Много ли съм грозна?

— Абе, какво сте увесили носове! — стряска ме гласът на Дидо. — Ей сега забих мацката от магазина за цигари. Утре имаме среща, на кея! Хе — хе, романтика! Откога не съм стъпвал там…
А аз, откога!
Замислям се — вярно, откога? Сигурно повече от десет години. А там се запознахме с Мая. Разхождахме кучетата, може да се каже, че любовта към животните ни сближи. Аз с ротвайлера, тя с пекинеза. Моят Крис и нейното къделесто Сиси. Първо, отървах японското подобие на куче от зъбите на Крис, сетне се сдърпахме на тема достойнства на видовете, малко по-късно спорът ни продължи под чадърите на близкия капан, за да завърши с посрещане и изпращане на залеза. И когато огромната, алена топка ягодов сладолед пльокна разтопен във водите на реката, разбрах, че няма да е последният залез, който гледаме заедно. Започнахме да се срещаме, а двете породи, досетили се за пораждащите се между нас чувства, сключиха странно примирие. Което, една нощ, вече всички живеехме под един покрив, едва не се превърна в кръстоска на породите. Аз се смях от сърце, Крис ръмжеше вързан на балкона, с намордник, а палавата Сиси огласи квартала с гневните си възражения срещу посегателството върху свободата на личния избор, докато Мая, вече станала Попова, се опитваше да изглади нещата, възмущавайки се на кощунствените игри на природата, когато й доскучае.
* * *
Да! Залезите ни. Тогава си пожелахме любовта ни да е вечна, като тях. Да има за какво да се събуждаме сутрин — за да посрещаме изгревите, уплътнявайки промеждутъка от време до изпращането им, вече като залези, с любов в огромното легло.
- Никога няма да ми омръзне това!
- И на мен, и на мен!
* * *
- Внимавай какво си пожелаваш! Понякога се сбъдва!
* * *
С годините, десет вече, разредихме посещенията си на брега, кучетата ни се омързеливиха. Достатъчна им бе разходката веднъж дневно, около блока, и без друго не ни стигаше време за сън.
- Пак ли си нощна? Пребиваш се, погледни сенките под очите си. Трябва да поспиваш повече.
- Няма как, любов моя, съкращения, във време на криза живеем. Има ядене във фурната, стопли си, когато огладнееш.
- Съкращения! А тия горе, в министерството, за тях няма ли криза? Защо не съкратят някой от там или да го изпратят жи-пи в някое село!
- Дай целувка, закъснявам! И да разходиш кучетата…
* * *

Мая Попова не се издигна до министерско кресло, нито дори до заместник главен на окръжната болница. Остана си в спешна помощ. Аз бях консултант в частна охранителна фирма. В забързаният ритъм на времето, в който ни се налагаше да живеем и да спазваме, някак си не успяхме да помислим за дете. Може би и наличието на кучетата ни отне чувството на отговорност, спаси ни от риска да сме родители без стаж. Какво ли, ако се раждаха и такива, със стаж?
Може би тайно се радвахме, че се улучихме точно такива в брака, а може би, просто животът ни притискаше, не оставяйки ни да преосмислим истинските му ценности, гонейки химерите на младостта.
Работата ми, бе свързана с много срещи с клиенти — все богати хора, чието настроение някой се бе осмелил да скапе заради завист или омраза. Успелите в живота имат много врагове. А кой по-добре от мнителна съпруга би избрал охранителна система, докато мъжът й се оправя с бизнеса си?
* * *
- Скъпи, как се справяш с всичките тези жени около теб?
- Ревнуваш ли, миличко?
О, не! Аз толкова ти вярвам!
* * *
Унижението повече ли боли, когато е свързано с измама?

Така дойдоха и първите ми завоевания всред това отегчено, кукленско съсловие, мислещо единствено за бутици и фитнес зали, модни линии и прически. В началото — случайно, в последствие с някаква ненаситна страст и яростна тръпка, която усещах да запълва празнината, останала след нелепа случка в детството ми, повличаща ме в някакво неясно чувство на отмъщение към женската част на това, новопоявило се съсловие, в последните двадесетина години. Преуспяло, надуто и лицемерно дори в подаянията си, във вид на дарение всяка Коледа, или по инициатива на някоя медия. Измиващо ръцете и съвестта си с няколко кирливи стотачки, криещо се инак зад широките гърбове на гардове, бронираните стъкла на мерцедесите си и зад супермодерните си алармени и охранителни устройства, в мезонети и крайградски къщи с двуметрови стени, зад които дебнат свирепи кучета. И докато съпрузите упражняваха уменията си в бизнеса, надвесени над икономическата карта на страната, аз упражнявах уменията си в секса, поддържайки форма с жените им. И колкото лъскави и недостъпни изглеждаха отвън, толкова скучни и празни се оказваха след събличането на арогантността си, във вид на скъпи парцали, захвърляйки ги по пода на баните, коридорите или задните седалки на колите си.
* * *
Всичките тези жени, броят ли се и за кое – за изневяра или за измама?
* * *
- Петрова от ортопедията ми е уредила час при Коралова…
- Коралова, от Модна къща Коралови& сие?
- Ти пък откъде си чувал за тях?
- Клиенти са ми. Знам, че освен мода, бизнесът им включва и салони за красота.
-…Не ми се ходи, изморена съм. А и нали не мислиш, че имам нужда от допълнително разкрасяване?
- Разбира се, че не. Ти си прекрасна. Почини си, аз излизам.
- Целувка!
* * *
- Както притъмня, май ще завали — прозя се Мито допивайки бирата си. Дидо записваше нещо в телефона си, мърморейки ухилен. А мен ми е вкиснато, като след изхвърляне на зимната туршия, през пролетта, в канализацията. Така смъдяха очите ми от кисело, та чак сълзи избиха. Разтривах с юмрук, омазвах ги по лицето си, като хлапак, чието съботно кино през ваканцията несправедливо са отнели, само заради това, че е гледал стринка си да се къпе под лозата, в двора. И се завъртя, странно защо, тая картина от детството ми — свечеряване, майски бръмбари през август, бръмчащи из главата ми, под напора на напъпващата ме мъжественост, при вида на голата жена, на чийто врат висеше скъп златен ланец, обливаща се с наслада с черпак, от варела под асмата. Неочакваният й поглед, чувството, че съм хванат на местопрестъпление — по-голямо от това например, да изпусна бъчвата с вино, за да не ме карат вечер да слизам до омразната маза.
- Ако ще и камъни да валят, все ми е тая — изфилософства Дидо и срещнал погледа на сервитьора, поръча още три.
- Пич, какво ти стана? — запита ме взирайки се безсмислено в зачервените ми очи.
- Нещо…мушица ли, не разбрах, ми влезе — разтривах ги до болка, а ми лютеше, ах, как лютеше.
* * *
- Нали знаеш, че не бива да гледаш когато някой се къпе. Особено жени!
- Тя защо тогава не използва банята, като останалите?
- Защото!...Защото е по-голяма и така е решила!
- Защото е голяма и носи златен ланец ли?
* * *
Едно нещо е предпоставка за друго. Човек има недостатъци и слабости, които го карат да изпитва вина. Тя пък води до срам, който се опитваш да компенсираш с гордост и суета. Когато гордостта бъде унизена, безнадеждността взема връх и настъпва саморазрушението.
* * *
По-късно, много по-късно, бяхме вече порядъчно пияни, ми подмятаха, че жената явно ме е строявала нещо, защото много съм я криел от тях, очите й от сватбата не били виждали. Или, кудошеха ме, си има някой, няма време за такива като нас, заета е. Не може друга да е причината, хилеха се, ама какво пък толкова, светът не се е свършил, горе главата, я какъв си пич, пич и половина. И се опомних едва като шурна кръв от носовете им, с по едно кроше ги гътнах и двамата, не давах за Мая Попова да се говори така. А трябваше само да ги запитам, кога са водили те жените си на мъжките ни сбирки, та сега ми ги говорят такива…
Наскачаха хора от другите маси, дойде и полицай, поозаптих се малко, разминах се без белезници, а приятелите ми без шевове. И пак подкарахме бирите. След това се смъкнахме в бара на хотела, където имаше стриптийз програма. Там отказаха да ни пуснат заради липсата на официални сака, баси тъпото, но сто лева свършиха добра работа, дори и препарат, за почистване на петната по ризите, ни дадоха. И в агонизиращата мъглявина на червения сумрак, където вяло танцуваха сенки с изкуствени цици, се наревах до насита, защото тук нямаше кой да забележи — това в очите ми сълзи ли са, или са мокри, защото тъкмо съм ги извадил от чашата с уиски, където са се изкисвали. И си мислех за оная моя стринка, за погледа й, за странния му блясък в августовската привечер, за тръпката обзела ме и усилваща се с всяко нейно движение, плисъкът на водата по нагрятото й тяло съскаше в мен, обезверяваше ме, чувствах, че никога няма да мога да прегърна и да притежавам такава дивна голота, по-красива и недостъпна и от най-смелите сънища на момчешкото ми въображение. Ослепила ме, парализирала сетивата и осакатила завинаги мъжкото в мен, накарала ме, като скот, да гоня и преследвам през годините и никога да не достигна до истинската наслада, вечно търсещ смисъла и необяснима стойност на забраненото, също толкова актуално тогава, колкото и тогава.
- Разбираш ли ме?
Мито клати глава, “ъхъм” и слага още една петолевка в бикините на стриптизьорката. Нещо такова му говорех, или поне това си мислех, и не знам — оправдавах ли се с миналото си, търсейки причина в непостигнатия момчешки блян, подозирайки тъмни, сластни помисли в тая моя стрина.
- И да знаеш, Мито, само как ме гледаше през цялото това време, мамка й, и как бавно — бавно се триеше с хавлията, и гола — голеничка се качи горе в стаята, да се облича. И никак не бързаше, а аз стоях под асмата и попивах въздуха след нея.
- Тая само те е урочасала бе, баси! Да те заведем на циганка, куршум да ти лее, а? А ха-ха!
Смее се и побутва заспалия Дидо, а оня се смее дори пръст да му покажеш, само че сега и толкова не вижда, и пак се смее, а смехът му, като изпод олятата повърхност на масата извира, буботи и тресе капчиците по нея, като желатинови вибрират, а и самият той, като желиран, без кости ми изглежда така, сгънал двестате си сантиметра, като спукана автомобилна гума, пльосната на стола, разтичаща се по дългите му, обути в мокасини крака.
* * *
- Харесвам приятелите ти. Покани ги в събота.
- Да бе! Да се напасат като овни и да оповръщат всичко.
- Хайде, мило. Имам чувство, че се страхуват от мен, покани ги! Моля те!
- Поканя ли тях, трябва и жените им да дойдат…
- Разбира се. Аз нямам всеки ден Рожден ден! Да заповядат!
* * *
— Хайде, стига си хиперболизирал — смушква ме Мито, стараейки се да ме откъсне от нещото в главата ми, дето разваля вечерта на всички тук.
Отиваме до тоалетната, бъркай сега, вика с два пръста в устата!
Дълго крещя над лъщящата от чистота мивка, мирише на бор, на гора, въздухът е леко влажен, от климатика ли, от липсата на друг източник за обмяна, ми е едно такова — уютно, светлинките приглушени, не ми се излиза от тук, така ми е спокойно, може ли да ми донесете чашата.
Мъкне ме по стълбите Мито, голям приятел е. Дидо се е запилял някъде, разтворил се е в отровната атмосфера на вонящия бар, в който, убедих се, най-хубавото място са тоалетните.
Така и не ги поканих, мисля си вече в колата. То така се и случи, че само до празник ми беше. А те, по-добре, че не знаят нищо. По-добре!
Таксито е широко, лежа на задната седалка и наблюдавам летящите кръгчета на уличните лампи, които, под леещият се дъжд, изглеждат замазани и строги заради разлагащата им се геометрия. Придобили са форма, несъответстваща за вида им, унизителна, но гарантираща им стогодишна мъждукаща вечност, във всепоглъщащата, всеядна, абсорбираща ги действителност. И те, като всички други по света, се съобразяват с правилата написани от някой друг, който, писал ги, се е съобразявал единствено със себе си.
* * *
- Кога ще се научиш да се съобразяваш с другите? Не мислиш ли, че е нужна търпимост, за да съществуват видовете? Има място за всички по земята, само трябва малко толерантност.
- А аз не искам да се съобразявам! Искам да…Искам да….
- Какво точно искаш?
- Не знам! Не знам! Не знам!
Този разговор е воден с мен и преди четиридесет години, и преди тридесет, и преди няколко дни. Сигурно въпросите ще останат и след мен, аз така й не можах да им отговоря. Просто оставах със забити в земята очи, по-късно - в очите на Мая. И търсех нещо, което да ми подскаже — кой съм и защо съм на тоя свят, искал ли съм да съм, или не, питал ли ме е някой, та сега, днес и утре, и вдругиден; после, и след сто години, за да се съобразявам с някого?
Мая най-често ме прегръщаше, притисках глава към гърдите й, чувах туптящото й сърце, лъхаше ме загриженост и увереност, чувствах се добре прикрит и защитен от въпросите без отговори.
* * *
- Чувам сърцето ти.
- Чуваш ритъм. Ритъмът на живота. Всички го чуваме, защото е част от песен.
- Толкова си умна! Откъде научи всички тия неща?
- Просто те обичам!
* * *
Когато казвам на шофьора: “Към болницата”, Мито мисли, че се шегувам, но си кротува отпред, рови станциите на радиото. Долавям звуците от тонколоните като причудлива приспивна мелодия, а потракването на разбитите амортисьори от подскоците по разкопаните улици, като тътена на барабан, който отеква в ушите ми с непознат до днес ритъм. Не, не ми се танцува, едно ми е сиво, а в сумрака на купето, очите ми напипват само размазаните светлини с нереални форми, пренесли се отвън — вътре, по арматурното табло на колата.

Сградата, на брега на реката, се е извисила с петнадесетте си етажа, като замислен над съдбите на гражданството, полузадрямал великан, надвесен над мрачните води, осветен от накацалите по снагата му, като в новогодишна нощ, звезди — прозорци. Хиляди звезди, от безброй прозорци—очи на надеждата, отчаянието, болката.
На паркинга намираме място за цяла влакова композиция, освобождаваме таксито. Мито изчислява, че тук са излети най-малко тридесет милиона литра асфалт. И защо? За да паркират колите на главният доктор и персонала, останалите – вън, зад бариерата. Такива са правилата!
Мен ми се вижда чудовищна тая сума от милиони, възразявам му, а той рече, да си ги изчисля с калкулатора. После вдига уж равнодушно рамене, малко обиден е обаче, че не му вярвам и затова ядно крачи в локвите — вирнал глава към небето, попиващ пороите направо с гърло, през широко отворената си уста. Ще настине говедото, мисля си, а му завиждам, защото аз, и да ме убиеш, не мога като него, най-малкото — ще се удавя в тоя порой, по-добре в Дунав да скоча, отколкото да пия от това, след хубавото шотландско уиски.
И се чудя, дали защото то ми дойде в повече тая вечер, или защото просто си ми бе дошло времето, да стана пак поне за малко момче, искащо, стремящо се, незнаещо, неразбиращо, но мислещо си, че е готово за света — такъв, какъвто му се искаше да е, и какъвто го виждаше с необузданото си хлапашко въображение, но изведнъж възмъжал, осъзнал се, събудил се по никое време в една непозната обстановка, се изплаших? Или повече ме плашеше нереализацията на несъзряващата ми същност. Или се боях, че заради забързаният ритъм на годините, които вече не гонех в стремежа си да порасна, няма да успея, няма да ми стигне времето за всичко, или бягайки от връхлитащото им бреме, обръщайки се назад, виждайки пустотата, която оставям, се ужасявах.
* * *
- Страх те е. От какво се криеш в себе си?
- Аз…аз не се…
- Освободи съзнанието си. Собствената ти фобия те обърква. Не си мисли, че си манипулиран. Не си виновен за нищо! Запомни! Не си!
* * *
На рецепцията млада стажантка решава кръстословица, ухае на кафе и безсънни нощи, бърз секс в сестринската стая с дежурния лекар, киселини в стомаха и скрито в ъглите и под заспалите листа на фикусите във фоайето, напрежение. От мрака, иззад колоните, ме посрещна една позната безпомощност; шлифовано, като полирана повърхност лицемерно равнодушие, лъщящо под медицинска терминология - безпристрастна, убиваща, криеща се зад здравни пътеки, осигуровки, недоразумения и купища бумащина, корупция. И всичко това поднесено гарнирано със задължителната студено — учтива служебна усмивка. И тогава всъщност осъзнах, че това, което търсех не бе тук. Не бе в тая модерна сграда на привидното състрадание и фалшива загриженост, че истинският живот невинаги започва, той често свършва тук, и се сетих. Сетих се къде трябва да съм. И се върнах под дъжда, докато Мито се опитваше да си изпроси усмивка от младото момиче с болния стомах.
* * *
- Мая, искам да знам истината.
- Няма друга истина, мили мой. Само една е — обичам те и винаги ще е така.
- А ако нещо се промени?
- Ти пръв ще узнаеш, но не! Бъди спокоен! Нищо няма да се промени!
И се замислих, че дори тогава, когато е разбрала страшната истина ми я е спестила. Съзнавайки, колко всъщност съм слаб, бояща се, отлагайки за необозримото бъдеще разкриването й, чакайки сгоден момент заради страхът й за мен, опасявайки се, че няма да се справя, молейки се на чудо. Чудото, да се науча в оставащите й колко — месец, два, шест или година, да превъзмогвам най-вече себе си и да се науча да живея сам. Нещо, което и до днес не умея. Не и след десетте години изкарани с нея. След стотиците изгреви и залези, които, кълна се, Господи, искаше ми се да са хиляди, милиони!
* * *
- Мая, разкажи ми какво стана тогава там, долу, в оня сутерен…
- Няма нищо за разказване, нищо. Остави ме сега да поспя, моля те. Уморена съм.
Но аз разбрах. Вече знаех. Тя бе допуснала грешка. Най-голямата, след тая, да се омъжи за мен, но много по-важна. Жизненоважна. Но не разказах на никого. Не потърсих сметка от никого. Нито от спотайващите се зад параграфи и скъпо платени адвокати доктори и министри в здравното, нито от прекия виновник. Просто Мая бе войн. Отгледана и възпитана от войн, позволила си единствено лукса да не се съобрази със заповед два пъти — първия, след повика на сърцето си, и втория — след повика на чувството й за дълг. И двете не се научават – тях или ги имаш, или ги нямаш. И войнът в нея, не бе постъпил по устав, а ръководен от стремежа си да спаси живот на всяка цена, погуби себе си. Себе си за мен, за нас. Незачитайки правилата за безопасност, без кръвна проба, без предпазни средства дори в екстремни ситуации, като тая, да изроди в мизерно мазе на наркомани серопозитивна, премълчала егоистично.
Когато разбрах, бях съсипан. Но бях уверен, че ако бе живяла отново, дори и със спомена от миналото, пак не би се замислила, пак би го направила. И не защото не зачиташе правилата. Напротив! Просто даде приоритет на най-важното — да спаси човешки живот. Рационалните биха казали:”Неразумно е постъпила.” Циниците: “ Заради равновесието в природата ли?” Другите биха отминали безмълвно, мълчаливо и злобно заслушани в собственото си бездушие и нищета. На всички бих отговорил:
- Защото това бе Мая! Моята Мая Попова!
* * *
Дори когато спинът я бе изцедил напълно, държейки едва — едва, с върховете на двата си пръста крехката й връзка с живота, заплашвайки да я изскубне във всеки един момент, само той знаещ в кой точно, не видя в очите й повече от огромна любов и загриженост. Загриженост за мен. И усмивката не слизаше от посинелите й устни.
Така, с усмивка и молба за прошка в полуотворените очи, с разпилени от полета й, объркани, слепнали от съсиреците коси, полегнала в огромната, тъмночервена локва, попиваща я във фугите на тротоарните плочи, се сбогува. Със света, който толкова много обичаше, с болестта, която ненавиждаше като враг на човека, а не като свой собствен. И с лице към оня петнадесети етаж, от който бе излетяла. Не от отчаяние. Не и от болка. От силата да реши за себе си.
* * *
Време бе и аз да реша.
* * *
- Когато…Ако някой ден разбереш, че ме няма,…
- Няма да дойде такъв ден, Мая! Какви ми ги говориш!
- Да, прав си. Няма да дойде! Ела, ела по-близо и ме целуни. Не се плаши, ела…

И крачех по-изправено. От главата ми, изпразнена откъм емоции, се издигаше пара, стопляше ме присъствието й, като облаче ме съпровождаше, едно духче бдеше над мен. Собствено духче под невидимото, от преминаващият в сняг — дъжд, оловносиво небе, под което неонът ми изглеждаше розов, като стенна апликация осветяваща коридора, по който вървях. Коридор, образуван от строилите се от двете ми страни сгради, смълчани, заслушани в собственото си дишане, доказващо значимостта на личното им съществуване. Коридор, който просветляваше все повече от прииждащия сняг, изтиквайки нощта в сенките, зад уличните лампи. Крачех и знаех къде точно отивам.
* * *
- Обещай ми нещо!
- Всичко, моя любов, само кажи, какво?
- Ако все пак нещо с случи с мен…
- Мая, вече говорихме – нищо няма да ти е случи!
- …обещай ми, да не бързаш! Да го изживееш докрай!
- Да не бързам…За къде?
- Ще разбереш. Има един старец…Обещай!
- Старец!? Старецът ще почака! Имам толкова недовършена работа тук, ще почака, да! Има да чака!
- Сега ме целуни…Ела, не хапя…Много ли съм грозна такава…Сигурно съм страшна…
- Прекрасна си! Не трепери, тук съм, ето. Топля те! Мая…
* * *
Там някъде, далеч — далеч напред, казват, в дъното на коридора, имало желязна, стара врата с ръждиви, поскърцващи панти, вързана вероятно с верига за колоните на времето, а в стайчето до нея, клечало самотно старче, изяло вечерните сърми от кисело зеле, оригващо се сито над омазнен вестник застлан върху малката масичка, загледано в черно-бял телевизор, задремващо, уморено и отегчено от живота, и близко, много близко — на една ръка разстояние само, от следващият етап на пътя.


Румен Романов
22.11.2009 год.
Русе
http://romanov.blog.bg/

Много ли съм грозна?