Измъкнах се полужива, незнаейки от страх от преживяното ли треперя повече, или от яд, че нямах резервна.
Автомобилният поток - огромна, ленива змия, мъкне бездушно многоцветната си снага край мен ( замълчава обезцветена природата), равномерно поглъщайки нетърпеливите последни километри, преди бетонната джунгла на града.
След петото позвъняване, Сашо ми вдигна.
-Алоу – сънен, гласът му не предразполага към словоизлияния.
- Спуках гума на три километра преди разклона, ела ме вземи.
- Оф, сега ли баш... - затвори ми недоволно.
Ми ако искаш, първо се наспи, идиот такъв! Ела утре, вдругиден. Дано намериш поне какво да погребеш!
От колоната се отдели стара, очукана Ифа-фургон. Спря изтежко, важничейки, като стар войник пред новобранец, издуха кълба дим, прокашля се и притихна, под рехавата сянка на случайно сливово дърво,незнайно как оцеляло в периферията на асфалтовата лента.
От кабината изскочи мъничко човече с огромен, риж мустак и захабен зелен потник, прострелян от времето няколко хиляди пъти. Застана пред колата, огледа отляво-отдясно ситуацията, почеса с омазнен пръст лисото на главата си:
-Тц, тц, тц! Калпави бе, калпави ги правят вече!
Сви презрително устни, не уточни кое е калпаво, но пък очетата му, пожълтели, като есента в напреднал стадий, огледаха късата ми рокля и голите колене.
-Тц, тц, тц! - зацъка отново часовник в устата му. - Ама и ти! Че кара ли се така, бе, само момиче, по тия пътища.
Щеше ми се да го попитам как “така“, но предпочетох да замълча, палейки цигара.
Зеленият потник се посуети още миг-два край мен, сетне мина отзад, да прецени дали краката ми, погледнати под друг ъгъл изглеждат все така добре, както отпред, и явно доволен от видяното, се замъкна към реликвата от бившото ГДР. Отвори врата и се зарови в огромен сандък, който не знам как бе вкарал там.
Телефонът ми звънна. Обади се Сашо, били му откраднали акумулатора нощес.
- Ами намери отнякъде! - почти креснах в слушалката. - Или ела вземи моя, запали си тъпия москвич, па пак ела, да ми донесеш гума и крик!
-Крик има, ей! Крик има, даже два! – провикна се ифаджията. - Едно сладоледче, така, ще хапнеш ли?
Тикна в лицето ми половинкилограмова кутия.
Погледнах го, мустакът му се свлече в ъглите на устата, толкова съм била бясна.
- Как ме виждаш, седнала на пътя, плюскам сладолед, а в същото време колата ми без гума? Да не би да искаш тук да замръкна!
А толкова обичам сладолед, че не ми се мисли, ако си го вземе обратно.
Дърпам кутията от ръцете му, подава ми и лъжица.
Подготвен.
Засуетява се наоколо, вади плажно чадърче и пластмасов стол.
- Поседни, поседни ей тук, аз ще видя гумата.
Изприпква напред, дребно човече с огромен риж мустак, засмивам се, весело ми става, гледай го ти него, а той се провиква с едно гласче, тъничко, никак не отговарящо на окосмената му уста:
- Крик има, хубаво, ама дай резервна гума де!
Айде сега, резервна, аз освен да карам, друго не умея.
Вдигам рамене, близвам сладолед, а виждам очетата му да се реят нейде под роклята ми, откъдето разсеяно наднича бял триъгълник.
Мъже!
Ламаринената, лъскава колона е спряла каканиженето си по шосето, нещо е станало отпред. Колите заглъхват, една по една, спират позадъхани.
Така наспрели, ми заприличват на табун разноцветни коне, лакирани и блестящи на есенното слънце, толкова истински ги виждам, все едно - строени за водопой, но няма река, протягат шии, струва ми се искат да отскубнат от тревата, встрани от банкета.
Вратите им се отварят, край на пашата. От купетата излизат собствениците - разрошени, изморени, отегчени от пътуването.
Разкършват снаги, "какво е станало", питат се един друг, ръкомахат, приклякват; физзарядка - раз-два-три.
Един прибягва зад ифата, опира се на сливата, пикае. Той лесен, ами оная мацка отсреща, до опелчето, с розовката рокля? Притиска с ръка под корема, сгъва крачета, оплела ги е като в незавършен танц на Чаплин, трепери ситно-ситно, върти колене в двете посоки, нервно се оглежда.
А на бас, че ще се опикае, няма де да се скрие тук, а е пълно с мъжкари. Наоколо и трънка няма, само оная, кривата слива, зад ифата, ама тя не е никакъв заслон, цялата опашка назад я вижда.
Приближава едър циганин, излязъл от мръсно БМВ, окичен с ланци. Под ръка води петнадесетгодишно хлапе, в лилаво късо потниче, крещящо-зелена мини - пола, над която стърчи ластикът на бикините, с десетсантиметрови токове на обувки, които си препредават една на друга в бардака.
- Чшъ, коте, кв`о става тука, ма? - задава ми тъп въпрос и уж обикаля колата ми, погледът му алчно се впива там, дето са свити коленете ми; ако можеше, с очи би ги разтворил.
- Лоша работа, гума спука, а? - продължава да разпитва, а чувствам, как се мъчи да ме отмести от стола и да ме вкара в БМВ - то.
- Ай, ай!- със съжаление се вайка студент, с дебели лещи на очилата. - Четиринайсет цола, мамка му.
- К`о каиш? - пита настръхнал мустакът, ко става тука бе, ай, какви хора, аре разкарайте се, мисли си.
- Четиринайстки са, викам - взира се студентът.- Тук като гледам, не виждам коли с такива гуми.
- Инак крик има, ама гума... - тъжно вметва мустакът.
- Чшъ, мацe, що не дойдеш с мене? - лакоми, очите на циганина вече са ме разсъблекли на задната седалка на БМВ-то.- Ше те откарам, ше се повозим, знаиш ква тапицерия имам, шибидах, седалките автомат падат ...
- Аре, ма, како - изпява проститутката с тънко гласче. Неволно се оглеждам, да не се е отделила, от пристигнала с автобус група, от детската градина.
- Аре, ела с нас - настоява тя. - Бате Нешко е много сладък, налиии...- превзето се опитва да го целуне, но бързо я отблъсква от лицето си той.
- Сус, ма! Сиктир, ша ма целуваш!
Дрънчат ядно ланците, скарва й се на цигански.
- Бе то ако е за откарване, ние сме петима в Шкодичката, ама все едно място...- самопредлага се студентът.
- Ей, мръсни капиталисти! - презрително плюва възрастен господин. - Това гуми ли са, бе! Пирели! Пфу! Ела да видиш Волгата. Седем години я карам с руски, не са мръднали! А това - рита с крак джантата - боклук! Само парите си давате.
- Японските гуми са най-добрите - авторитетно се намесва шеф на фирма, разкопчавайки горното копче на ризата си. По яката му има следи от червило, лицето му е подпухнало, недоспало. В колата зървам и секретарката, прехвърлила крак върху крак, пуши отегчено, чопли с пиличка маникюра си.
- Да имаш да вземаш! - издразва се възрастният. - Руските са номер едно. Ако искаш да знаеш, през Отечествената война...
Сдъвкват се - закостеняла лоялност и капиталистическа предприемчивост, есенният следобед се изпълва с поддръжници и противници, цепят се на леви и десни, една толкова позната, безполезна картинка.
За да изключа парламентарните дебати, звъня отново на Сашо. "В момента нямате връзка с този номер"
Егати късмета.
Зъбите ми са премръзнали от сладоледа, малката, с късата пола, ме е зяпнала изпод могъщата мишница на циганина, гримът й се е размазал, плакала е. Бузата й аленее от шамара на сутеньора. Ела тук, правя й знак, опитва се да се отскубне, подскача оня, ланците предупредително излайват.
- При каката, при каката отивам - сочи ме, а оня пак надзърва между краката ми. Засуетява се за миг, оглежда за евентуални клиенти, сигурен е, че ако я пусне сега по колоната, добри пари ще изкара, ама, мисля си, за да ми се подмаже, я остави да дойде.
Приближава се тя, дете си е направо, хваща ме бяс на тоя мангал, очите й са големи, наивни и заради разплаканото в тях, ми иде да го убия, онова говедо.
Подавам кутията, грабва лъжицата и лакомо започва да яде.
В насрещното платно приближава полицейска кола. По високоговорител съобщават, че на километър от тук е станала катастрофа, призовават към спокойствие. Алтернативен маршрут няма, чакане му е майката.
Неделя е, хората се прибират след уикенда, изнервени, уморени от гостуване на близки и роднини, от пълни маси и с пълни багажници.
- Казах ти, през Втората световна, руснаците... - дере се възрастният, но бизнесменът не ще да го слуша, прекъсва го:
- Не ми разправяй ти! Най-бърз икономически растеж имат японците.
- То крик има, даже два, ама гума... - упорства рижият мустак. Видял е, че съм споделила сладоледа и сега се чуди как да си вземе парите, от сутеньора. Той пък от своя страна ми намига неколкократно, сочейки ми БМВ-то.
Студентът, захапал сандвич с домашно патешко е направил грешка да забърше стъклата на очилата с омазнени пръсти, та сега се звери с едно око:
- Бе и шкодичката е четиринадесет цола, ама джантите няма да съвпаднат. Ако имаш щанги, можем да размонтираме моята, колкото да се прибере момичето.
И той сигурно се надява да ми преподаде някой урок, по френски, само дето не е предвидил ревнивата си приятелка, която му подвиква от купето:
- А после, като спукаме ние гума, ще чупим пръсти!
Язвителна селска кучка, с вид на зубрачка от гимназията, кисела и зла. Студентът свива рамене, примигва с едно око, чуди се къде да си отрие ръцете, оглежда ги, после бързо кляка и тревата поема от аромата на патешкото.
Приближава се мацето, в розово, още не се е облекчила, попотена от напрежение, с полепнали по лицето коси. Оглежда се трескаво, устните й налети с кръв, ще избухнат:
- Шофьорът на автобуса ми отказа, представяш ли си!?
На мен ли говори?
- Не можело да се ползва тоалетната, когато не е в движение, идиот! - проплаква през зъби, а виждам, че вече не е на себе си. А то наистина няма къде да клекнеш тук.
Хрумва ми нещо, търся с поглед рижия мустак, махам му да дойде. Приближава се, споменава нещо за гумата - крик имало, даже два, ама...
- Приятелката ми, - соча с поглед розовката - има нужда да се поскрие за минутка.
Сепва се и спира на половин дума, мъчи се да загрее, оглежда я, после мен гледа, пак нея.
- Женски проблеми, деликатна тема, да влезе за малко във фургона.
Усмихвам се мило, усещам как се разтапя сладоледът в главата му, разтича се, замъглява съзнанието му; колко малко им трябва на мъжете, как да устои на две хубави дами.
Повежда я към задната част на ИФА-та, от тук, от тук, помайва се, пипкав в желанието си да угоди, да й услужи, смешен в зеления си, прострелян потник и висналия риж мустак, а лисото на темето му гори, издава смущението му.
Мацето се качва, хлопва вратата на фургона, не знам какво става вътре, хич и не ме интересува.
Ифаджията, преценил, че няма какво да му отмъкне, пак прикляка край спуканата ми гума, наглася крика, мърмори си.
Бизнесменът се е изтеглил от безполезния спор, приближава, опитва да затегне възела на връзката си, петната от червило изглеждат огромно-грозни отблизо, все едно не са от секретарката му, а от огромният японски кон, който кара, и в който секретарката му се отегчава до смърт.
- Ако си търсите нова работа, моля, ето ми визитката, мисля, че можем да намерим нещо, подходящо...
Отдръпва се също така безшумно, както се е появил, омесва се в групата спорещи, заема позицията си на делови бизнесмен и лидер, за какъвто минава в очите на жена си и децата си, а с крайчеца на очите си поглежда към мен, да се увери, че ми е направил достатъчно добро впечатление.
Картичката му, отегчително - пълна с ненужни, доскоро и неупотребявани думи с мъгливо тълкувание, от които само едно директор ми е по-познато.
Интересно интервю проведе тоя. Установи, че ей така, както си седя на тоя стол, имам нужната квалификация, да заема поне една от изчуканите със златен шрифт длъжности. За пореден път се убеждавам в предимствата на загатнатата еротика, пред пошлостта на откровеното порно, гледайки в свитите ми колене и едва покриващата ги рокличка.
Свирва познат клаксон. Сашо маха с ръце, открил Америка от отсрещното платно. Ухилен, с навити ръкави на мускулестите си ръце, загорял и хубав под рошавият перчем, пресича между лентите и търкаля пред себе си автомобилно колело. Разбутва тарапаната около колата ми, тръшва гумата на земята, подава ръка, стиска по мъжки.
- Ей, големо си каръче! Можа ли точно тук гума да спукаш. - Гласът му е нежно продран от снощната водка и от радостта, че ме вижда.- Две нощи не бех си лягал, ама сетне ще ти разправям.
Тълпата се отдръпва встрани, тук таме се припалват коли, форсират, реват коне под капаците, замирисва на изгорял бензин. Желязната колона се размърдва, детска песен ехти от автобуса. Циганката ми помахва с ръка миг, преди да я дръпне сърдитият сутеньор в БМВ - то, маса пари е загубил. За него пропуснатите ползи, са загубени такива, сигурно тъпкано ще й го изкара тоя сладолед, на малката.
Бизнесменът, секунда преди да се скрие в японската си кола, доближава свита в юмрук, с разтворени палец и кутре ръка към ухото, по устните му разчитам: " Обади ми се"
Възрастният мъж гордо влиза във волгата си, е това е автомобил, руская машина, хараша машина!
Студентът ме гледа тъжно с единственото си око през вдигнатото до горе стъкло; дано не се задушат до града. Дочувам свадливият глас на приятелката му:
- Гума щял да дава той! Ай-де-де! Ами ако ние спукаме, а?
Оставаме само аз, зеленият потник, който вече развива гайките и Сашо. Колоната потегля, нестройно и нервно, припряно; свирят клаксони, реват мощни двигатели. След няколко минути се изнизва край нас и шосето опустява.
Гумата е сложена, кимвам на ифаджията, благодаря за сладоледа, гледа ме той натъжено, помахва и полека се отправя към самотния камион.
Сливата е разкрачила сянката си в желание да обгърне олющената му снага, намирисва на урина в хубавия, късен, есенен следобед.
- Готово! - констатира Сашо и бърше ръце в парче хартия.- Давай, аз ще обърна и ще те настигна. И по-живо, че след час започва мача, купил съм бира и фъстъци.
Смигва ми, а почернялото му, циганско лице е засмяно; този мой братовчед, такъв дивак е!
Колоната вече е стигнала предградията. С ръмжене е отъркала селките миризми от себе си - до тук с простащината, със свободата на миналото от което идва; напарфюмирва се, сресва на път, зализва бретони; бурканите с туршиите са скътани най-отдолу, в багажника, нощес по тъмно ще се вадят.
И пресича невидимата черта – от родовата памет, към помътнялото от химически емулсии и скудоумие его на гражданството, радва го безразличната светлина на неоновите реклами, накачени по намусените в елегантният си перфекционизъм сгради, бърза към задължителния вечерен психо - сеанс пред телевизора - поредната игра на щастието или колело на късмета, продава чрез смс-и душата си, семейството, рода си. За да притихне приспан и смазан от мисълта за тревожното утре.
Преди да запаля, в огледалото, виждам как е зейнала задната врата на фургона, ифаджията се държи за главата с изумено, невярващо изражение, запушва с една ръка ноздрите си, предполагам причината на отвращението му.
И смешно, и тъжно ми е.
Двигателят бръмва - остава зад мен циганското лято.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.