неделя, ноември 29, 2009

Няма нужда от вълшебство

  



B еднъж, в един далечен, забравен от всички водоем, някаква риба от неизвестна порода, плъзна корема си по странен, покрит с мидички камък, показващ се над пясъка. Може би искаше да се почеше? Как иначе ще обясним следната маневра – обърна се и отново потри корема си в „камъка”. Вече се готвеше да го направи за трети път, когато „камъкът” неочаквано се размърда, излезе от пясъчното дъно и се оказа, че това е стара делва. От гърлото на делвата излетя тапа и се разстла черен дим, подобен на „мастилото” на октопод.

Постепенно димът прие очертания на мъжка фигура, и скоро под водата действително се появи мъж, с атлетично телосложение, с дълги мустаци; наистина под корема се поклащаше нещо приличащо на опашка на риба, която изчезваше в делвата. Мъжът скръсти ръце и избълбука:
- Слушам и се подчинявам!
Само дето нямаше на кого. Изплашената риба отдавна избяга.
- Бедничкия аз, аз съм най-нещастният джин! – възкликна той. – Какво да правя сега? Свободен съм, но кой е моят благодетел? Кой ми е господар?...
Явно, в главата на джина освобождението винаги е свързано с последващо робство.
- Как ще живея без нечии указания?! – продължи да нарежда той. – Къде да ида? Къде е този, който да ми каже – къде да отида сега?...
- Ей, кой си ти? И защо плачеш? – раздаде се внезапно тъничък гласец.
Джинът веднага прекрати хленченето, зашари с очи, и видя малка, сияеща рибка.
А! – удиви се той – Това ти ли го каза? Нима рибите говорят?
- Аз не съм каква да е риба, аз съм вълшебна. Златна. Може би си чувал за мене?
- Не, - поклати глава джина – а ти ли ме освободи от делвата? – добави той с надежда. Беше готов да служи дори на риба.
- Не, не съм аз...
Джинът едва не се разплака отново. Не можеше да си представи, как ще живее отсега нататък. Нали винаги са мислили вместо него, а да мисли сам – не умее.
- Чуй ме, рибке, може би ще станеш моя господарка? Хайде, ще пробвам отново да вляза в делвата, а ти се потъркай в нея, а! – помоли, с надежда в гласа, джинът.
- Да бе! – отвратено погледна златната рибка към обраслата с раковини посуда – Мога да повредя златните си люспи. И за какво ти е това?
- Тогава ще мога да изпълня три твои желания!
- Не са ми нужни! – гордо отговори рибката – Забрави ли? Нали самата аз съм вълшебна! И сама мога да изпълня всичко, което поискаш. Само че..., - засмя се тя -  ще трябва първо да ме хванеш...
- Да те хвана? За да ми изпълниш желания?!
- Ами, да – въздъхна рибката – както виждаш, имаме еднакви проблеми...
- Не сте само вие, - стресна ги странен скриптящ глас.
Джинът и златната рибка се обърнаха, и видяха голяма зъбата щука.
Рибката в ужас се стрелна зад гърба на джина, забравяйки за своето вълшебство.
- А ти коя си? – удивено попита джинът.
- Щука съм. Но не се страхувай, няма да те изям – успокои тя златната рибка.
- Щука? Тази същата? Вълшебната? – Златната рибка напусна убежището си, като се взираше с любопитство в поредния артефакт.
- Тази, същата – въздъхна щуката.
Между другото, джинът не сваляше очи от щуката. Здрави люспи, голямо рибище...
- Не си и помисляй даже – попари плахата му надежда щуката – аз самата си търся рибар. Последният, на когото служих, беше Емеля. Отдавна беше...Добро момче. Лениво, но за това пък – весело. Какви ли не шеги ме караше да правя, хората плашеше. Но след като го ожених за царкинята и му построих дворец, ме пусна по живо, по здраво. А за нас, вълшебните, това си е наказание...Мисля си, че не веднъж е съжалил за това, че така лесно се раздели с мен. Познавам човешката природа – никога няма предел на желанията...
И щуката тъжно замълча.
- А  аз си имах старик, – потъна в спомените си и златната рибка – такъв един, добричък дядка. Но бабата прецака нещата. Накрая такова желание измисли, че вълшебството даде заден и всичкия ми труд отиде по дяволите...
- А как се оказа тук? – попита щуката – нали не си сладководна?
- Аз съм никаква! – възрази и златната рибка – Вълшебна съм. Погледни него – виждаш ли? Той също говори с нас без да се задавя. Защото е вълшебен. Аз всъщност... – тъжно примигна тя – реших да сменя водоема. Морето се промени – мръсно, вонящо. Започна риболов с огромни мрежи. Шум, грохот ...уловят ли те – никой няма да те чуе. Плувах нагоре по реката, тя придойде...така и се оказах тук. А после, когато водата започна да се оттегля, докато се опомня, беше вече късно...
- А ти? – обърна се тя към джина – на кого служи?
- Последният ми господар се казваше Аладин. И всичко беше добре, докато не се влюби в принцесата. Както и при теб – погледна джинът към щуката – след като се ожени, реши, че стигнал предела на желанията си...
Джинът замълча и тримата едновременно тъжно въздъхнаха...
Изведнъж...
- А аз, между другото, мога на всички ви да помогна!
Тройката радостно завъртя глави.
- Тук съм! – те се взряха внимателно и чак тогава видяха мъничък рибок.
- Ти пък кой си? – посипаха се въпроси към рибока – След като говориш, значи също си вълшебен? И как тогава ще можеш да ни помогнеш?
- Тихо, тихо, - каза рибката – няма в мен грам вълшебство. Има нещо по-ценно – мъдрост. Аз съм Кротушка. Чували ли сте за мен?
- Не, - огорчено отговориха в хор тримата – но ако можеш да ни помогнеш, ще ти бъдем безкрайно благодарни. Как ще го направиш?
- Много просто, - каза мъдрата кротушка – ти – посочи с перка джина – ще влезеш в своята делва. Аз ще се потъркам в нея и ще ти стана господарка. И първото ми желание ще е да намериш двама рибари за златната рибка и щуката.
Ако във водата можеше да се скача, след думите на кротушката и тримата щяха да подскачат от радостта която ги обхвана.
Джинът не възрази. Не без усилия, някакси отново се смести в делвата. Кротушката потърси по-гладка част от съдината и се потърка няколко пъти. И ...о, чудо! Пред нея пак се появи джина! С огромно задоволство той скръсти ръце пред гърдите си, поклони се на крехката си господарка и каза:
- Слушам и се подчинявам!
Златната рибка и щуката го погледнаха със завист и подканиха кротушката:
- Е, хайде де!
- Доведи веднага рибари! – заповяда кротушката.
След което се стрелна към ухото на джина и тихичко добави:
- Но само глухонеми...
Джинът радостно кимна и изчезна.
Съвсем скоро, златната рибка и щуката се отправиха към съдбовните кукички...
- Заповедта е изпълнена, господарке моя! – докладва джина. – Уловиха ги.
- След като рибарите се нахранят, отнеси ги накрай света, така, че никога да не намерят обратния път.
Джинът бе на върха на щастието си!
Той бе неуморим.
Отнесе рибарите незнайно къде и отново се изправи пред кротушката.
- Какво ще ми заповядаш, господарке?
- Влизай в делвата! – заповяда кротушката.
Без да се замисли, джинът изпълни безпрекословно и тази заповед.
Кротушката веднага викна на помощ свои приятели и рибите макар и трудно,  успяха да затворят делвата.
- Такааа! – доволно каза кротушката,. – Сега е къде по-спокойно. Защото нямат край човешките желания, и няма нищо по-опасно от тях. Ако желанията на някого са добри, изпълняването им носи щастие само когато човек сам положи усилия за осъществяването им...
След това събра всички риби и им показа с перка делвата:
- Виждате ли този предмет? Никога не се доближавайте до него. Иначе ще се случат много беди! – каза им тя.
- Какво е това? – попитаха рибите – Да не е мина?
- Това е нещо много по-лошо!- отговори им мъдрата кротушка – Там почива РИБАР!
Гледайки как рибите стремглаво изчезват, тя се усмихна и отплува по пътя си.





Share/Bookmark

1 коментар:

  1. Нека нямат край човешките желания, но да ги осъществяваме сами! Не винаги се получава, но са по-сладки.

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.

"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."

Емили Дикинсън

Случайни публикации