Тези дни се върнах към разказът на Джак Фини, един малко познат у нас американски фантаст, „Изчезващите хора”.
За първи път го четох през далечната 1969 г в сборника „Съвременни американски разкази” на Издателство „Народна Култура”. Честно казано, тогава също ми хареса, но не го разбрах. От „висотата” на крехките четиринадесет години не ми стана ясен поривът за промяна, желанието за бягство от действителността, та нали животът ми тепърва набираше скорост и ми предстояха толкова вълнуващи неща...След четиридесет години проумях – ами да, Чарли Еуел – това сa всички, които по един или друг начин искат да променят най-вече себе си, но и очакват да им предложат рекламен проспект за еднопосочно пътуване към един друг свят, свят „където животът е такъв, какъвто трябва да бъде”...
Мразя високопарните анализи, разтегнатите локуми от рода на: „видите ли, точно това или онова е искал да каже авторът; този или онзи порок бичува” и т.н.. и т.н...(то голяма част от авторите ще се обърнат в гроба, ако знаят какви ги плещят маститите литературни критици :D). Затова няма да ви занимавам с подобен род глупости на търкалета. Ще ви цитирам откъси от разказа, а вие сами ги пречупете през своя собствен светоглед.
Приятно четене.
_____________
„
(В един бар на Лексингтън авеню, непознат на средна възраст разказва на Чарли за пътническо бюро, където предлагат необикновен проспект за необичайно пътуване към невероятен свят, на подходящи хора. Чарли е типичен „малък човек” – неудовлетворен, слаб духом, обезверен, в когото, все пак, понякога, проблясва искрата на бунта срещу монотонността на битието, срещу липсата на каквато и да е перспектива. Търси и намира бюрото.)
...
- Какво търсите, какво искате?
Затаих дъх, след това казах:
- Да избягам.
- От какво?
- О-о...
...
От градовете изобщо. От грижите. От страха. От нещата, които чета във вестниците. От самотата.
След това вече не можех да спра, макар да знаех, че говоря прекалено много, думите просто сами се изплъзваха.
- От това, че никога не върша неща, които искам или които ме задоволяват. От това, че продавам дните си само за да остана жив. От самия живот – живота, какъвто е днес поне.
Погледнах го право в очите и казах меко:
- От света.
...
(Тук Чарли получава от агента на пътническото бюро проспект със снимки на един чист, непокътнат свят, с „недокоснати гори, където всеки поток е прозрачно бистър”..., с „въздух по-свеж, отколкото е бил където и когато и да е по света” поне през последните двеста години. Както и снимки на щастливи хора.)....
Знаеш - уверявам ви, просто знаеш, - че обичат работата си, всички те, независимо каква е; че не са принудени да я вършат насила.
...
- Предполагам, че сте подбрали и някои допълнителни сведения към това? – погледнах аз проспекта в ръцете си.
О, да. Какво бихте желали да знаете?
- Тези хора – казах меко аз и докоснах снимката – какво правят?
Работят: всички до един. Те просто живеят своя живот, като работят това, което им харесва. Някои учат. Някои от нашите хора се занимават със земеделие, някои пишат, други са работници. Повечето отглеждат деца – да те работят това, което действително им харесва.
- А ако няма нещо, което действително да им харесва?
Той поклати глава.
- Винаги има нещо за всекиго, което наистина му харесва да върши. Работата е там, че тук (на Земята) толкова рядко има време да разберем какво е то.
( Този свят има всички удобства и добри страни на цивилизацията )
... но няма телевизия, телефони или автомобили... Няма насилие, икономическо или обществено, и животът носи малко заплахи. Всички мъже, жени и деца са щастливи.
...
„Трябва да решите на минутата – ми беше казал човекът на средна възраст в бара на Лексингтън авеню, - защото никога няма да имате втора възможност. Аз знам. Аз съм опитвал.”
(Офертата е еднократна. И Чарли решава, след кратко колебание. Получава билет с надпис:”...Само за отиване”. Плаща го, цената е „Всичко, което имате.” И тръгва към депото. Докато чака го налягат съмнения, чувства се глуав и наивен, решава че са го изиграли, благодарение на трогателното му желание да повярва в един абсурден свят и се отказва. Пропилява шанса. После отново отива в пътническото бюро, но там само му връщат неговите единадесет долара и седемнадесет цента. Той вече е в ролята на човека от бара... )
...ако можете да повярвате – решете се и не се отклонявайте от решението! Защото никога няма да имате втора възможност. Аз знам, защото съм опитвал. И опитвах. И опитвах...”
________
Хммм, Утопия! - ще кажете и ще сте прави. Но какво ни пречи да помечтаем...а и да се научим да не се отклоняваме от решенията си, защото животът никога не ни предоставя втори шанс.
(Избягнах лиричните отклонения и душевните терзания на героя. Просто ме домързя да пиша всичко. :( Книгата я няма в електронен вид, или поне аз не успях да я открия.)
:р :с
ОтговорИзтриване