Дъщеря ми

Не си броях оргазмите. Изкушаващото преди занимание, сега ми стана тегаво. За една нощ ме люби пет пъти без да заспи или да пие хапчета. После вече не броях, само се наслаждавах на полета Защото ме караше ме да литна, да се извися над града и отгоре да се наблюдавам колко съм щастлива.
На почти четиридесет съм, няма какво друго да изпитвам, освен истинска наслада. Няма много време, пия до дъно.
Знаеш какво е да си на осемнадесет. Започваш да мислиш с вагината си и докато се осъзнаеш, ти честитят първото дете. Ожениха ни. Преди не беше като сега. Имаше малко ако не ред, поне свян, за пред хората.
Зорът идва после
Мъжът фукня излезе, баскетболист с натрошени колене. Миткаше, не спираше. Хванал го веднъж треньорът му, с дъщеря си. Тя на шестнадесет. Пребил ги и двамата. Накарал го да скочи от третия етаж на хотела. Отдолу плочник. И до там - моят спря със спорта. Пак че оцеля.
И тръгна назад всичко. Аз и работя и уча, да си завърша средното, той уж гледа малката, а пие по цял ден. Каквото изкарам от бакшиши, за памперси и пиене отива. Почнах да крада от барчето, та да имаме за ядене пари.
Хвана ме собственикът, мутра, тъкмо бяха излезли на мода. А бях хубава, окото му все подир задника ми тичаше. Е, сега, няма как, платих си. Вечер си ми даваше бутилката за моя пияница, даже и с колата ме е карал.
Веднъж ми рече, остави го. Това, да кажем, добре, а после! Той женен за втора, а момичетата не му бяха проблем, за какво съм му аз.
- Ще работиш – вика – пак за мен. В тоя живот, все някой за някого работи. Но ще има поне къде да живееш без наем, ясли на малката ще уредя. И пари ще направиш, зарежи го, пак ти казвам.
Не му мислих много, беше ми омръзнал с вечните си претенции и самосъжаления. И наистина го зарязах. Може да ми е грях, като дойде време, ще си платя. Аз като че ли за друго и не живея, само борчове оправям. Мои и чужди.
И заработих при Татрата, така му викаха.
Работата ли? Ха познай! Курва бях, на повикване. И за да не мисля за глупости, докато съм свободна, ме назначи администратор на хотела си, сметките му да водя, с останалите момичета да се оправям. Нещо като "мадам" бях. Хотелът, до Дунав, оня синият, „Трите очи“ му викат. Е той е негов.
По-точно, беше. Докато не го застреляха румънските митничари. Разправяха после, че ТИР с цигари необмитен се опитал да прекара през Дунав мост, ама не платил на когото трябва. Други пък говорят, че с нашите бандюги тук не се е разбрал, те го фитнали.
Както и да е, май само аз си поплаках на гроба му. Идва вдовицата, втората му жена, кучката, още там, на погребението, вика:
-Има защо да ревеш! До обяд да си стегнала багажа и да си изчезнала от хотела, ясно!
Не чака и дванадесет да мине, с ченгета дойде. И тъкмо чупя пръсти, багаж изнасям, детето пищи, пристига една кола. Слиза един от нея, слаб като пръчка, с очила, нотариус. Вади плик, вие ли сте Мая Стоева, пита ме.
-Аз съм – пуля се насреща му, и вдовичката, втората му жена, кучката - и тя се пули, и ченгетата гледат като треснати.
- Хотелът е ваш, това е последната воля на покойният Васил Иванов Татражиков. Ето ви документите. Елате следобед в кантората на „Радецки“ да оформим...
Боже! Изплатила ли съм всичко към теб, вече, та ме даряваш така!
Васил...Той и име си имал, човешко. Бог да го прости!
Вдовичката пищи, беззаконие, до президента щяла да се жалва, ченгета сумтят, я грабвайте багажа обратно, нареждам им, и елате вътре да почерпя.
- А ти, фусто непоръбена, - викам й - лакомо дупе нали знаеш какво прави. Малко са ти палатите, дето ти остави Татрата, къщата в Басарбово и вилата на Текето! А сега, да те видя, дали няма да останеш като насрана, като не вземеш хотела, дето душата си съм драла тук, тухла по тухла, от земята до третия етаж, с ей тия ръчици да строя! И детето ми и то, с четката, ходи и боядисва, докато ти на морето си развяваш изкуствените цици и кльощавият задник.
Врътна се оная ми ти кокона, изфуча като самолетен двигател, набра инерция и тогаз, такова яко псуване и ругане падна, ако Татрата ги чуеше някак, от гроба би излязъл, да й напука капацуната.
Замина тая, останахме с дъщерята, хотела и дванадесетте момичета, които ми се водеха. Щото и докато жив беше шефът, аз колех, аз бесех. Така бе преценил, сигурно съм го заслужила, както и наследството. И понеже, животът ме прецака още младичка, човешки се отнасях с тях, давах си им тяхното, а те не се осмеляваха да ме лъжат, защото страхът му имаха приживе. Но, аз разбирах, че така вече не може, затова - събрах ги, дръпнах им една реч:
- Момичета, първо да пием по едно за Бог да прости Татрата! Останахме само ние, от гаража. Камионът го бракуваха поради липса на части, остарял модел. Знаете всички, бяхте и на погребението. Време е да седнем и да решим как ще я караме, занапред. Плащам ви до днес заработеното, както си е уговорката, след това чакам предложения. Която от вас иска, може да си ходи, която остане - остане.
Къде да идат момичетата? В тая държава, дето никой не го е грижа за никого, освен за себе си, на улицата ли, откъдето дойдоха!?
Договорихме се, останаха си. То и бизнесът се поузакони. Аз и счетоводител им бях, здравните осигуровки, данъчните им, всичко оправях. Те си се грижеха за магистралата. Деца на демокрацията, от невръстни там, друго и не умееха да правят.
Питаш ме как се оправих с конкуренцията.
Васил, още жив беше, ме заведе веднъж в някаква маза, извън града, по тъмно. До там с вързани очи бях. „Колкото по-малко видиш, по-спокойно ще спиш“ ми бе казал.
В тая маза се бяха събрали все от вестниците хора, най-върлите бандити на империята, ако мога да перифразирам заглавието на един стар филм. Тия хора познавах по физиономии, от снимките по преса и телевизия, кога съм мислила аз, че на живо ще ги срещна. Та още тогава се разбраха, за югоизточната част на магистралата. Васил плати едни пари, да не ти казвам, за тридесет години напред. И никой няма да му се меси в бизнеса. От своя страна, той също не навлиза в чужда територия.
Слушах ги и се чудех, при тия милиони, дето въртят нашите политици, и договори, с които се уж обвързват, ако имаха поне малко от бандитската лоялност, а не лакомия, тая наша държава, знаеш ли откога да се беше оправила!
Но понякога бандитът по-човек излиза от политика.
Та така. Дадоха му и телефон - направо в София да звъни, ако има проблеми, независимо след кои избори и кое правителство дойде на власт. Там нещата са разпределени за години напред. Тоя телефон и до днес стои в плика със завещанието му, не съм го ползвала.
И ето, на, вече петнадесет години въртя бизнеса. За някого може лъжа да е, но аз си знам. За хората съм сестрата на Татрата, имам почит и уважение.
Данъци плащам, ей тия две хотелчета, басейн и спа-център сама съм построила. Лятото тук е пълно с туристи, погледни колко заведения има наоколо, що народ храня. Напролет, горе, в гората, започваме приют за деца да строим. А кажи, кой ти е мислил, че от парцал като мене – бизнес-дама ще се излюпи, а!
Та тоя, новият, охрана ми е. На двадесет и две, яко момче, но и мъжко. От ченгетата го измъкнах, за един акумулатор щеше да иде на топло. Взех го, поговорихме си, разбра ме. Верен ми е, човечен. Оня ден, в бурята, в реката скочи, една баба рускиня да вади, на осемдесет. Не повярвах! Запитах го – струва ли си, тя, дето е казано, пътник е.
- Не се и замислих – бърше се с кърпата, а от очите му искри, все едно огънчета е насъбрал във водите. - Никой не ме е учил, че човешкият живот се измерва с години!
- А с какво – питам го.
- С дела – отговаря ми, а искрите в очите му в жарава избуяват. - На теб ли точно да ги обяснявам тия неща?
Така ме гледаше и нея вечер, когато се напих. Ей така, мъчно ми беше, годишнина на Татрата правихме, бившият ми дотягаше с вечните си молби за пари, дъщерята вече порасна, взе да позакъснява, и за нея се тревожа...
Видя ме подпита, прихвана ме, нежно, като дете ме занесе до леглото, съблече ме, викам си, айде, отече се, тоя сега съм му се паднала, но не! Нито си го и помисли! Зави ме, приказка, вика, искаш ли да ти разкажа? И се смее, смехът му, като на малко дете с нова играчка.
Е не знам какви дяволи нахлуха в душата ми, тогава. Не съм светица, ама можех ли, имах ли избор, нямаше да се спра на него, че той е дете пред мен. Но се врътна наопаки стаята, от алкохола е, мисля си, а в себе си знам, че се опитвам да се лъжа, та да замажа очите на съвестта си. Същата, дето се завря сетне в ъгъла без гък да каже, когато яхнах щастието.
То бяха целувки, по челото, очите, устните, шията; надолу - гърдите, под тях, още по-надолу, корема, бедрата; заравяше глава в скута ми и ме изпиваше цялата. Ласките му, нещо толкова забравено, да не казвам непознато, ме върнаха към ония младежки години, когато разпъпващото от неузрели трепети и тревоги тяло е разпънато на кръст, сърцето - пълно с неясни желания, а мечтите - една от друга по-хубави и бленувани.
И ако изключим празника на тялото, вътре в мен бе светло, пълно с надежда. Толкова, колкото се чувства всяко едно момиче, още след приказката за принца, който ще я отведе един ден, на бял кон, в замъка си, за да изживеят голямата любов.
И макар, никак да не отиваше на годините ми, в тия моменти вярвах! И изживявах неизживяното, отдавах му се с радост и плам, не мислейки за утре, за после.
Нямаше "след това", имаше сега.
Възроди ме това момче. Мислех, че закърнялата ми през годините душа е неспособна на такива чувства. Но ето, изрових ги от пепелта, там били през цялото това време, денят си са чакали. И дойде времето, да им се радвам.
И да! На четиридесет съм!
И да! Летя!
От ден на ден го правя по-уверено, вече и инструктор мога да съм. Не си броя оргазмите. Зная, че ще съм любена повече от пет пъти тази нощ, а ще съм целувана и галена, докато слънцето си натопи очите сутринта в Дунав. И че няма да ми плащат за любов. Нито аз ще плащам. Платила съм. Сега събирам лихвите от вложенията си, с ласките на ей тоя, двадесет и две годишният.
И ми е хубаво!
Ето я и щерката. Дългокрака, със ситна походка, като да залита, но не.
Стъпка в стъпка поставя, като на ревю. На баща си, баскетболиста, краката хубавите е взела, и моето полюшване, от ханша. Гърдите й наедрели, все сутиени купуваме, мъжете оскотяват, като я зърнат. Страх ме е, да не попадне в лапите им, затуй с нея ходи питбула, Мишо. Знаеш, всякакви ги има, ловци на млада плът.
Днес изглежда особено хубава. То е, защото е щастлива, да, така е, щастлива е, познавам си я. И се качва горе, в стаята си, ще звъни на мобилния; така си говорехме някога, когато се налагаше да остава сама нощем, а аз трябваше да работя. Обслужвах клиентите със слушалка на ухото, разправях й приказки, докато заработвах насъщния, често задъхана, друг път на пресекулки, с половин уста...
Мамка му, какви времена, не ща да си спомням за тях; ако можех, на часа бих ги заличила от паметта си.
Ето, звъни ми, ще й вдигна, да си я чуя. Откак Мишо й е бодигард, съм спокойна. С него няма страшно, човек би изял заради нея, а мен ми стигат нощите, в които ме кара да летя.
-Ало, кажи бе, мамче...А, добре, добре!...Много се радвам...Така ли? Браво, моето момиче, а по английски?...Чудесно! Ти си ми гордостта!...Но не се обаждаш само, за да ми кажеш за оценките си, нали? Познавам те, днес си особено сияйна, я разкажи, разкажи на мама, кой те е направил толкова щастлива?...Да! Разбира се, че те слушам, милото ми!...
- ...и да ти кажа, и аз не повярвах, мамо! Боже, толкова съм щастлива! Ти винаги си ми говорила, да внимавам, да се пазя от случайните връзки с мъже, да не избързвам, но това, това, което ми се случи е прекрасно! Повярвай ми.За пръв път, мамо, никога преди не съм се чувствала така. Той е прекрасен, неземен, ласките му са вълшебни, също като приказките за Принца, само дето дойде с нашият мерцедес, а не на бял кон. Щастлива съм, мила майко! И ти благодаря! Благодаря ти, че се сети да ми го дадеш за охрана. Тоя Мишо! Та аз не го и забелязвах иначе. Бодигардче някакво! А то се оказа – какво! Мъжът на живота ми! Направо летя от щастие! ...Ало, мамо? Мамо, там ли си?...Мамо!...Проклети телефони!...Мамо, чуваш ли ме...?

* * *

Дъщеря ми