На стената в стаята ми виси картина. На обратната и страна с размах се е подписал неизвестен художник, дата (1979) и съвсем обикновено заглавие - "Гора"
Разбира се, художникът можеше да и даде и по-тайнствено име, но играта с думи - това вече е съвсем друг вид изкуство. Художникът си играе с цветовете.
На картината те съвсем не са много. Наситено зелено за иглолистните; пастелно тъмно-жълто - за широколистните, защото в тази гора е есен; и чисто без каквито и да са примеси и оттенъци, сиво - за схлупеното небе, равнодушно увиснало над гората.
Най-общо казано, пейзажът - не е шедьовър. Такива гори са нарисувани стотици, ако не и хиляди. Но в моята се крие тайна. Гората е...жива.
Когато в ранното утро слънчевите лъчи лениво се провират през завесите, горското небе смутено розовее, а клоните на дърветата се протягат нагоре, наслаждавйки се на спокойната топлина.
При залез, небето тъмнее, а дърветата се сгушват притаени. Притискат се едно към друго плътно и пропадат в бездната на мрака.
Но това не е всичко. Веднъж намерих на пода борова игличка, посивяла, но все още еластична и с едва доловим дързък аромат. А друг път видях върху раклата малък брезов лист. Ален, все още свеж, с бучици влажна пръст по дръжката. Нито игличката, нито листът по никакъв начин не биха могли да попаднат в стаята от улицата. Под прозореца ми растат липи.
След тези находки започнах внимателно да се вглеждам в гората. Изведнъж, страстно ми се прииска да бъда там. Да бродя между старите дървета, да стъпвам боса по мократа трева, да събера най-красивите есенни листа. Уви, очакваше ме разочарование. Художникът не бе пожелал да нарисува нито една пътечка водеща в гората. С лукава усмивка е нарисувал дървета, трева и небе. И никакви пътища. Гората не е шега, можеш да се заблудиш, да се загубиш, и да се луташ до смърт. Защо да изкушава лекомислени съзерцатели, любители на рисковани авантюри?...
С една дума, нямам работа там. И когато окончателно се примирих с тази тъжна мисъл, открих още една, най-важната тайна: в гората броди жена.
Вслушаш ли се, можеш да различиш звука на леките и стъпки, шумоленето на листата под краката и, сухите припуквания на мъртвите вейки, които тя разтваря за да се приближи и да ме погледне, мен, в моята стая.
Ако затворя очи, както като дете се преструвах на заспала, но примижвайки гледам през мигли, мога да уловя погледа и. В него е стаена тревога и горчива тъга. Жената е ужасно уморена да се разхожда безкрайно в есенната гора! До болка и се иска да намери тази единствена пътечка, водеща към дома , да влезе, да спусне завесите, да седне в креслото, и просто да гледа нарисувана гора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.