С теб сме любители на красивото, на творбите на велики майстори на четката. И често висим по галерии и изложби.
Един ден дойде и ми показа – бе си направил тату. Някакви йероглифи. Попитах те – защо, а мислех, че е под влияние на страстта ти към изкуството.
- Няма да разбереш! - кaза ми.
- Можеха поне да са на кирилица.
Нямало да носи посланието, което съдържали въпросните, изписани на гърба ти символи.
С теб сме приятели от детинство, разбирам или не, се съгласявам, приемам те такъв, какъвто си, дори започвам да мисля, че макар и неразгадаеми, са изумително красиви в своята няма загадъчност, стоят чудесно на тялото ти, почти като по рождение. Което не означава, че въпросите в главата ми не остават.
Виждам, че като идем на плаж, събираш възхищението на околните върху себе си, чувстваш се друг човек – изпъчваш гърди, по ведро крачиш, наперен, обект на внимание и завист. Като част от интериора ти, и аз се надувам, аз съм суетен, признавам, но ти не си. Поне така твърдиш.
Харесва ми тату. Да го гледам. Още повече, че в болшинството си, са истински произведения на изкуството. Никой не възразява срещу “Мадоната” или “Тайната вечеря”, нали? И аз не правя изключение. Но картините са опънати в рамка, закачени в галерията, сред тишина и спокойствие, и можеш да ги наблюдаваш, да им се радваш. А тату е по теб, на гърба ти, на рамото и на други части. И никак не е удобно да съзерцаваш канския труд на художника, потил се над него. Тогава какъв е смисълът? Да се радват хората отстрани? За целта трябва да си вечно гол, дори през зимата. И да се разхождаш моржувайки, посинял, треперещ, но отстояващ позицията си на независимо произведение на арт-а. Ако и това не е, за какво е? Като ходещ бил борд, рекламирайки мазохистични наклонности? Но ти не си такъв!
- Оф, ти не разбираш...
И сигурно няма да разбера.
Докато си пийваме под чадъра, приятелски си бърборим. За детството например, когато нямаше такива неща, като тату, или ги носеха само затворниците и моряците – някое сърчице, пронизано от стрелата на Амур, написано нескопосано: Ай Лове Пенка, или Асан + Айше = сикишме, и си казваме – какво хубаво нещо е демокрацията. Колко нови и неподозирани възможности ни разкри и донесе. Модернизъм в истинската му светлина. Човек, срещу някой лев, може да се прави успешно на коледна картичка без да чака празниците.
- Ти не ме разбираш! – ми казваш и допълваш обидено – Иронизираш ме!.
За да не се караме, не споменавам вече за това, но си мисля: Е как да разбера, като носи тайно послание? А щом е тайно, защо тогава го показваш и носиш явно?
Наистина никога няма да разбера. Или по-точно, няма да ти кажа мнението си, че си поредната жертва на вреден каприз предизвикан от безмилостен бизнес. И че нямаш нужда от подобно нещо за да бъдеш забелязван и харесван. И че мироглед и възгледи не се отстояват и демонстрират с дивашки похвати.
Не ти го казвам, защото сме приятели и ще го приемеш наставнически. И няма да променя нищо с това.
Минава времето. Отдавна не сме деца. Големи хора сме.
Но все така обичаме да съзерцаваме Джокондата, когато отскочим до чужбина. И тя все ни посреща каквато я помним от първият път, на оная екскурзия, от училище. Сякаш годините са й предали от вечността си, затворила е времето в прозрачен буркан, вглъбена в себе си, загадъчно усмихната, неразгадана през вековете.
Господи, кога пораснахме толкова бързо! Предлагаш да пием за това. Да пием, съгласявам се, и се радвам, че така добре се разбираме – толкова години вече.
А те си минават, годините. Не ги забелязвахме до сега. И, както се и очаква, остаряваме. Е, за това много не ми се пие, но нали все пак оставяме нещо след себе си на този свят. Да пием за тия, които са след нас.
Остаряваме. Посивяват, оредяват косите. Попрегърбваме се, повисват корема, бедрата. Повисва и кожата ни. Няма как, биологичен вид сме.
- Утре сме на плаж, нали? - канят ни любезните домакини на хотела, в който сме отседнали.
Вечерта спах зле, сънувах Мона Лиза гола, увиснала странно от проядената от дървояди изкривена рамка, с изтърбушено платно, набръчкано, съсухрено. Изглеждаше отвратително остаряла, безпомощна, отблъскваща. Очите й гледаха помътняло, с угасващ, безжизнен блясък, загадъчната усмивка се бе превърнала в разкривена гримаса, сякаш искаше да каже нещо. По пода се стелят разпилени стъкълца от строшеният времеви буркан.
На закуска се опитвам да ти разкажа съня си, но срещнал киселият ти поглед, се отказвам.
Дали не си го сънувал и ти?
След кафето се отправяме към плажа. Ти внезапно се спираш, казваш, че няма да дойдеш.
- Защо?- питаме те изумени.
- Няма да разберете – махваш с ръка и се прибираш в хотела.
Румен Романов
Хубаво написано - поздрави!
ОтговорИзтриванеДимо Райков
Благодаря, господин Райков!
ОтговорИзтриване