течение на времето нещата се променили, изисканите клиенти на Мадам не създавали проблеми, а и трябвало да свикне, не можела вечно да разчита на подаянията и щедростта й.

Прекъснах тъжния й разказ, вземайки я в обятията си. Любехме се в онази нощ, аз с неумението на начинаещия, тя с всичката всеотдайност на любеща жена. Има жени родени за любов. Всяка жена се стреми да получи, но не всяка умее да дава, без да иска нищо в замяна. Такава беше Сюзън. Раздаваше се без остатък, изцеждаше всичката енергия от тялото си, даряваше ме с ласки не само с умението добито от професията й, но й със сърце. Никога не бях си представял "кръщенето" си по този начин.

Беше весела в оная нощ. Смееше се постоянно, смехът и звънеше в стъкления полюлей на тавана, препускаше като необяздено жребче из стаята, после се гмуркаше при нас, в леглото. Разпиляваше коси над лицето ми, ухаеха на ябълков цвят от градините в Кройдън, милваше ме с устни, бяха меки и чувствени, топлеше ме с тяло, чувствах горещата й кръв по кожата си, палеше ме с поглед, влюбвах се, потъвах в очите й, исках да остана там, притисках я до себе си, боейки се от мига раздяла, който неминуемо щеше да настъпи...

Това беше преди месец.

През останалото време продължих да се срещам със Сюзан, но престанах да ходя в дома. Бях толкова влюбен, че не можех да си представя да я видя в прегръдките на друг. Срещахме се в квартирата на приятел. Говорехме дълго. Всяка нощ. Умолявах я да се съберем, да заживеем заедно. Тя много искаше. Така ми казваше. Но трябваше да събере пари, за да помогне на малката Лиз за образованието й. А друго не умееше. Можеше единствено да дава любов.
Бях сърдит!
Бях бесен!
Изгаряше ме ревност, мразех я от ревност!
Идваше ми да я убия от ревност!
Исках да я прогоня, за да не направя някоя глупост от ревност, но падах обезумял в обятията й. За да забравя. До сутринта. И да помня до другата вечер, в която всичко започваше пак от начало.

Днес щяхме да се срещнем отново. Снощи не се видяхме, защото трябваше да се отбие при семейството си. Закъсняваше. Уговорихме се да е тук към десет сутринта, но закъсняваше. Зъзнех сам в студената квартира. А печката бумтеше от обяд. Облякох се. В пъба отсреща поръчах чаша чай. На бара седеше червендалест ирландец и пееше. Пееше за любов и пролет. От джоба му изпадна вестник. Подадох му го. Неволно погледът ми се спря на заглавието на първа страница:

„Изкормвачът взе поредната си жертва“

Нещо стегна сърцето ми.

Опитах се да си поема дъх, но пропитият с тютюнев дим и алкохолни изпарения въздух ме блъсна в гърдите като огромен метален чук. Ушите ми писнаха от напрежение, повдигна ми се, изскочих обезумял на улицата.

Валеше.
Валеше най-прекрасният ябълков цвят, който някога съм виждал, напомняйки ми за едно обещание.
Неизпълнено.
И ненарисувано.

Небето се бе побъркало!

Аз се бях побъркал!

Светът се бе побъркал!

Протегнах ръка. В дланата ми полегна красив нежен полъх от слънчевите градини на Графство Съри, поколеба се за миг преди да се разтвори и като червена сълза се процеди през пръстите ми.






В тоя момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога повече няма да се върне.
* * *



Романов




Share/Bookmark

Няма коментари:

Публикуване на коментар

:п :1а :2а :3а :4а :5а :6а :7а

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.

"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."

Емили Дикинсън

Случайни публикации