Тайни ли са чуждите тайни

Чуждите тайни са хлъзгава етическа категория. Проблемът съществува от зората на човечеството. Чия е тя, чуждата тайна – негова или моя? Така си мисли всеки, който за първи път проверява мобилния на приятеля си, скайпа на жена си или джобовете на подрастващ. Разбира се, тайната като че е чужда. Но нали има отношение към мен, иначе нямаше да я има. Значи – не е съвсем чужда. Значи е моя. Значи имам право.

Тази простичка „логическа” верига води много от нас от смътните подозрения и желание за успокоение, от вината и смущението – към натрапчива увереност в това, че съдържанието на съпружеските джобове е наша собственост, а да ги проверяваме – наше свещено право. И все пак, както и да се успокояваме – с необходимост, увереност в собствената правота, с незначителността на постъпката ни, с разсъждения за световната несправедливост – ние се срамуваме. Нали още от детството ни втълпяват, че чуждото не е твое.

И се започва с угризенията. И с психологическата защита. Ако да разкриваш чуждите тайни е лошо, а аз го правя, значи съм лош, нали? Но да се живее със съзнанието за личната „лошота” е невъзможно. Значи трябва да направим нещо с нея. И правим винаги едно и също. Аз съм лош, но другия е по-лош. Значи имам право. От това, доколко непримирим и агресивен е човек по природа, варира и изразяването на тази позиция. Един някакси омаловажава вината си, като се убеждава сам, че „всички правят така”. Втори обвинява другия, че го е „принудил” да действа по този начин, прехвърляйки на партньора отговорността за постъпката си. Трети – открито заявява „аз съм прав”. Четвърти тръгва в настъпление: „Сама си си виновна, че не чистиш хронологията на компютъра!”. Всичко това е не друго, а вина в различни въплъщения – от смущение до агресия.

Добро или лошо е да се разкриват чуждите тайни? Не знам. Главното е след това човек да се чувства по-добре. Само че, по правило, е обратното.

Тайни ли са чуждите тайни