Окръжности

Слепецът минаваше този път всеки ден."Чук-чук-чук"
оповестяваше бастунчето идването му. Скрити зад ламаринените варели край кея дочувахме звука от далеч.
Първо сянката му, неестествено дълга се плъзваше безмълвна покрай нас, след това се появяваше и той. Винаги в черно облечен, винаги по едно и също време, на свечеряване,
зиме и лете. Краката му твърдо стъпваха по утъпканата в годините собствена пътека. Знаеше наизуст всяка грапавинка, извивка, тротоарна плоча. Ако не бяха роговите рамки с тъмни стъкла и тояжката му, никой не би го взел за незрящ. Но не приличаше и на безгрижен турист любуващ се на красотите на Дунав. Имаше вид на човек, чакащ или изпращащ някого.
Прекосяваше малкия парк, спускаше десетте стъпала до кея и заставаше на понтона. Обръщаше обветреното си лице към слънцето и оставаше така до залеза му. Мислехме, че си говорят. Мълчаливият диалог продължаваше, докато кървавите отблясъци не потъваха зад горите на отсрещния остров оставяйки зарево след себе си. Засвирваха щурци, обаждаше се сова готвеща се за лов, водите замислено се вслушваха в гласовете на нощта.
****
Изминаха доста години от тогава. От детето търсещо романтика по брега се превърнах в мъж ровещ в себе си и околните търсейки отговор на вечната тема за размисъл. Смисълът.
Нито безкрайните пътувания, нито капацитетите с които замръквах в библиотеките, ми даваха ясен и точен отговор. Не мислех да се примирявам, до появата на първите бели коси в главата ми. Не бях сигурен ще ми стигне ли времето. И дали в крайна сметка не преследвам една химера. Когато се завърнах в родния си град, слязох на кея. Бе късен следобед, първите дни на август. Водите вряха в лоното на тинестият канал в който се бе превърнала някогашната пълноводна река. Дори понтонът бе почти на сухо. Стъпих на потъмнелите стари дъски, застанах на педя от края. Някога неизвестността криеща
се под повърхността ме плашеше. И макар често да съм си мислел да надзърна, никога не намерих смелост да се спусна на дъното. Страхувайки се, може би, от истината криеща
смисъла на тази ужасна дума. Или, че ако го стигна все пак, няма да имам сили да се оттласна нагоре. Или желание. Защото животът не ме беше убедил в противното-че тук, където живеем, плодим се и умираме не е истинското дъно.
Дори не усетих кога точно се бе приближил и застанал до мен. Не чух оповествователното почукване на бастунчето му. Разбрах,че не съм сам щом сянката му хвърли ръст извън понтона. Не попречи на уединението ми. Нито аз на неговото, макар да се чувствах натрапник. Всъщност никога не бях го виждал толкова отблизо. Изглеждаше пак така вглъбен в себе си и в оня монолог със слънцето. Лицето му обветрено, като изсечено от кобалт. Спокойно и уверено. Не бе прибавил бръчки през годините. Бе непокътнат. Като, че ли през всичкото това време бе седял консервиран в саркофаг чакайки появяването ми. Поисках да отстъпя, но ме стресна гласът му:
- Остани, вече няма за къде да бързаш.
Замръзнах от ужас. Не можех дори да мръдна. Кръв не бе останала във вените ми. Не чувствах пулс, не бучаха ушите ми, не ме побиваха тръпки.Не дишах. Даже не се молех да е сън. Седях и зяпах празното в очите му. Стъклата над тях отразяваха пожари. Реката под мен гореше. Не вдигнах глава нагоре. Знаех, че и небето гори. А ме обземаше странен хлад. Неясната апатия не събуждаше тревога, напротив. Ледено спокойствие. Виждах се отстрани. Отгоре. Наблюдавах двама души толкова различни и толкова еднакви. Застанали един до друг в началото на нищото. Посланикът на слънцето и Търсещият смисъла.

P.S.
Видях и нещо друго. Дългото бягство през годините. Бягство, по един път, на който бяха наредени детство, училище, университет,брак, деца, кариера...Сив беше този път. Цветята и розите ведно с тръните по него бяха като хербарий в албум, захвърлен ненужен под скрина. И още нещо. Пътят всъщност беше окръжност. В началото и в края на тази окръжност, беше старият понтон. И този, който говори със слънцето.


***


Романов


.

Окръжности