четвъртък, октомври 15, 2009

Приятели ли сме?

Копаем с Мито вече час. Нагрочило се бе още следобед, вечерта облаците се изпразниха над града, отидоха да презаредят и отново се върнаха. Гъсти и мазни потоци пълнеха канализацията по улиците с вонята на изгниващото лято, отичаха се към Дунав. Всеки момент, ония говеда там, отгоре, щяха да ръснат мокрия си товар над заспиващите сгради и най-сетне доволни, да задремят и те. Луна нямаше. Как да се покаже, всред това разбесняло се стадо. Но все пак пробваше лъч - нейде из отзад, та осветяваше зловещата гледка.
Копаем на фенери. Мито Триона е рецидивист. Най-му е добре вътре. Там е господин някой. Има си запазена килия и в Софийския, и във Варна. Казвал ми е, че и телевизия, и Интернет си има. Вярвам му.
С Мито сме приятели, от деца. Мога да кажа смело - големи приятели. Братя!
Израснахме заедно, бели заедно вършехме, по гаджета заедно. Само че, аз имах вечерен час, баща ми ме пребиваше за закъснение, а Мито нямаше баща.
Както казваше той: " Един баща ни е разликата с тебе"
Обясняваше ми сетне, че останал сам, без компания, от скука, е правел поразии. Като да разбие аптека и да обере болкоуспокояващите, да ограби тото - пункт, пет минути преди да дойде колата за оборота; все такива, невинни занимания. Така и аз се чувствах малко съучастник.
Годините минаваха, Мито ту влизаше, ту излизаше.
В едно от излизанията си, заби Марияна Дългата. Викахме й Мери Минета. По понятни причини.
Тя пък си падаше по героите на новото време. И тъй като не можа да стане фолк - звезда, щото там освен духане, искат и пеене, не можа да свали и Роберт Де Ниро, щот бил много дърт, а и не идваше; не четеше книги, че са загуба на време - взе, че се даде на Триона.
И заедно почнаха - той да реже, тя да духа и така събраха страхотна комбинация от умения. Тя зарибяваше дядковци, чичковци и прочие рибоци, Мито правеше удар след нея и обираше - де що има.
Мери си боядиса косата, преди брюнетка, минала и през блонди, в ерата на фолк - мераците си, сега се чувстваше като част от елита на подземния свят, та вече бе с червена грива. Не знам кой й втълпи, че така ходят дамите на мутрите.
С две глави по-висока от Мито, слаба, плоска, като преден капак на Трабант, но негрозна. Забележително място във визията й заемаха устните. Големи, сочни, добре очертани. Вечно полуотворени, мамещи, с едва проблясващи, под тях, остри зъбчета. Продълговатото й, слабо лице, и вече червени коси, идеално допълваха образa й на загадъчна романтичка, а сините, постоянно ококорени и питащи очи, придаваха вид на интелигентна всезнайка.
Чудно нещо - как цветът на косата, променя хората. Вече стъпваше и по-наперено, като да втриваше крака в тротоара, изправила, сгърбена преди, снага, полюшваше хълбоци; не ходеше, а отмерваше - стъпка в стъпка, ситно, с дългите си крака, обрамчени в тясна пола, до под коленете, a токовете на елегантните й обувки възвестяваха отдалеч пристигането й: " Чук - трак - чук - трак.."
Някак не отиваше на тая жена да й викаме вече - Мери Минета. И се отучихме. Особено като се разчу, че е гадже на Мито.
Оня - здраво, набито борче, с тясно, ниско чело, безцветни очи и розов белег, пресичащ бузата от лявото му ухо, чак до основата на носа; при това кьосе, без грам косъм. Понякога Мери, в изблик на нежност, му рисуваше вежди. Мито разправяше, че ги правела от шоколад, за да може да ги изближе сетне. Вярвах му.
Страхотна двойка бяха.
Та, копаем ние, с Триона. Не знам, защо ме домъкна тук, извън града, до изоставени стопански постройки. Спряхме старата шкода на баща ми, взехме лопатите и ударихме през полето. Викам му, да дойдем друг път, я какво е времето, цял следобед валя, пак ще запука някой дъжд, но върви пред мене Мито и мълчи. Най-мразя тая му черта, щото мълчаливият човек, е като зареден пистолет - не знаеш кога може да гръмне.
По едно време се спряхме на няколко метра от ударен от гръм орех.
- Е тука! - каза Триона и бучна лопата в земята.
Валяло бе то, ама цяло лято слънцето бе горило земята, та и на петдесет санта надолу, дето стигнахме след час и нещо работа, все едно - пода в банята, мозаичният, копаем.
Схванаха ми се ръцете, пришки избиха, спукаха се, една вода шурна от тях и кръв. Псувах, а онова, якото добиче, нехае и си подсвирква.
- Измори ли се - подхилква ми се, ама гласът му, незнайно защо, нещо не ми харесва.
- Абе, ше ти таковам и лопатата, треска имала, та се заби... - лъжех го, а пак се хили оня:
- К`ва треска бе! Сапа свети, я как е излъскан от бачкане. Ти - треска! Треска те, тебе, май нещо!
Не ме е страх от Мито, а то няма и за какво де, ама пак казвам, гласът му нещо...не е като преди.
А "преди" - беше преди тия седем месеца, когато за последно го прибраха. Вярно, седем месеца не са седем години, та да се промени чак и гласът на човек, ама и доста работи могат да се случат. Като това например, някой да забие приятелката ти.
Копаем.
Мито мълчи, голям майстор е в това, ако си няма такъв, режещ прякор, бих го прекръстил на Немия.
Аз сумтя и имитирам работа. И да пикая ходих, ма то повече от минутка - две, не са ти нужни. Колкото и да се бавех, все трябваше да се върна в гроба.
Мамка му! Ама това, вярно, на гроб прилича!
Изтръпнах от петите, през гръбнака, до мозъка. Само че това, дето премина от там, не е тръпка. Страх е! Знаете ли какво е, да те полази страхът!
Ами, ако е разбрал за мен и Мери!
Мамка му! Тоя, лудият, е чул отнякъде! Само че, откъде!? Толкова се пазихме!
Стържа с лопатата, уж пръст изхвърлям, а с око меря дължината. Почти човешки ръст е! Ужас! Знае! Решил е да ме очисти и тук да ме погребе!
Да бягам!
Това бе първата ми мисъл, но като знам колко бърз е Мито, аз с моите деветдесет кила, няма и пет метра да направя, ще ме застреля.
А че има пистолет, не се и съмнявам, макар никога да не съм виждал оръжие в него, дори и ножичка за нокти не съм. Виж, с лопатата, може всякак да ме претрепе.
Мамка му! Ама че съм тъпо парче. Защо ми трябваше с
тая кучка да се захващам!
Една вечер, минавам покрай фризьорското салонче, дето Мито й отвори. Гледам я - сама. Отбих се. От дума на дума - станало вечер, клиенти няма. Затвори тя, извади бутилка ром, любимото й питие, та пак лаф - от чашка на чашка, с локумче, пресушихме шишето. Сега, ако ме питаш коя свястна жена днес, пие ром с локум, освен Мери Минета, друга не познавам. А то било свързано с на Триона вкусовете. Обичал си той, в панделата, в любовните си игрички, да гощава "булката" със същото. Традиция си му било. Та я пренесъл и тук.
- Ти какво си мислиш, - чувах продраният й, от цигарите, глас - че Мито там, ми е верен ли?
- Е, как бе, къде в панделата жени, то да не ти е американски филм това! - чудех се аз, но съм чувал това - онова за мъжките метреси там, за "любов под душовете" и какви ли не други дивотии. Ма си мислех, че тя не е в час.
- О, има си той! Има си "любима" там. Ти защо мислиш, през няколко месеца се връща? Щото много му харесва храната ли?
Е това, не ми беше идвало наум.
Аз, ако си имам една, като Мерито, никога, ама никога не бих се върнал там. Нищо, че разправят - такава, онакава. Нещо повече, щях да направя всичко възможно, никога да не влизам. Ако има човек до себе си, още по-свястна ще е. Огън момиче!
Какво повече му е нужно на един мъж!
Сега забелязах, нови цици има, разтворила е нехайно блузката, показва ги, надничат очичките им, срамежливи.
Смее се насреща ми тя, а сочните й, кървавочервени устни, са като карамфил, израсъл на хубавкото й лице. Святкат под тях мънистата на ситните, остри зъбки, с върха на езичето палаво облизва ъгълчето, където тъничко е застинала нишка от локума, синьото на огромните й, питащи очи, ми задава въпрос, а аз търся отговори.
Най-ме е било страх, от тоя момент, когато се правя, че търся отговор на нещо, известно ми, още с влизането тук.
Отваряме друга бутилка, последният удар на Мито е бил винпромски, явно, а локумчетата с орехи са най-прекрасното мезе за рома. А ромът, впоследствие се оказа, прелюдията към най-прекрасната свирка, правена ми някога.

- Ей, копай бе, да не заспа!

Чак подскочих, а скритата закана в гласа на Триона, стори ми се, вече бе явна.
Натисках сапа, а той се набиваше в гърдите ми, подпираше диафрагмата ми, страхът ме бе обхванал напълно, та едва въздух поемах. Тупках целият и ми се струваше, че Мито вижда. Не! Не просто вижда, очаквал е да се насера от страх и сега си се кефи, на агонията ми.
Смърт от страх, без да те е докоснал с пръст дори.
Егати гадното. Как само се насадих. Да взема да му кажа, да си призная...
- Тони! - пак подскочих, мамка му, пикнах си в гащите.
- Я, легни на дъното!
Гласът му е тих, решителен, нетърпящ възражения, съскащ през избитият, преден зъб.
- Айде стига, бе, Мито, какво ти стана! - замолих го, а усетих как кръвта бавно се превръща в ледена шушулка, а вените ми, като от стъкло - не поемат тая шушулка, крайниците ми, останали без кръв, се обездвижват. Скоро, много скоро, целият ще бъда обезкръвен, обездвижен труп.
- Не ми се прави на баба, де! Легни на дъното, искам да измеря нещо.
Гледа ме, сякаш очуден, че се петлая още, а не се просвам по заповед, не заспивам чинно и мирно, както му се иска.
- Няма! - мъча се гласът ми да прозвучи мъжки, ама курец! Мен глас не ми е останал от шубе, камо ли на мъж да се правя.
- Айде, мамка му, голямо си теле! - изблъсква ме встрани, опъва се, ляга по гръб, завърта глава в ляво, намества се. Да взема, да го прасна с лопата ли!
- Не, при мен не се получава, дребен съм. Легни, айде, да те моля ли искаш!
За молба говори, но съзирам ли в гласа му, от ония, метални, режещи нотки, лепнали му прякора Триона?
Не една и две мутренски глави са се свеждали, от зверската заплаха в него.
- Е, ще легнеш ли, или аз да те сложа?
Аз вече съм мъртъв!
Но искам, преди да умра съвсем, преди да склопя очи, да съм с чисти сърце и душа. Искам, да му призная, че оная нощ, когато бях с Мери, всичко стана толкова бързо и случайно, нямах намерение, но напихме се, тя се разплака, беше му много огорчена. За изневерите му, в затвора, за вечните му отсъствия, притисна се в мен, аз в нея, така и не разбрах какво точно се случи. Мери просто е жена, която има нужда да го прави, защото й харесва. Ако е така, защо да го прави с други?
Ама чакай, вярно!
Това е да сме приятели, нали? Да се грижим един за друг, за жените си дори, ако трябва. За да не миткосват. Това не е изневяра, това не е, като да отмъкнеш гаджето му. Това е, това е...Абе, това си е благородно бе, какво!
- Мито, ей, Мито, чакай, имам да ти казвам нещо - ломотя му, а глас не чувам. Схванала ми се е устата, като да ми е натъпкал сапа на лопатата вътре, преглъщам, но глътката ми - раздрана от болка, не ме слуша; мускулите, свити от спазъм, са застинали, като кървава бучка, на пътя на слюнката.
- Мито, Мито бе!
- Не става, малък е още - констатира Триона и ме измъква навън.
Лапата му ме държи, като белезник, все едно се каня да избягам, а мен, цялото ми същество, е огромна, недишаща топка страх, та чак се търкулвам надолу, по поляната, като ме тръшна Мито на земята.
Давай, давай, върти се, по-бързо и по-далеко, топчице, от тук, от тоя луд, чиято шантава приятелка, Мери Минета, ме засмука една вечер, така ме засмука, че седем месеца, вече, не мога да се откача от смукалото й. И тоя, идиот тука, дето шиба затворническите си курви, полети с ром, омазани в локум с орехи, иска да ме затрие, търкаляй се...
- Аве, ти си бил голем лигльо! - дърпа ме Мито, влачи ме по земята, тътри ме към дупката - Какво се търкаляш, като малаче стана, ай, мамка му...
И се смее, изродът, копае и се смее и ме гледа с малките си, безцветни очички; с интерес ме наблюдава, чудно му е как се опитвам да се измъкна, като плазмодий. Не, като сперматозоид от спукан капут, ха ха, това ми хареса, това беше яко, луд съм, нали!
- Луд съм, нали? - питам го и се мъча да стана от земята, величав да изглеждам, да святкат очите ми. Не, не съм плазмодий, нито сперматозоид, мен сперма не ми остана от оная, твоята Мери, всичката я изгълта, ама виж ме, не ме е страх от тебе, виж ме сега...
И уж ставам, като заклан вол рухвам, без сили съм, не мога да се свлека по-ниско от това.
А! Всъщност - мога. В дупката!
Станал съм, крача, ето, виж бе, пич, прекрачвам и се смъквам в трапа. Избутвам Мито - пази се, келеш! Да не мислиш, че само ти, си мъж тука, пази се, да легна!
- Чакай, още малко да копна, откъм главата, така, я сега, виж! Добре ли е, завърти си главата, по наляво, мамка му, по наляво я извърти. Ляво! Знаеш ли кое то е лявото, бе, момче! В казарма не си ли ходил!
Нерви се Триона.
Майната ти, въшльо! `Бал съм ти лявото и дясното, айде сега, ето ме, тук, на дъното, в краката ти, ама не под тях! Давай, убиецо, забий в мен лопатата, айде, какво чакаш, шубе ли те фана, мамка ти!
- Абе, Тони, ти добре ли си? - чувам гласа му, а ми се струва, че е поразтревожен. - Защо ме псуваш, Тони?
Че и обиден! Айде де! Бе я си...майката.
- А-а! Ще се скараме! Никой не ме псува, поне не пред мен! - предупреждава ме, ама няма ги в гласа му ония, режещите на парчета, метални нотки, пак казвам, загрижен ми се струва.
- Майната му, айде, сетне ше се разправяме. Така. Както си легнал, пак казвам, обърни глава наляво и виж, гледай към корените на ореха. Виждаш ли нещо? Свети с фенера, бе? Има ли нещо? А?...Кутия, да!...Червена, метална, можеш ли да я стигнеш? Дай я тук, браво! А сега, подай си ръката и да изчезваме, че заваля. Ставай, ставай, че стана целия на гъз, в тая кал.
Как съм излязъл, седнал в колата, влезли сме в града, нищо не помня. Осъзнах се вече пред къщи. Мито ми тикаше нещо пред лицето, мъчех се да видя какво е, но от сълзи ли, от прах и кал ли ми бяха зацапани очите, не виждах.
- Оня обир, на бижутера, преди три години, помниш ли? Е, не съм ти казвал, разбира се, че куките първо тебе викат за разпит, като сгафя - засмива се, а гласът му - топъл, приятелски, шеговит; все едно парното в колата включи, та усетих, по крайниците и по гърба, ласката на раздвижващата се кръв.
- Та, за девети, другият месец, с Мери се сгодяваме. Е, тя не знае още, изненада ще е. Искам да ми бъдеш кум. Ей тоя пръстен, виждаш ли го, да го скриеш у вас. Тия дни ще го занесем при един авер, златарче, да го преработи, че да не се познава. Ахаха! И за тебе има, спокойно! Нали си ми приятел! Ама гадже трябва да имаш, ей, калпазанино!
Смее се, весел е, потупва ме по рамото, лепкава кал се свлича от мен, но не на пода на колата.
Не!
Затлачва душата ми, събира се, а буцата, заседнала преди час в гърлото ми, когато мислех, че умирам, е нищо пред купчината огорчение, останала от собственото ми омерзение; събира се, нараства, много голяма е вече, а от далечината някъде, чувам Мито - колко приятели ще покани, в кой ресторант ще сме, и пита ме, гласът Митов, приятели ли сме, а, кажи! Приятели ли сме?
Кимам с глава, да, а купчината в мен се е превърнала в планина, зад която, като луна наднича червенокосата Мери, а сините й, любознателни очи, задават един - единствен въпрос.
И внезапно се запитвам: ако този въпрос, който ще остане и сто години след нас; както сега, така и тогава - без отговор, го нямаше, щеше ли да има смисъл от съществуването ни на този, така лъжовен свят.
* * *



Share/Bookmark

1 коментар:

  1. Еееех, Руменееее. Бъркаш ти в душата на хората... Браво.

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.

"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."

Емили Дикинсън

Случайни публикации