Човекът остаряваше, кучето – също. И двамата вече не довиждаха, позагубиха слуха си. Човекът още се държеше, но кучето изнемощяло, заслабнало, без глас се залежаваше в дъното на заснежения двор.
И човекът веднъж реши. Запали джипа, отвори предната врата. Четириногото – сякаш живна, предвидило разходка, се метна на седалката, до пушката. Потеглиха. То лежеше, положило глава върху лапите си. Всяко излизане с колата означаваше за него тичане на свобода, гонене, преследване. Живот, за който бе създадено. Не подозираше леката смърт, отредена му във ветеринарната лечебница. Влажни, очите му гледаха с признателност приятеля си, езикът, изгубил обичайната си розовост почиваше върху предните зъби.
Пътят се извиваше заледен и пуст. Стигнаха зеленчуковата градина. Човекът се огледа и спря. Отвори вратата и дълго, с болезнена наслада вдишва мразовития въздух. Пушката натежа в ръката. Повика кучето. То послушно вдигна глава и със забравена лекота се шмугна в краката му.
„ Нека умре както подобава – помисли си стопанинът и в очите му заплува мъгла. - Пред куршум е търчало; от куршум ще е. Никаква инжекция! "
Кучето опита две - три крачки, наведе глава, сбърчи нос и бясно задуши, хвана следа. Излиняла, козината на гърба му заигра, ушите щръкнаха тревожни. Познатата хазартна тръпка грабна човека и той сведе страшната цев.
- Хайде, момчето ми, търси! Търси!
Изгубилото обоняние животно усърдно въртеше глава; описвайки невероятни фигури, изнемощялото му тяло се хвърляше от храст на храст, търсейки спасителния, сив залог на живота – многократно погубван от точния изстрел и острите му зъби. Това щеше да е цената на собствения му живот
Надеждата в очите на човека бавно отстъпи пред неумолимата истина. Черно - синкавите цеви полека се вдигнаха, ритъмът на пулса биеше в приклада. Страшен, трясъкът подхвърли животното нагоре. Измършавялото тяло безпомощно се килна върху хълбока, задният ляв крак отскочи неестествено.
- Сбогом, приятелю!
Дулото се смъкна малко по-надолу, към бялото на онемялата зеница. Ръцете трепереха и пръстът напразно търсеше спусъка. Накрая го натисна. Бренекето вдигна снежен облак, захвърчаха заледени парчета земя, зейна голяма дупка, изкопана от куршума.
Кучето, изплезило език, приповдигна осакатеното си тяло и тъничко изскимтя. Нямата молба в очите му се сливаше с пустотата на снега.
" Още малко, нека опитам още веднъж! Ще успея, само веднъж още..." сякаш казваха те.
От дулото, смъртта го гледаше бездушна. Човекът затаи дъх и примижа. Кучето покорно спря. Винаги спираше преди да стреля - това бе закон за него. Застина в тревожно очакване. Кръвта струеше от разкъсаната рана – бе обагрила всичко наоколо. Изстрелът, очакван и страшен се бавеше. Силите напускаха изстрадалото тяло, полека се свлече, с поглед впит в предстоящото.
Внезапно, страшните цеви посочиха земята. Човекът подви колене и рязко, като за пладнуване, тръшна снага върху снега. Клепачите потрепнаха, а пръстите загребаха от белия студ. Кучето излая тревожно и се повлече пълзешком . Червена ивица проследи ужаснo дългият път, до лицето на стопанина му. Побутна го с муцуна. Изскимтя.
Напразно. Не излитаха облачета пара от полуотворената уста. Златният зъб блестеше мъртво по средата на венеца. Кучето подуши смъртта и отчаяно вдигна глава към небето. От гърлото му излезе само хрип, а не очакваният яростен вой. Животът в погледа му гаснеше. Успя да лизне с език това познато, скъпо до болка, изстиващо лице. Главата му тежко клюмна върху гърдите на човека.
От храстите изскочи сива топка живот, присвила тревожно уши. Спря се за миг, погледна двамата мъртви приятели и с бързи скоци изчезна към зеленчуковата градина, пълна с храна.
Краката й оставяха никому ненужни следи.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.