Bълшебникът и Подскачащото гърне
Имало едно време добър стар вълшебник, който щедро и мъдро използвал магическите си способности, за да помага на своите съседи. Вместо да разкрива истинския източник на силата си, той се правел, че отварите, магиите и противоотровите идват готови от котлето, което наричал гърнето, носещо щастие. Хората се стичали от километри с грижите и неволите си при вълшебника, който на драго сърце разбърквал гърнето и оправял нещата.
Този много обичан вълшебник доживял до дълбоки старини, а когато починал, оставил всичко каквото имал на единствения си син. По нрав синът бил съвсем различен от великодушния си баща. Смятал, че който не знае да прави магии, е нищожество, и често се карал с баща си заради навика му да помага на съседите с вълшебство.
След смъртта на стареца синът намерил скрито в старото гърне пакетче със своето име. Отворил го с надеждата да намери злато, но вътре видял меко дебело пантофче, прекалено малко, за да го обуе, и само едно, без еш. В пантофчето имало парче пергамент, на което пишело: „С обич и с надеждата, синко, че никога няма да опреш до него“.
Синът проклел баща си, задето в края на живота си съвсем е изкуфял, после метнал пантофчето обратно в котлето, което решил оттук нататък да използва за боклукчийска кофа.
Още същата вечер на входната врата почукала една селянка.
— Внучката ми се е покрила цялата с брадавици — рекла тя. — Баща ти правеше в онова старо гърне специални лапи…
— Махай се! — извикал синът. — Какво ме интересуват брадавиците на твоята внучка?
И затръшнал вратата в лицето на старицата.
Тутакси откъм кухнята се чули силно дрънчене и звънтеж. Вълшебникът запалил магическата си пръчка, отворил вратата и що да види: на старото гърне на баща му бил израсъл един пиринчен крак и то подскачало на едно място насред плочника по пода, като вдигало невъобразим шум. Синът се приближил изумен, но побързал да се отдръпне, щом видял, че цялото гърне се е покрило с брадавици.
— Отвратително си! — викнал той и първо се опитал да му приложи заклинание за изчезване, после — да го почисти с магия, а накрая — да го изгони от къщата.
Никоя от магиите му обаче не подействала и синът не успял да спре гърнето, което заподскачало след него, излязло от кухнята и също тръгнало да се качва нагоре към спалнята, като подрънквало и трещяло на всяко от дървените стъпала.
Цяла нощ вълшебникът не мигнал заради покритото с брадавици старо гърне, което блъскало край леглото му, а на другата сутрин упорито заподскачало след него към масата, където била закуската. „Дрън-дрън-дрън” — не мирясвало гърнето с пиринчения крак, а вълшебникът още не бил и гребнал от овесената каша, когато на вратата се почукало отново.
На прага стоял възрастен мъж.
— Тук съм заради старата си магарица, драги ми господине — обяснил той. — Изгубила се е или някой я е откраднал, а без нея не мога да откарам стоката на пазара и семейството ми ще замръкне гладно.
— И аз сега съм гладен! — ревнал вълшебникът и затръшнал вратата пред стареца.
„Дрън-дрън-дрън „— дрънчал по пода единственият пиринчен крак на гърнето, а сега вече към трясъците му се прибавили и рев на магаре, както и стенания на гладни хора, които кънтели от дълбините на гърнето.
— Млък! Тишина! — изпискал вълшебникът, но и с всичките си магически способности не успял да усмири покритото с брадавици гърне, което цял ден подскачало подире му където и да отидел и каквото и да правел, ревяло като магаре, стенело и трещяло.
Вечерта на вратата се почукало за трети път — отвън стояла млада жена, която хлипала ли, хлипала така горчиво, сякаш сърцето й ще се пръсне.
— Новороденото ми дете е тежко болно — рекла тя. — Много ви моля, помогнете ни. Баща ви ми каза да дойда, ако има нещо…
Но вълшебникът и на нея захлопнал вратата.
Този път гърнето мъчител се напълнило чак догоре със солена вода и по пода се разплискали сълзи, докато то подскачало, ревяло като магаре, стенело и се покривало с още и още брадавици.
До края на седмицата никой от селяните не дошъл да търси отново помощ в къщата на вълшебника, но гърнето продължило да го уведомява за многото им злочестини. След няколко дни не само ревяло като магаре, стенело, разплисквало вода, подскачало и се покривяло с брадавици, ами и се давело и повръщало, плачело като пеленаче, виело като псе и плюело развалено сирене, прокиснало мляко и цяла напаст гладни плужеци.
Докато то било наоколо, вълшебникът не можел нито да спи, нито да се храни, ала гърнето отказвало да се махне, а мъжът не успявал да го накара да млъкне и да се успокои.
Накрая вълшебникът не издържал.
— Донесете ми всичките си неволи, всичките си злочестини и беди! — разпищял се той, като побягнал в нощта по селския път с гърнето, което заподскачало по петите му. — Насам! Елате да ви изцеря, елате да ви успокоя и утеша! У мен е гърнето на баща ми и ще направя така, че да ви е добре!
И докато тичал по улицата с гнусното гърне, което подрипвало до него, той запращал заклинания във всички посоки.
В една от къщите брадавиците на момиченцето изчезнали, докато то спяло, изгубената магарица била върната с призоваваща магия от обрасла с шипки далечна местност и кротко легнала в обора, болното пеленаче било топнато в отвара от росен и се събудило розово и здраво. Във всяка къща с болести и скръб вълшебникът правел всичко по силите си да помогне, а гърнето до него малко по малко спряло да стене и да повръща и станало тихо, лъскаво и чисто.
— Е, Гърне? — попитал по изгрев слънце треперещият от умора вълшебник.
Гърнето избълвало пантофчето, което вълшебникът бил хвърлил в него, и му позволило да го нахлузи на пиринчения крак. Двамата се отправили обратно към къщата на вълшебника — стъпките на гърнето вече не кънтели. От този ден нататък обаче вълшебникът помагал на селяните точно както преди това правел баща му — да не би гърнето да изуе пантофчето и пак да заподскача.
Джоан Роулинг
"Приказките на барда Бийдъл"
:) Пустите му приказки, слабост са ми! :)
ОтговорИзтриване