Черни проблясъци

Дните са като листата на липата под прозореца ми, живеят, умират и падат. На млади години захвърлях дните един подир друг нетърпеливо, без мисъл, без сметка. За какво да се съжалява, когато още много дни ще идват, когато пред мен е целият живот? Днес, обърна ли очи към извървения от мен път, съзирам, че тук-таме е обрасъл и затлачен от шубраци и бурени – там, където са падали, а сетне покълвали семената на минали дела и полузабравени грехове. 

......................... 

Миналото живее в сенките на живота ни. 

......................... 

Всичко, което сме сторили, а и онова, което не сме успели да сторим, ще ни преследва и ще живее с нас до края. 

......................... 

Тишината е само прикритие, една илюзия, измама на природата, заблуждаваща само онези, които не могат или не искат да видят света такъв, какъвто е в действителност. Защото животът и времето вървят неумолимо напред и само напред. 

......................... 

В човешкия живот се се пресичат хорски пътища, разделят се, но никой сетне не е същият, понякога промените са малки, незабележими, друг път са така дълбоки и съществени, че последиците са понякога смайващи. Засягат ни частици, периоди, отломки от нечий живот, на свой ред ние предаваме щафетата на други, срещнати по-късно. 

.........................

 Бих искала да мога да разкажа за Нели. За мъничкия бял ковчег, който спуснаха в трапа, сетне засипаха с буци пръст. За последвалите дни. За това как подреждах дрешките и обувчиците и, за да ги предадат на деца, които бяха живи, тичаха, играеха, наслаждаваха се на живота. За ужасяващото чувство на загуба и неизлечимата хапеща болка, които последваха. За празнотата в живота ми. За това, че не смеех да изляза на улицата: всяко срещнато дете ми напомняше за моето, а агонията бе непоносима. 

.........................

 

Всеки един от нас има два живота: реалният или видимият и скритият. Истинският живот здраво ни е закотвил в една желязна рутина, а на гърба си носим постоянното му двояко бреме с двата основни товара, това са познатите ни до болка вечно изнурени, изхабени от притеснения и грижи наши приятели – дългът и отговорността. В тайният си живот сме такива, каквито всъщност сме. Разголени, истински, без грим и маски. В тайния си живот сме смели и силни, чужди са ни тъга или мъка. В тайния си живот ние поемаме другия път, не че не сме могли да го сторим навремето, но тогава сме му обръщали гръб. Водим съществувание каквото ни се полага и се превръщаме в онова, което всъщност би трябвало да бъдем. 

......................... 

Най-опасните хора са социопатите и психарите; те не си дават сметка какво вършат и защо. Психически са вече така дълбоко увредени, че няма място за по-нататъшна деградация. Те си вървят по улиците, видими и същевременно невидими, неразгадани и страшни, същинско раково образувание в плътта на обществото. 

........................ 

Истинското Зло се крие в мига между намерението и действието, между намерението и изпълнението, когато в една мимолетна частица от секундата все още е налице да се възпре обхваналата ви ярост и да я потиснете, да обърнете гръб на онази черна, унищожителна стихия, която бушува във вас. Нали? Може би именно в този миг на човешка слабост, порок, коренящата се у всеки от нас склонност към лошевина се сблъсква нещо далеч по-страшно. Това е Злото, което върлува на Земята от време оно, то е много по-възрастно от самата нея и е истински исполин в сравнение с недобрите помисли, които се раждат заедно с нас и намират почва в самите нас.

Черни проблясъци