Те бяха седем

Имаше ги...и бяха седем...

Първото си лице „обличаше” вечер, преди сън, и сваляше сутрин, след като старателно го измиваше със студена вода и се опитваше да изглади отпечатъците от копчетата на възглавницата. Поглаждаше появилите се нови бръчици, въздишаше за отминалата младост и се приготвяше за работа.

Второто лице се появяваше пред претъпкания автобус. То изразяваше смесица от насмешка, високомерие и пълно безразличие към околните от противоположния пол.

Третото лице беше за работното място. Внимателно, леко угодническо за пред началството, то не се сваляше до вечерта, когато захвърляйки останалите документи на бюрото, бързаше към изхода.

Четвъртото лице - за съседката от долния етаж. Лукаво, флиртуващо, многозначително стрелкащо с очи, лице на провинциален Дон Жуан.

Петото се нагласяше пред входната врата. Капризно, заядливо, изискващо, то постоянно натякваше за недопечените котлети и дупката на левия чорап.

Шестото беше за гости. Добродушно, гостоприемно, с лек отпечатък на интелект. То много се харесваше и когато си тръгваха, гостите шепнешком споделяха – „Видяхте ли? Какво интелигентно лице”...

А седмото...то лежеше там... на най горния рафт на гардероба, запечатано в плик с надпис – „ В краен случай”. Той понякога разглеждаше плика и дълго мислеше – какво ли е, все пак, това лице, и какъв е случаят при който трябва да го „облече”.

Така и не разбра – какво е седмото лице. То се постави само. Но в този момент той вече не можеше да го види...

Те бяха седем