А чета така: Чета, чета, а след това нещо ме разсейва. Разсейвам се над това, което ме е разсеяло, а когато се върна към недочетеното, очите ми подсъзнателно попадат на мястото от което трябва да продължа да чета. След десетина секунди, в главата ми влита тънка, като писък на комар, мисъл. Една и съща: „Дали от това място трябваше?...” Мисълта постоянно ме сръчква да се върна няколко страници назад и да проверя. Което и правя. Всеки път. Връщам се, чета, прочетеното ми е познато, стигам до мястото от което съм искала първоначално да продължа, и винаги се убеждавам, че точно това е мястото където съм прекъснала, защото съм се разсеяла, тъй като нещо ме е разсеяло...:)
Същата неразбория е и в живота. Живея. И няма причина да проверявам, и преживявам от точното място ли живея. Откъдето съм се расеяла, оттам трябва и да продължа. Без да преживявам излишно. Ама не! Мен през цялото време ме тегли най-безинтересните места да препрочитам преживявам отново и отново по няколко пъти!
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.