Кибичеха в тая лодка от сутринта. Напече. Слънцето се прозяваше над главите им и хич не му пукаше.
- Ти си виновен, че не кълве - мърмореше на Иванчев - Снощи барна ли Стана, или заспа, говедо такова! Карък с карък! Мамицата ви и на вас, риби проклети, къде се изпокрихте!
Иванчев мълчеше и чат-пат вадеше. Една каракуда, две, три. До обед пет. А той - нищо.
Снощи се отби при Матилда, пийнаха. После я тръшна на леглото. „Страхотен си, шепнеше му, хайде да забегнем някъде двамата”
- По-кротко го давай, де! За риба ще ходя, няма тото да пускам!
Русокоска съвсем изперкваше, когато беше разгонена.
- Ще се самоубия някой ден, така да знаеш! - закани се.- Сещаш се за мен, само когато ще ходиш на гьола!
- Ще се самоубиеш, нъцки. Иди плаши баба си, заминавам.
И ето го тук. Обаче не кълве! И уж сефте имаше, уж туй-онуй, пак не ще. Как да се прибере без риба? Ще го скъсат от подигравки кибиците пред блока: „Язък ти за скъпите такъми, когато го нямаш моженето”
Задрямваше, когато внезапно Иванчев изкрещя и скочи. Едва не обърна лодката. В папура до тях се бе закачила удавница.
- Баси мамата, това там жена ли е? – присви очи.
- Матилда! Матилда e, бе! – викаше Иванчев – Това е Матилда!
За пръв път виждам удавник, загледа се, като балон плува отгоре. Изрусени балони има ли?
Досмеша го. В този момент плувката потрепна.
Иванчев пребледня, грабна веслата и яростно загреба към брега.
- Чакай бе, тарикат! Хвана някоя рибка и нещо се разбърза, а? Искаш да си ходиш? Много ти здраве! Аз от тук не мърдам. Тъкмо ми клъвна! Ей я спирката - автобуса и чао. Ще хвърлиш рибата ли? Че защо? Бе я не се излагай, нищо й няма! Аз ще я взема.
Слънцето изумено стисна очи и се скри зад облак.
Заваля.
Риболовът потръгна.
За сефтето и за рибите
